Метаданни
Данни
- Серия
- Хоторн (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Obsession, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- wenby, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,2 (× 69 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
20.
Събудих се сякаш обграден в мъгла.
Онези години, които отчаяно се борех да забравя, спомените от онова време, когато бях малко повече от умствен инвалид, се втурнаха към мен, докато лежах там в тъмното, на топло, като в клетка. През тези кошмарни моменти, когато лежах, усукан в чаршафите, неспособен да говоря или да се движа, мислите ми бяха заключени като затворници в ума ми.
Тогава Мария дойде да ме спаси.
Мария, с ангелско лице, с ореол от светла коса, с глас като музика на ангели, ме похити в лудостта, с борбата си ме накара да се възстановя от нараняванията.
Имах нужда от нея сега, както имах нужда тогава.
Събрах сили и прошепнах:
— Мария?
— Трей?
Силует тръгна към мен през сенките. Фокусирах се върху лицето на брат ми, който ме гледаше с такава сериозност, че усетих как сърцето ми се качва в гърлото.
После се протегна и взе ръката ми в неговата; усмивка докосна устните ми.
— Вече си добре. Мина през най-лошото. Айрис ти донесе поднос с храна. Хлебчета и някакво сладко.
— Нали не съм отново умопобъркан? — попитах аз.
— Е — Клейтън се усмихна, — предполагам, че това е спорно.
Той ми помогна да седна и потупа възглавниците ми.
— Ужасна вечер е. Има силна буря. Студено ли ти е? Хенри ще донесе…
— Къде е Мария?
Клей се обърна, когато вратата се отвори и Едуина влезе, лицето й се освети от лампите, разположени около спалнята.
— Чудесно! — изплака тя, когато ме видя. — Изглеждаш чудесно, скъпи!
Тя застана до мен на леглото. Очите й светеха, когато хвана ръката ми и я сложи на заобления си корем.
Аз продължавах да гледам брат си, когато той седна на стол близо до камината и кръстоса крака. Пресегна се за питието си и съсредоточи погледа си в Едуина. Имаше нещо в уравновесеността му, което ме изнервяше.
— Детето се движи, Трей. Усещаш ли го?
Но аз гледах брат си.
— Къде е Мария?
Едуина въздъхна.
— Мария, Мария, Мария. Трябва ли да започваме всеки разговор с Мария?
— Къде е тя? Искам да я видя.
Клейтън отпи от чашата си и мълчеше.
Най-сетне погледнах Едуина. Усмивката й беше пресилена и очите й бяха станали остри като кремък.
— Трябва да се съсредоточиш върху възстановяването си, скъпи. Беше много зле. Все още си слаб и трябва да ядеш.
— Не искам да ям нищо, докато не видя Мария.
Тя посегна за хлебче и го вдигна към устните ми.
— Не искам — казах й и го съборих на пода.
Опитвах се да махна завивките и да се изтъркалям от леглото. Стаята се завъртя и внезапно Клейтън беше до мен, правейки всичко възможно, за да ме принуди да седна на матрака.
— Не си правиш никаква услуга…
— Махай се от мен.
Избутах го настрани и се препънах, след това сграбчих рамката на леглото за опора, докато спалнята бавно се залюля.
— Нещо не е наред. Усещам го.
Усуках ризата на Клейтън в ръката си, дръпнах го към себе си и се втренчих в очите му.
— Какво сте направили с нея? Говори, човече.
— Не съм направил нищо с нея, по дяволите. За какъв ме вземаш?
— Тогава ми позволи да я видя. Доведи я при мен.
— Тя си отиде — дойде гласът на Едуина, студен като воя на вятъра извън къщата.
Отишла си е.
Не, сигурно не бях чул добре.
Едуина стоеше с гръб към камината и кършеше ръце.
— Тя си отиде, Трей. Напусна те.
— Обясни ми.
— Един човек дойде. От Хъдърсфийлд. Баща й умира. Изглежда е пожелал да се помири с нея, преди да умре.
Погледнах към брат си.
— Вярно е — каза Клейтън. — Тя изчезна вчера, когато се върнахме от църква. Айрис сама е чула разговора между тях.
— Оставил си Мария сама с тази кучка? — посочих с пръст към Едуина.
— Как смееш? — извика тя.
— Млъкни! — След това попитах Клейтън. — Кой е този човек? Как, по дяволите, не си сметнал, че това е дело на баба… отново?
Клейтън избута ръката ми от ризата си и отстъпи назад.
