Хаим Оливер
Рицарят на Бялата дама (38)

Гърбатко спасява честта на „Термалия“

Вече в клас, Гърбатко се постара да сдържи вълнението, което го бе обзело след сутрешните посещения. Остави дневника и обгърна с поглед учениците си. Абдулабайци и данколовци изглеждаха уморени, Добромир бе провесил нос, само Пепи бодро се въртеше на чина.

— Термалийци — започна той, — току-що бях при директора. Той ме натовари да ви съобщя, че предвид високите, макар и равни резултати, които се получиха на турнира, той разрешава и на двата отбора да участвуват в окръжните състезания…

Ревът, неизбежен, се надигна, но Гърбатко го изпревари.

— … Директорът обаче поставя едно важно условие: иска победи! Иска всички вие — шахматисти и борци — да се състезавате с цялата енергия, на която сте способни, и ако все пак някой падне, да падне с чест!

Всички наскачаха над чиновете, завикаха, някои подхванаха химна на „Термалия“. Над гласовете се извиси сопранът на Пепи:

— Само че кой отбор ще играе на шах и кой на борба? Нали всички сме почти равни?

— Това не е проблем — обясни Гърбатко. — Борците ще бъдат резерви на шахматистите, а шахматистите резерви на борците.

— Гениално! — възкликна Белия облак. — Сега трябва само да тренираме и се подсилваме!

— Точно така! Тренирайте, подсилвайте се!… А сега да преминем към урока. Днес, деца, ще направим едно малко отклонение от програмата и ще си поприказваме за края на Първата световна война. Слушали сте, нали?

— Уха! — каза Тото. — Дядо ми даже има снимка като войник. С шашка. Това е войната, дето завърши фатално за нас, с туш.

— Именно! А знаете ли какво произлезе от този „туш“?

Спас Дългия веднага вдигна ръка:

— Произлезе войнишкото въстание! — отговори той с израза на академик, за когото историята няма тайни.

— Точно така, Спасе! Разкажи!

И Спас разказа:

— Ами… най-напред войниците не искали повече да воюват и искали мир, но царят не ги послушал и продължил войната, макар че България била изтощена от толкова години сражения и глад. Тогава при Добро поле, дето се намира в Македония, неприятелските войски пробили нашия фронт. И тогава българските войски започнали да отстъпват. И като отстъпвали, те били обзети от гневно желание да искат сметка от царя за националната катастрофа и искали да провъзгласят република. Тогава се образувала въстаническа армия, която се насочила към София. По пътя тя разгромила Главната квартира на фашистката армия, арестувала офицерите и провъзгласила България за република. Но царските генерали заедно с германските фашисти разбили въстаниците и така новата република загинала — чак до Девети септември 1944 г., когато настъпи Девети септември.

— Отлично, Спасе! А да знаеш случайно къде се е намирала Главната квартира на армията?

— Ама че… май че около нашия град…

— И къде по-точно?

— Не знам — призна си скромно Спас Дългия.

— Аз ще ти кажа къде: под краката ни!

Спас погледна под краката си — нямаше нищо.

— В подземията на Улпия Термалия — допълни Гърбатко. — Входът навярно е бил откъм полето, но когато въстаниците се насочили към него, неизвестно кой, навярно царски офицери, го взривили и оттогава в продължение на близо шест десетилетия никой не е стъпвал в него…

Докато учителят разказваше, Пепи се подхилваше, Тото и Тони-48 неспокойно мърдаха на чиновете си, а абдулабайци седяха, сковани от напрежение.

— Впрочем — подхвана Гърбатко с многозначителна усмивка, — напоследък няколко смели изследователи на земните недра са успели да проникнат в Главната квартира и са направили важни открития. Намерили са например предмети и храни от онова време.

— Кои са тия изследователи? — извика Валери, неспособен да се сдържа повече, уверен, че става дума за експедиционния корпус.

— Засега това е тайна — отговори учителят.

— А не може ли да влезем и ние? — попита Данко-64.

— Ще влезем, ще влезем, търпение… но след състезанията.

— Но нали ще търсим съкровището?

— А може би тъкмо това е съкровището, което ни трябва? — усмихна се учителят.

Пълно мълчание, изпълнено с недоумение, съпроводи това загадъчно съобщение.

 

 

През междучасието пред Гърбатко, който замислено се разхождаше край Галерията на призраците, изникнаха Валери, Спас Дългия, Белия облак и Елка. Имаха вид на строги съдии, дошли да искат сметка за извършено престъпление.

— Какво има, шахматисти? — попита той. — Много сте важни.

— Може ли да ви зададем един въпрос? — започна Валери.

