Хаим Оливер
Рицарят на Бялата дама (2)

В конфликта се намесва Лори

Горе до куфарите в голям кафез важно се перчеше папагал. Кръглите му жълти очи, силно извитата бяла човка и плешивината на челото му придаваха вид на банков директор. А изящно прибраните червени криле и дългата синя опашка, които приличаха на фрак, още повече подчертаваха достолепието на неговата стойка. Бе впил неподвижен поглед във войводата, пронизвайки го застрашително със смешните си очи.

— Кккакво е това бе? — запелтечи сега черният.

— Лори — отвърна Рицарят, ужасно ядосан, че играта е нарушена в най-интересния момент. — Мой приятел. Папагал от Конго.

— И знае да говори?

— Не чу ли?

— Той ме убива! — възкликна дребосъчето, извади от джоба си бисквит, вдигна чорапа над устата си, гризна, после се качи на стола и предложи и на папагала, но птицата презрително му обърна гръб и изтърси:

— Орррехи!

— Нямам орехи… — рече дребосъчето, сякаш се извиняваше.

Изцяло шашнат, войводата също стъпи на стола.

— Не пипайте Лори! — извика Рицаря.

Войводата не му обърна внимание и свали кафеза. Данколовците го наобиколиха и заразглеждаха папагала с такъв интерес, сякаш бе пришълец от Марс.

— Хайде да поговорим с него, а? — предложи дребосъкът.

— Добре! — рече черният. — Ама най-напред аз. Хей, Лори, кажи нещо бе?

— Дурррак! — отвърна веднага папагалът.

— Я не обиждай! — изръмжа черният и разтърси кафеза.

— Рррапон! — добави Лори агресивно.

— Глей го мръсника! — ядоса се черният, отвори вратичката на клетката, пъхна ръка вътре и грабна топлото червено-синьо телце.

Тук вече Рицаря не издържа и както беше с вързани ръце, скочи от леглото и се метна върху данколовците.

— Оставете Лори! — закрещя той, но другите го сграбчиха, притиснаха го в леглото, отново запушиха устата му с кърпата, вързаха китките му с шалчето, а глезените с вратовръзката.

Сега пък от равновесие излезе Лори. Той се разкрещя, взе да пръска наляво и надясно разни неприлични думи като: „Ррръбове!… Тирррани!…“, после внезапно клъвна черната лапа, изхлузи се от нея, разпери широките поли на червения си фрак, втурна се нагоре, направи несръчен кръг под тавана и изхвърча през отворения прозорец към обляната в лунни лъчи борова гора.

Рицаря се мяташе в леглото, пъшкаше, риташе — напразно: той бе в тежко предматово положение.

Войводата повдигна чорапа пред устата си и олиза кръвта от клъвнатата ръка.

— Значи, така! — зафъфли той. — Носиш тайно папагали, да ни обиждат и кълват! Ще видим тази фатална работа! Я кажи какви други тайни оръжия носиш?

Рицаря изръмжа нещо неясно.

— Бойци! — заповяда черният. — Направете тараш! И безпощадно!

Речено — сторено. Куфарите бяха свалени и отворени и черният взе да рови в тях, разхвърляйки наоколо ризи, гащи и чорапи.

Докато опря до лекарствата. Бяха наблъскани в една кутия: аспирини, хинини, витамини, белергамини, аналгини, пеницилини, очистителни и какви ли не още, в туби, таблетки, кесийки, шишенца, местни и чуждестранни, известни и неизвестни. Беше ги подредила майка му с изричната заръка да ги взима редовно, даже и да не го боли нищо.

— Хи-хи! — изкикоти се черният. — Нашичкият ни е болничък. И рициново си има даже, та да си ака, когато го боли коремчето. И разпиля лекарствата върху дрехите.

После стигна до книгите. Бяха заели цялата долна част на куфарите — с лъскави корици, върху които личаха изображения на шахматни фигури и портрети на мъже. Войводата вдигна една и засрича: „Александър Алехин.“ Взе друга, прочете: „Мачът на века.“ После трета: „Стратегия и тактика на шахмата.“ И още една: „Двубоят Спаски — Фишер“… И още, и още… Въртеше ги пред очите си и пренебрежително ги захвърляше върху гащите и аспирините. А там ги поемаше дребосъчето и ги прелистваше очевидно с нескрит интерес.

Накрая черният напипа и таблото. Не бе много голямо и макар че бе разчертано с бели и черни квадрати, личеше, че е от скъпо дърво. Отвори го. Вътре фигурките бяха необикновено изящни: едните от сребристобял, другите от златисточерен бронз. Сред тях изпъкваше прекрасната Бяла дама с платинената коронка на главата и плитката на рамото.

Черният отново изхихика:

— Ей, я вижте какви куклички си носи тоя перко! Шахчета-махчета! За да си ги разкарва напред-назад по дъската с два пръста и да не си уморява мускулчетата! Аслъ затова няма душа в него и си носи на помощ папагали, да ни обиждат безпощадно с мръсни думи!

Данколовци му пригласяха и само дребосъчето мълчеше, внимателно разглеждайки бронзовите фигурки в кутията. По едно време то предпазливо вдигна Бялата дама.

— Ух, че красива! — промърмори.

— Какво й е красивото! — захили се черният. — Я виж! — Грабна фигурата от ръцете на малкия и с остро движение прекърши главата й.

Дребосъкът изстена, сякаш прекършваха неговата глава, а Рицаря отново се замята в леглото и ако очи могат да палят, черният щеше да бъде изпепелен.

— Ррразбойници! — дойде отвън пронизителен писък и зад прозореца като черно-син метеор профуча Лори.

Черният метна подире му главата на Бялата дама.

— Гадина!

— Тирранин! — отвърна Лори.

Черният потърси някоя по-оскърбителна дума, не намери и хвърли по посока на гласа останките на Бялата дама.

— Туррруци! — дойде отвън.

Тогава, съвсем побеснял, черният запрати по невидимата птица една по една всички бронзови фигурки.

Прикован към леглото, Рицарят с ужас наблюдаваше как съкровището му се губи сред развалините.

А малякът бе затиснал уста с длан, навярно за да не изстене пак.

Като метна и последната фигурка, черният даде знак с глава, грабна Рицаря за краката, другите — за раменете и въпреки съпротивата му го прехвърлиха през прозореца.

Той престана да се боричка: беше му интересно да разбере къде ще го заведат и какво ще правят по-нататък с него.

Околността му беше непозната. От снощните обяснения на гърбавия учител знаеше само, че сградата, от която излязоха, е мъжкото общежитие и че тия големи камънаци отсреща са разкопките на Улпия Термалия. Какво обаче представлява остъклената постройка сред боровете, нямаше понятие.

Данколовци го поносиха двайсетина крачки и го положиха в средата на кръгла, утъпкана поляна. Черният се наведе над ухото му и почти квичейки от удоволствие, прошепна със смешния си глас:

— А сега от подземията ще изскочи призракът на цар Михаил и ще те завлече във фаталните си мазета, а ние няма да си мръднем малкия пръст, за да те спасим. За да знаеш друг път да не ни правиш номера с мръсни папагали и други такива. Чао!

И пристъпвайки леко с кецовете си, четиримата данколовци изчезнаха зад дърветата.