— Не си го направил — казах аз през зъби с див гняв вътре в мен.
— Съмнявам се, че баба е толкова глупава.
— Глупава? — Аз се засмях, маниакалния звук накара Едуина да се задъха, а Клейтън да пребледнее. — Баба не е глупава, Клей. Тя е проклета луда, но да си тръгнал към църквата и да оставиш Мария тук сама и уязвима? Тази безполезна стара кучка вероятно е чакала първата възможност…
— Съжалявам.
Клейтън още веднъж се опита да ме избута на леглото.
— Ти съжаляваш?
Блъснах го с цялата сила, която можех да събера. Той се удари в нощното шкафче достатъчно силно, за да го събори на пода.
Отпуснах се на леглото изтощен, все още стискайки рамката му, срещу която опрях чело, почивайки си, и затворих очи. Болестта ме правеше слаб, дишането ми се затрудни.
— Трябваше да убия старата кучка, когато имах възможност…
Вратата се отвори и Миракъл се втурна вътре с Маги, вкопчена в полите на майка си, а очите й бяха огромни.
— Какво става тук? — Тя се завтече към Клей.
— Махай се — изръмжах така заплашително, че Миракъл застина и дръпна защитнически детето до себе си. — И махнете това дете от погледа ми. Веднага!
Клейтън кимна, Миракъл грабна Маги в ръцете си и излезе забързано от стаята. После той се обърна към мен.
— Ти, кучи син, позволи си да говориш със същия тон на жена ми и детето ми още веднъж и ще те оставя тук да гниеш в собствената си мизерия!
— Добре. Добре. Изчезвай от тук. Дойде ми до гуша от лицемерно дърдорене. И вземи тази кучка с теб, като си тръгваш — махнах към Едуина.
— Много добре. Ако ме искаш вън от живота си, Трей, така да бъде.
Клейтън се обърна на пети и се понесе вън от стаята, оставяйки Едуина да се свива в сенките. Бавно преместих поглед към нея.
— Чу ме. Излез. Понасях компанията ти достатъчно дълго време.
— Но, скъпи…
— Млъкни — надсмивайки се, намерих достатъчно сили да се изправя. Крачка след крачка внимателно се приближих до Едуина, заставайки между нея и вратата.
— Не ме плашиш, Солтърдън. — Тя вдигна брадичката си. — Ти никога не избухваш.
— Глупачка. Никога до сега не си ме виждала толкова ядосан. На път съм да ти изтръгна сърцето!
— Няма да посмееш да ме удариш. Аз нося дете.
— Какво ми пука? Ти никога не си се грижила за друго човешко същество през целия си живот, Едуина.
Тя отстъпи крачка назад, а очите й ставаха все по-големи.
— Не си достатъчно добре, че да разговаряме.
Като се взрях в пламналото й лице и видях нервното потрепване на тялото й, искрата на съмнението започна да трепти в главата ми.
Разбира се, не бях толкова глупав.
Възможността започна да разцъфтява, спомените от последните месеци започнаха да ме бомбардират — как Едуина се появява отново и отново на обичайните места, които посещавах, как се сприятели с мен и ме съблазняваше, използваше собствената ми уязвимост, за да ме манипулира.
Защо не осъзнах по-рано всичко?
Едуина нямаше никакви угризения да роди бебето и да го даде на последния просяк в Лондон или Париж. Защо изведнъж беше станала така отчаяна да намери баща, за да узакони детето си?
— Чудя се — накланяйки главата си на една страна, продължавах да напредвам. — През всичкото това време с баба ми сте имали уговорка, нали?
— Аз… не знам какво искаш да кажеш, Трей.
— Бях достатъчно глупав да повярвам, че цялата ни връзка е нещо различно от манипулациите на баба ми — да се омъжиш за мен, така че аз да преодолея манията си по Мария?
— Очевидно имаш треска.
— Съмнявам се.
Тя не можеше да отстъпи повече и когато се опита да се измъкне, я хванах с една ръка. Другата увих около тънкото й гърло, обръщайки назад главата й така, че тя бе принудена да ме гледа в очите.
— Бъди много, много внимателна, Едуина. Не съм толкова отслабнал, че да не мога да пречупя тънкия ти врат като гнила клонка. А сега ми кажи истината. Цялата.
— Аз… аз не мога да дишам.
Отпускайки леко хватката ми, притеглих я към себе си.
— Всичко.
Очите й плувнаха в сълзи, които се търколиха по бузите й. Тя кимна.
