Хаим Оливер
Рицарят на Бялата дама (34)

Призракът срещу шерифите

Една писалка, па била тя със златно перо, не можеше да отклони главния шериф от неговите задължения на блюстител на законността. Той нито за миг не забравяше, даже когато премерваше силите си върху тепиха и таблото, че противникът му върти търговия с отровни продукти и че сам консумира от тях. И макар че Валери още не бе умрял, това можеше да се случи всеки момент и да прекъсне нишката на следствието. Писалката само дойде да напомни, че абдулабайците не бива да бъдат оставени без надзор. Тото пристъпи към действие.

Най-напред извика на инструктаж Пепи. Преди обаче да мине към същността на въпроса, той реши да поразчисти някои и други сметки с главния съдия.

— Слушай бе, заек без опашка! — започна той. — Защо ми изяде сума ти точки в борбата?

— Ти сам си ги изяде — отвърна Пепи. — Ти си забравил да се бориш. Все едни и същи хватки правиш, а Валери за малко да те обърне.

— Ще ме обърне, разбира се! Като съм го научил да се бори!

— Ти ли? — изуми се Пепи.

— Че кой друг?

— Аз!

— Стига бе, заек без опашка! Само аз мога да науча други борци да излизат наравно с мене!

— Но нали ти си смъртен враг на Валери?

— Вече не толкова фатално смъртен. Затова и не му направих мат.

— Ами да — рече Пепи гордо, — като те научих да играеш шах!

— Ти ли бе, заек без опашка? Само един човек може да ме научи да правя мат на Валери.

— Кой?

— Валери.

Пепи не вярваше на ушите си.

— Ами вие приятели ли сте вече? — попита той предпазливо.

— Още не безподобни, но почти.

Пепи не знаеше — да тъжи ли, да се радва ли. От една страна, той виждаше как се сгромолясват неговите сладки представи, че единствен той е виновник за разкошното равенство на турнира. От друга страна, пък присъствуваше на сближение между двата лагера, за което тъй дълго бе мечтал.

— И сега, значи — заключи Тото, — заради тебе двата отбора няма да участвуват в окръжните подборни състезания.

Пепи се почеса по къдриците, помисли и поверително рече:

— Не бой се, аз ще уредя въпроса. Имам връзка с отговорни другари.

— Само че преди това трябва да спасим Валери и будалайците от фатална смърт. Раздавал ли си им днес луканка?

— Не, свърши се още снощи. Но Валери каза, че тази нощ ще ми донесе цял чувал.

— Тази нощ?… Хм, трябва беззабавно да вземем мерки! Я ми намери Тони-48!

След малко тримата шерифи се събраха и „беззабавно“ възобновиха прекъснатото през деня следене на Валери, Белия облак, Спас Дългия и Елка.

До вечерта не се случи нищо особено. Четиримата абдулабайци най-напред си шушукаха нещо под боровете, после се прибраха, очевидно да спят. Шерифите не мръднаха от постовете си. И правилно. Защото точно в полунощ абдулабайците безшумно се измъкнаха от стаите си и потънаха сред развалините на Улпия Термалия.

Тото, който наблюдаваше мъжкото общежитие, забеляза, че след като Валери излезе, Добромир се появи на прозореца и дълго души наляво-надясно, после отново изчезна в тъмната стая. Чу се щракане, като отваряне на ключалка, сетне пърпорене и накрая задавен дрезгав крясък. Тото постоя още малко и тъй като не се случи нищо повече, изтича подир Валери.

Абдулабайците се събраха около саркофага на Касиус Клей, отместиха тежкия похлупак, извадиха отвътре разни въжета, кирки и други предмети и се упътиха в нощната тишина към Галерията на призраците. Въпреки смътния страх, който го обземаше, Тото пръв тръгна подире им.

Абдулабайците се спряха пред решетката, същата, зад която се таеше призракът на цар Михаил, и безцеремонно и с удивителна лекота я свалиха.

Тото преглътна и се огледа: до него Тони-48 и Пепи захласнато следяха как ония отпред светват с фенерчета и един по един изчезват в злокобната дупка. Посъвзе се чак когато замряха последните шумове в галерията.

— За съкровището отиват! — прошепна Пепи.

— А призракът? — попита Тото.

— Спас знае заклинания срещу призраци — обясни Пепи. — Веднъж даже ми се похвали…

— Такава била, значи, работата! — рече мрачно Тото. — Безподобни драконери!

— Бракониери — поправи го Пепи.