— Говорете.

— Откъде знаете, че сме открили Главната квартира?

Гърбатко хлъцна от изненада.

— Ама и вие ли? Гледай ти! Само аз, изглежда, още нищо не съм открил! Че кога сте успели?

— Е, отначало ние мислехме, че сме открили пещерата на съкровището, после разбрахме, че е продоволственият склад от обоза на цар Михаил, а преди малко вие обяснихте, че това било Главната квартира.

— Чакай, чакай! — спря го Гърбатко. — Почвам да се обърквам. За какви обози говориш?

— Ами че за складовете, дето цар Михаил е съхранявал продуктите за своята обкръжена армия…

— Луканки, сиренета, мед, халва… — подсказа Гърбатко и вече чувствуваше как дивият смях напира в гърдите и съсипва сърцето му.

— Да — отвърна Валери. — Там намерихме и една мансуба на Абдул-Аба и още не можем да я решим.

— Мансуба? Какво значи това?

— Шахматна задача от времето на Абдул-Аба.

— И… как сте проникнали в тия… складове на цар Михаил? — попита предпазливо Гърбатко.

— През Галерията на призраците — отвърна Спас Дългия. — Благодарение на книгата на монаха Андроникий. Право там ни заведе.

— Гениален е този Андроникий! — забеляза Белия облак.

— Така изглежда — потвърди Гърбатко. — И право в склада, а?

— Да. Само водата ни спря за малко!

— Водата ли? — изписука Гърбатко. — Топлата? Банската?

— Но ние я пуснахме вече — успокои го Валери. — Още като разбрахме, че можем да обречем града на гибел, ние решихме да я пуснем в старото й корито. Сега само от време на време я отклоняваме, за да минаваме към Спаската пещера.

— Спаската пещера?!

— Така де, Главната квартира.

Гърбатко имаше усещането, че все повече и повече се заплита като мъничко петле в огромно кълбо кълчища.

— Слушайте, деца — рече той решително. — Я по-добре ми разкажете всичко, както се следва, отначало докрай! За цар Михаил и за Андроникий, за Спаската пещера и за Главната квартира… Бива ли? И седнете, че като ви гледам така, окончателно ми се схваща мозъкът!

Тогава четиримата абдулабайци седнаха на тревата и разказаха всичко.

Накрая Валери изкара от джоба си пергамента с черно-белите квадрати и показа мансубата.

 

 

Три часа по-късно Гърбатко беше в педагогическата стая при другарката Комитова, където вече чакаха старчетата близнаци, и питаше:

— На колко точно възлизат загубите от изчезването на продуктите в склада на „Неприкосновени запаси“?

Старчетата хорово отговориха. Сумата не беше малка.

— Ето какво — каза той. — В момента съм малко притеснен финансово и мога да ви дам само половината от тия пари, но предстои излизането на моя голяма публикация в „Исторически преглед“. Хонорарът е за вас.

— Не ви разбирам — понамръщи се другарката Комитова.

— Ще разберете по-късно. Засега, моля, все още не разгласявайте нищо. От своя страна мога да ви уверя, че тъй наречените кражби не са никакви кражби и няма повече да се повторят.

Другарката Комитова многозначително поклати глава.

— Какво ли не правите вие, за да спасите честта на училището си!

— Другарко Комитова — каза спокойно Гърбатко, — честта на моето училище не се нуждае от никакво спасение, тя се чувствува много добре. — Извади от джоба си няколко банкноти и ги остави пред нея. — Ето първата ми вноска. Довиждане! — Стана и излезе.

И отиде право в магазина с фирмичката „Филателия“. Старецът с очилата на края на носа тъкмо разглеждаше с лупа някакви марки.

— Научих, че имате една серия от Гвинея-Бисау и една „Леонардо да Винчи“, — рече Гърбатко нетърпеливо.

— Имах — отвърна старецът. — Имах. Вчера ги продадох.

— На кого?

— Един момент… — Филателистът закрепи по-солидно очилата си и хвърли поглед в дебел, оръфан тефтер: — На Тихомир Здравков, улица Руен 5.

След десет минути Гърбатко беше при Тихомир Здравков. Остана там цял час, защото се наложи да употреби цялото си учителско красноречие и убедителността си на учен-историк, както и немалко левчета, за да склони този страстен филателист да му отстъпи двете серии. В края на краищата успя и когато излезе, марките бяха в джоба му.

И вече с по-леко сърце, но с бодежи в него, влезе в градската библиотека, където поиска куп книги, свързани с историята на Улпия Термалия и на селищата, които го онаследиха от римляните…

На книгата на монаха Андроникий отдели специално внимание.