— Да. Ще ти кажа всичко. Само ме пусни. Моля те.
Продължих да я държа, зъбите ми бяха стиснати, гневът ми нарастваше. Разбрах, че аз, който бях толкова добър в манипулациите, бях така коварно измамен.
Пуснах я и тя се хвана за гърлото, по бледата й плът личаха червени отпечатъци от пръстите ми. Тя се изкашля. Ахна. Тогава се подпря на стената, като каза с дрезгав шепот:
— Мисля, че ще се нуждаеш ли от едно питие за това. Да се обадя ли на Хърбърт?
Кимнах и се отпуснах на стола, взирайки се сляпо в огъня, танцуващ в камината. Чувствах се странно, костите ми бяха вледеняващо студени и започнах да треперя.
Едуина позвъни на Хърбърт, после се отпусна на съседния стол. Сапфирено сините й поли се спускаха върху коленете й до пода. Наситеният цвят на косата й изглеждаше огнен като пламъците, извиващи се на фона на жаравата.
Чакахме мълчаливо, докато вратата се отвори и Хърбърт се появи със замъглени очи, бялата му коса висеше на рошави кичури върху главата му.
— Негова Светлост желае едно питие. И нека да е по-щедро — нареди Едуина на сънливия прислужник. Той напусна стаята, покланяйки се.
Бях ли подготвен за истината? Цялата истина? Бях ли достатъчно силен, за да не убия Едуина с голи ръце?
Съмнявам се.
Неясното гъделичкане на паметта ми нарасна, върна ме към онези мъчителни дни на манията ми, когато Мария пребиваваше за пръв път в Торн Роуз.
Тя се появи пред мен, обгърната в мек, надиплен бял памук, държаща свещ високо в едната си ръка. Носеше се към мен като видение, косата й с цвят като луната проблясваше на светлината на свещите.
— Спите ли, Ваша Светлост? — прошепна тя и се наведе над мен, наблюдавайки лицето и очите ми, нейните собствени блестяха от яркия пламък в ръката й.
Ароматът й остана около мен — сладък, чист и девствен. Чувствах се замаян и отчаян, но когато познатият гняв се събуди в мен, нещо в детското й излъчване ме плени и аз лежах едва дишащ сякаш в компанията на сърна. Имаш чувството, че ако дори мигна, тя ще изчезне.
Изглеждаше толкова изплашена. Така колеблива. От какво, чудех се аз.
От мен, разбира се. Аз бях чудовище.
Но ангелът приглади завивката на гърдите ми, а след това леко докосна с пръсти косата ми на възглавницата.
Сигурна съм, че не искате да бъдете жесток, Ваша Светлост. Този гняв и вярата, че Бог и човечеството са ви изоставили. Вярвайте, сър, те не са… До утре, лека нощ, Ваша Светлост — каза тя тихо и постави ръката си над клепките ми, затваряйки ги.
Лежейки в мрака си помислих:
— Не си отивай. Моля те… не си отивай.
— Ваша Светлост?
Споменът се изпари. Видях Хърбърт да стои до мен с чаша в ръка.
— Това ли ще е всичко, Ваша Светлост? — попита той.
Взимайки питието, кимнах и изчаках да затвори вратата, преди да насоча вниманието си към Едуина.
Лицето й бе бледо като порцелана върху камината, тя се втренчи в мен, без да мига. И започна.
— Баба ти научи за бременността ми от лорд Ръдърфорд. Той е баща на детето ми, Трей. Знаех го от самото начало. Но какво можех да направя?
— Ръдърфорд е женен.
Тя кимна.
— Вероятно щастливо… или поне така вярва младата му жена. Баба ти беше добре запозната от приятелството ни — твоето и моето — и подозираше, че в крайна сметка ще научиш истината за Мария, къде е тя, искам да кажа. Тя просто те искаше женен, когато това се случеше. Така че дойде при мен и предложи да ме възнагради финансово, ако мога да те накарам да се ожениш за мен. Това не беше неприятна перспектива. Трябваше ми съпруг.
— Продължавай.
Тя преглътна и кимна.
— Това е всичко. Имах нужда от съпруг. Ти се нуждаеше от пари… Аз — ние всички — бяхме достатъчно арогантни, за да вярваме, че след като се оженим, ще я забравиш, ще преодолееш тази разяждаща мания от любов и омраза, ще спреш да я подклаждаш. Но, признавам, в крайна сметка се влюбих в теб.
