Хаим Оливер
Рицарят на Бялата дама (22)

Изпити по никое време

Всичко започна с едно неочаквано класно по математика. Инженер Пройко нахлу ураганно в клас, попита картечно:

— Готови-ли-сте-готови-ли-сте? — Заснова край чиновете, размаха като пистолет незапалената си лула, продължи бързо-бързо: — Ей, борци, четворка ви трябва, иначе директорът ще ви разгони! — Разтвори учебника и започна да диктува така, сякаш предаваше по радиото вълнуващ мач:

„16 работници построили кравефермата на едно ТКЗС за 8 дни при 7 и половина часов работен ден. За колко дни…“

Завърши, попита:

— Записахте ли всичко? — И пристъпи към втората задача:

„Три пионерски отряда брали шипки. Първият отряд набрал 30% от цялото количество, вторият отряд…“

— Записахте ли? Да? А ето и третата задача:

„Според изчислението населението на НРБ през годините на народната власт се увеличи от 7 884 600 души на…“

— Записахте ли? Ха да ви видя сега! Имате на разположение един час. Валери, не зяпай! Почвайте! И тишина!

Всички термалийци забиха носове в тетрадките, всички с изключение на един — Валери. Той бе решил задачите още докато инженер Пройко диктуваше, и сега му бе ужасно скучно. За записването на решенията имаше сума време и в момента си мислеше откъде да вземе малко левчета, че да си накупи пак шоколад, бадеми, луканка и тахан-халва…

Защото оказа се, че консумирането на тия калорични храни действително бързо повишава теглото. При последното теглене в банята той тежеше вече 47 килограма и 300 грама! Предстоеше да гони 52, 57, 62 и дори 64 килограма и да излезе най-после срещу Тото!… Но, дявол да го вземе, откъде левчета? Той шумно въздъхна.

Сякаш в отглас отдясно долетя друга въздишка, но преизпълнена с неизказана мъка. Въздишаше Тото. Повдигнал дъгообразните си вежди почти до косата, захапал нещастно устни, той се взираше като слепец в празния и бял като първи сняг лист.

Валери почувствува злорадство. „Нека — помисли той, — нека! Уж всемогъщ господар на «Термалия», а трепери над три мизерни задачки като жалък заек от първи клас!“ И се обърна към другите.

Другите усърдно решаваха. Скърцаха пера, шумяха листове, сумтяха носове, плезеха се езици.

Белия облак нервно чорлеше бялата си коса.

Спас Дългия флегматично изписваше строгите цифри.

Пепи търкаше пета о пета и нахвърляше решението така, сякаш рисуваше картина.

Погледна и към Елка. Тя замислено разплиташе златната си плитка и смутено се усмихваше и в усмивката й той прочете молба — очевидно беше се запънала. Не се колеба никак. И като издебна едно обръщане на учителя, той попита с беззвучно отваряне на устата:

— Коя задача?

Тя посочи с пръсти: втората. Той кимна: готово! Изписа дебело върху дланта си главните уравнения на решението и я вдигна пред лицето си. Елка видя цифрите и за благодарност нежно трепна с клепачи. Топла вълна на блаженство обля Валери от глава до пети и за да не забележат червенината на лицето му, отново се обърна към Тото.

И срещна очите му: очи на пребито кученце, което търси закрилата на добрите хора. Пред него белият лист на тетрадката беше все тъй непокътнат. Валери ненадейно си спомни оная сцена на нападението на Осоговския тигър: удара под диафрагмата, скока на Тото, борбата, победата, бягството на тигрите… И неочаквано, под напора на някакво неясно още чувство, направи нещо, което не бе правил никога. Написа в тетрадката си решенията на трите задачи, след това преписа всичко много ситно върху последния лист, откъсна го и незабелязано го бутна пред Тото.

Отначало Черния войвода не повярва на очите си. Дълго не пипна листа и ту поглеждаше към него, ту към Валери, ту към инженер Пройко, който чистеше лулата си. После изведнъж разбра и трескаво започна да пише.

Звънецът удари, когато успя да сложи последната точка. И докато другите предаваха тетрадките си, той смачка спасителния лист на топчица и го пъхна в устата си. Така, с подути бузи, остави тетрадката върху бюрото на инженер Пройко и хукна навън.

През междучасието дълго се въртя около спасителя си с намерение да му каже нещо, но Валери беше твърде зает с Елка. Двамата се разхождаха сред цветята, говореха си нещо много сериозно и от време на време ужким случайно си докосваха ръцете. Тото усети в сърцето си леко присвиване, но не се намеси. А когато отново влезе в клас, не се и опита да направи онова, което вършеше всеки път, ей тъй, просто по навик — да щипне Валери по бедрото. Кротко седна и остана тъй дълбоко замислен, сякаш се мъчеше да проумее някаква много сложна задача, която му поставяше не инженер Пройко, а самият живот.

Тогава влезе Гърбатко. Всички наскачаха от чиновете си, всички с изключение на Пепи, който многозначително се усмихваше.

Класният бе много бледен, дрехите му висяха като чужди, а гърбицата го смазваше още повече. Но проницателните му очи бяха все тъй весели, бодри и добри.

— Е, термалийци, как върви животът? — попита той.

В отговор термалийци го наобиколиха и му изсипаха всичко, което се бе случило през неговото отсъствие, с изключение, разбира се, на тайните тренировки с Пепи. Той слушаше, удивляваше се, одобряваше, поздравяваше. Когато историите се поизчерпаха, той каза:

— Термалийци, имам новина за вас. Но най-напред седнете!

Седнаха.

— Та, ето какво: вчера разговарях с директора на археологическия музей. И получих разрешение да устроим експедиция в подземията на Улпия Термалия. Ще ни окажат пълно съдействие — водачи, екипировка и всичко останало. Какво ще кажете?