— Браконери — драконери, все едно. А сега, какво ще правим?

— Да влезем! Да ги проследим!

— Да ги проследим — отвърна колебливо Тото, — ама не знаем никакви заклинания и нямаме нито фенери, нито въжета.

— Чакайте! — каза Пепи и изтича към общежитието.

Останали сами, Тото и Тони-48 мълчаливо наблюдаваха тъмния отвор на галерията, леко осветен от бледите лъчи на луната. Няколко минути беше съвсем тихо, но постепенно отвътре запълзя ахкащо шумолене, сякаш далече някъде в земята някой разпаряше копринен плат.

— Чу-чуваш ли? — заекна Тото.

Тони-48 кимна, без да отклонява поглед от дупката, очаквайки като хипнотизиран появяването на призрака.

И призракът се появи…

Появи се в момента, когато луната се скри зад плътен облак и околността потъна в мрак. Отначало нямаше нищо, освен онова задавено ахкане, после постепенно галерията започна да излъчва сияние. Онова!… Най-напред неясно и меко, синкаво-виолетово, после по-очертано, сякаш отвътре някой палеше китайски многоцветни фенери. В същия миг във въздуха нещо изпърпори, стрелна се над главите им, замъгли за миг сиянието и изчезна в дупката.

Тото не можа дори да извика, скочи и побягна назад. Но едва направил няколко крачки, блъсна се в някакво дребно тяло.

— Леле! — писна той. И чу до себе си глас:

— Къде сте се разтичали така бе? — Бе Пепи.

— П-п-призрака! — едва издъхна Тото.

Пламна клечка кибрит и в трептящата й светлинка той видя Пепи опасан с въжета и с няколко свещи в ръка.

— Къде е? — попита помощник-шерифът с огромно любопитство.

Пепи запали три свещи, даде две на другарите си и смело закрачи към галерията. Двамата нерешително го последваха.

Спряха пред входа, трите свещи прогониха мрака. Заедно с това изчезна и сиянието. От призрака нямаше и следа.

— Вие откачате! — каза Пепи.

Другите мълчаха.

— Вижте какво — продължи той. — Щом като другите са вътре, няма от какво да се плашим. Само трябва да бъдем по-близо до тях. Имам сума свещи, ще ни стигнат за цяла нощ… А ако вас ви е бъз, ще отида сам!

— Я не се фукай чак толкова безгранично! — поокопити се Тото. — Да не мислиш, че съм безподобен бъзливец! Само че най-напред да се вържем, за да се държим безрезервно един за друг, а ти ще вървиш пръв!

Така и направиха, и след минутка тримата вече пристъпваха сред основите на развалините, осветявайки със свещите гнилите коренища на дърветата.

Крачеха мълчаливо, като от време на време се спираха, за да заобикалят срутванията и се ослушват. Ала освен равномерното охкане, което идваше от вътрешността на галерията, нищо не нарушаваше тишината.

— Мирише ми на горещия басейн! — рече по едно време Тони-48.

— Мирише ти носът! — сряза го Тото, целият нащрек. — Я върви и не дрънкай!

При първото разклонение спряха.

— Сега накъде? — попита Пепи.

— Чакай! — рече Тото, наведе се и заразглежда следите, оставени от другите в калта. Изправи се: — Надясно!

— Сигурен ли си?

— Аз чета безпогрешно по следите! Нали съм главен шериф! Върви!

Поокуражен от самоуверения тон на войводата, Пепи го послуша. Продължиха още стотина метра. Отсреща се открои второ разклонение.

И тогава: Туп-туп! Туп! Туп!

Тримата се заковаха на място. И пак: Туп! Туп!

И не можеше да се разбере отзад или отпред идат тия тъпи удари, придружени от внезапни пристъпи на въздушни течения.

— Закрийте свещите! — прошепна Пепи.

Но беше късно. Пред самия разклон мощен удар разтърси земята, кратък, горещ повей се втурна откъм дясната галерия и угаси свещите. А от далечината долетя протяжен вопъл, сякаш стенеше живо същество:

„… ррррриииии!… рррриииии!“ — После утихна и това.

Пепи протегна ръце и заопипва стената. Дясната галерия бе като че напълно задръстена от мощното срутване. Лявата оставаше открита. Драсна клечка кибрит, запали свещта си. В трескавата й светлинка лицата на Тото и Тони-48 бяха бледозеленикави като на призраци.

— Да вървим! — глухо изрече той. И пристъпи в лявата галерия, усещайки подире си съпротивата на въжето.