— Къде е дъщеря ми?
Последва мълчание, докато Едуина се размърда смутено в стола си.
— Къде е Мария? Какво е направила баба ми с нея?
— Честно казано, доколкото ми е известно, тя тръгна за Хъдърсфийлд. Дали баба ти има нещо общо с изчезването й, не знам. Как бих могла да знам? Аз не съм те оставяла, откакто дойдохме в Торн Роуз. Ти го знаеш това, Трей. Знаеш го.
— Защо не я спря, Едуина?
— Защо? — Тя се засмя, рязко излайване от неверие. — Защо да го правя? Бях развълнувана да видя гърба й.
Свърших портвайна и оставих чашата на пода, погледът ми не я изпускаше.
— Къде е Сара?
— Трей…
— Отговори ми, по дяволите!
— Тя е мъртва.
Мъртва.
Отпуснах се в стола си, докато гледах как Едуина покрива лицето си с ръце, като че ли правеше всичко, за да се предпази от мен.
— Лъжеш — казах аз.
Тя поклати глава.
— Толкова съжалявам, скъпи.
Очите ми се присвиха, когато казах през зъби:
— Ако това беше така, защо не ме спря, преди да си направя труда да отида в Лондон, за да се изправя пред баба ми?
— Ти не би ми повярвал, Трей. Би казал, че това е още една манипулация…
— А сега най-важното… — Наведох към нея и със заплашителен тон, който я накара да падне от стола, казах: — Защо баба ми не ми призна смъртта на Сара?
— Аз… не знам. Може би… — Тя се бореше с мислите си, разтърка слепоочията си с трепереща ръка. — Не знам. Нямам представа какво се е случило между теб и баба ти, скъпи. Как бих могла?
Почувствах се силно изцеден и се строполих назад на стола. Защо? Това нямаше никакъв смисъл. Вдовстващата херцогиня би злорадствала над смъртта на дъщеря ми. Щеше да разяснява какъв късмет е за всички ни, че тя е починала, спестявайки ни скандала и унижението.
Като продължавах да гледам гневно уплашените очи на Едуина, осъзнаването ме блъсна. Сякаш тя прочете мислите ми и потъна по-дълбоко в стола си, пръстите й го стиснаха, подготвяйки се за това, което ще последва.
— Ти си й казала.
Едуина преглътна.
— Ти си казала на Мария, че детето е мъртво. Нали, Едуина? Това би обяснило защо е напуснала? Не би избягала от Торн Роуз, ако вярваше, че може да намери Сара. Тя ме презираше, но никога нямаше да обърне гръб на надеждата, че по някакъв начин можем да разберем къде е дъщеря ни. Ти си кучка. Безсърдечна, манипулационна кучка. Не си по-добра от баба ми. Жестока, нечестна уличница.
— Какво ще правиш сега? — попита тя, шепнейки паникьосано.
— Отивам в Хъдърсфийлд. И ако Мария е наистина там, възнамерявам да я върна у дома.
— Няма да стигнеш далеч в състоянието, в което се намираш. Ще си мъртъв след две седмици, ако не и по-рано. — Тя наклони брадичка злобно. — И каква полза ще има да пълзиш по корем пред нея? Тя те мрази, Солтърдън. Сама ми го каза.
Очите й се присвиха и се наведе към мен.
— Ако един мъж обича една жена така обсебено, както ти Мария, щеше да премести земята и небето да намери дъщеря си, докато предполага, че е жива? Ти криеш нещо. Знам го. Всички го знаем. Иначе защо ще яздиш от Торн Роуз като някой прилеп от ада, за да разбереш дали наистина е имало дете, и после се връщаш без желание да я намериш? Какъв човек си да скриеш това от една скърбяща жена по изгубеното й дете?
Отпуснах се на стола и затворих очи.
— Махай се. Не искам да те видя повече, Едуина. Нека Айрис да ти опакова багажа. Искам да се махнеш от тук с брат ми и семейството му още на сутринта.
— Добре.
Тя се изправи и тръгна към вратата, където се спря и погледна назад.
— Какво ще стане, ако отидеш в Хъдърсфийлд и я намериш? Никога няма да я убедиш да те обикне отново. Не само те презира, а вярва, че си взел участие в отвеждането й в Менсън и сега те ненавижда заради смъртта на Сара. Тя те обвинява толкова колкото, обвинява баба ти за това.
— Махай се!
— Върви по дяволите! — извика тя и затръшна вратата.