VI б клас ревна от възторг. Не ревяха само четирима — Валери, Спас Дългия, Елка и Белия облак. Те седяха неподвижни и горестно си мислеха, че проектът им да слязат първи в Улпия Термалия отива на вятъра. Гърбатко не забеляза мълчанието им и продължи:

— И знаете ли какво ще търсим там?

— Съкровището на цар Михаил! — извика Пепи, като не се сдържа.

Нови ревове и нови тропания по чиновете.

— И за какво ни е нужно съкровището? — не преставаше, Гърбатко.

— За турнира! — не се сдържа пак Пепи.

— Точно така! За награда на победителя на турнира. Трябва да ви призная, че докато лежах в болницата, все за турнира си мислех и реших, че като оздравея, непременно трябва да го осъществим… Аз даже написах и проектодоговор. Искате ли да го прочета?

И прочете текста, който бе съчинил заедно с Пепи. Бе кратък и съдържаше само три параграфа.

Първият постановяваше, че „шахматният клуб «Абдул-Аба» и отборът по борба «Дан Колов» ще се срещнат на исторически турнир по двете спортни дисциплини не по-късно от края на учебната година“.

Вторият параграф формулираше основните правила на турнира. Подчертаваше се, че „срещите трябва да се водят само между противници от равностойни категории и разреди“, и се препоръчваше на членовете на двете страни „да положат усилия за постигането на съответните минимуми“.

Третият параграф определяше наградата: правото на победителя да предаде съкровището на цар Михаил, когато то бъде открито, на музея.

На края след общите пожелания за спортсменство беше оставено място за подписите на главния съдия и ръководителите на договарящите страни.

— Кой ще бъде главен съдия? — попита Спас Дългия.

— Добромир! — провикна се ехидно Белия облак. — Той е винаги неутрален.

— Аз пък предлагам Пепи — рече Гърбатко. — Той не членува нито в „Абдул-Аба“, нито в „Дан Колов“. Нали така?

Откъм двата лагера дойдоха заглушени хихикания и викове: „Дадено! Съгласни! Нека е Пепи!“

„Готова работа, мислеха си данколовци. Пепи си е наш.“

„Готова работа, мислеха си абдулабайци. Пепи си е наш.“

— Има ли възражения? — попита Гърбатко. — Няма! Значи, Пепи става главен съдия на турнира. Пепи, ела се подпиши!

Пепи лениво се изправи и с израз на дълбоко безразличие драсна подписа си. А му се искаше да се преметне презглава.

— Сега ръководителите на отборите!

Валери дълго въртя химикалката между пръстите си, на края попита:

Нали този договор не отменя отмъщенията?

— Не, разбира се — отвърна Гърбатко. — Това си е договор за спортно състезание. Отмъщенията са си отмъщения, те са си ваша, лична работа.

Валери подписа.

Стана и Тото. Той бе все тъй замислен, в главата му още се въртеше новата сложна задача, която му бе поднесъл животът с пробутването на онзи лист. Взе писалката, погледна към Валери, въздъхна и изписа инициалите си ТО-ТО, като завъртя под тях разкошна министерска опашка.

— Отлично! — каза Гърбатко, сгъна листа и го връчи на Пепи. — Ти си главен съдия, ти ще съхраняваш договора. Термалийци, желая ви успех!… А сега да преминем към новия урок. Днес ще се занимаем с Магелан, човека, който първи предприе обиколка на света…

Валери едва изчака края на часа и свика Елка, Белия облак и Спас Дългия на светкавично заседание. Ето и съставеният

Протокол

на заседанието на управителния съвет на шахматния клуб „Абдул-Аба“, състояло се в четвъртък пред входа на Галерията на призраците.

 

Докладва Валери:

Валери: — Чухте ли?

Другите членове: — Чухме.

Спас Дългия: — И какво ще правим сега? Нима ще се оставим да ни изпреварят?

Елка: — Какво можем да направим? Те имат разрешение от директора на музея.

Спас Дългия (ръмжи свирепо): — Да имат да вземат! Плана на подземието го открих аз! Сума време рових в градската библиотека, докато намеря книгата на монаха Андроникий, Аз имам приоритет!

Валери: — Правилно! Така е и в шахмата. Който пръв измисли нов дебют, той има право да си го кръсти на свое име. Искаш ли да наречем пещерата на съкровището „Спаската пещера“? Става почти като „пещерата на Спаски“.

Спас Дългия (скромно): — Както искате…

Всички гласуват „за“.

Валери: — А сега да решим какво да предприемем, за да изпреварим експедицията на Гърбатко. Представяте ли си, ако данколовци намерят мансубите на Абдул-Аба? С тяхна помощ като нищо ще ни матират на турнира!

Белия облак: — Предлагам да влезем в неделя вечер.

Валери: — Има ли възражения? Няма. Значи, решаваме: в неделя след лягане… Какво е положението с екипировката?

Елка: — Имаме 4 електрически фенерчета, двайсет свещи, въжета, две кирки, две лопати, 4 чифта ботуши, кило сухари, двайсет шоколада от по двайсет стотинки, аспирин, йод, памук…

Спас Дългия: — Трябва и чували.

Белия облак: — За какво са ти?

Спас Дългия: — За съкровището.

Белия облак: — Вярно бе, забравих! Мислиш ли, че ще го открием още първата вечер?

Спас Дългия: — Стига да следваме точно инструкциите на Андроникий.

Елка: — Ще дойде ли с нас Пепи?

Валери: — Никакъв Пепи! Ще вземе да се раздрънка и край!

Заседанието е вдигнато, защото бие звънецът.

Край на протокола.