Хаим Оливер
Рицарят на Бялата дама (12)

Тревога в „Термалия“

Отсъствието на Валери установи най-напред доктор Майспо, който бе дежурен в трапезарията.

— Къде е новият? — попита той Добромир.

— Съвсем не зная, другарю. И в стаята го няма.

— Хм… Облако, я изтичай навън, да не се е забравил някъде сред разкопките да играе шах.

Белия облак изтича и се върна така силно разтревожен, че настръхналата му бяла коса изпускаше искри.

— Няма го, търсих го навсякъде — съобщи той задъхан. — Да не е умрял нещо, завчера ми се оплакваше, че го боли синузитът.

— Драснал е за София — ехидно изхихика Тото. — Нали безпощадно го резолирахме.

— Изолирахме! — поправи го Пепи.

С неприятно предчувствие в сърцето доктор Майспо се упъти към мъжкото общежитие. Последваха го момчетата от VI б.

Влезе в стая №9 почти уверен, че куфарите на Валери ги няма. Но те си бяха на място. Тук беше и пижамата му, прилежно сгъната върху леглото. В кафеза си седеше и Лори, който веднага запърпори и любезно поздрави влезлите с думите:

— Здррравейте, ррръбове!

Всички се разсмяха, а Пепи попита:

— Лори, къде е Валери?

— В цирррка — отвърна с готовност папагалът.

— Менти, мръсникът! — каза Тото. — Тоя все така фатално лъже. В града няма никакъв цирк.

На доктор Майспо никак не му беше до шеги. Това ненадейно изчезване почваше да го безпокои. И без да се бави, се втурна към горните етажи. Претършува цялото общежитие от тавана до мазето, после се прехвърли в женското. Тук се сблъска с Многострадалната Геновева.

Тя стоеше сред дългия коридор, много висока, с много дълга пола, много широка яка и много дълъг нос. Присвила страдалчески устни, тя разпери широко ръце и драматично изписка:

— Стой! Стой! Само през трупа ми!

— Геновева, не се превземай! — изсъска в ухото й доктор Майспо. — Не сме дошли да ви нападаме. Търсим Валери.

— Никакви Валерии няма тук! — издекламира тя с такава горест, сякаш казваше: „Току-що оттук минаха еничари!“

Впрочем затова и я наричаха Многострадалната Геновева, защото се намираше в постоянно състояние на страдания. Тя никога не се смееше, тънките й устни бяха винаги прищипнати като на обидено дете и за нея светът представляваше огромен котел, в който се варят нещастни жени.

— Геновево — прошепна пак доктор Майспо. — Търсихме го навсякъде. Може би все пак е тук…

— Бооже, Майспо, ти бълнуваш! — пропя тя сълзливо. — Че как ще стъпи тук мъжки крак?

— И все пак…

— Добре, ще проверя, но само аз! А вие излезте!

Провесили носове, „мъжете“ излязоха. След десет минути Многострадалната Геновева се появи, изскочила сякаш не от женското общежитие на „Термалия“, а от манастир.

— Никакви мъже няма при нас — рече тя и презрително изгледа „мъжете“, сякаш бяха сбирщина варвари. — Кой знае къде се е заврял да пуши този ваш Валери.

Междувременно на двора се насъбраха още ученици, възбудени, любопитни, доволни, че са се измъкнали от скучните стаи.

Припадаше вечер, иззад планинските върхове се възнасяше белият коремест балон на луната. Над развалините на древния град засия сребристата светлина, която го правеше безплътен и призрачен.

Доктор Майспо реши да действува.

— Майстори на спорта! — извика той. — Чуйте ме добре! Валери го няма. Може да му се е случило нещо лошо. Може да се е заблудил в гората. Може да е паднал в някоя дупка и да се е наранил. Трябва да го открием! Ще се разделим на групи и ще поразровим наоколо. Ако е нужно, ще влезем и в Улпия Термалия…

Пълно мълчание посрещна думите му. Над римските саркофази трептеше сребристото сияние.

— А призракът? — обади се плахо Тото.

Да, наистина, а призракът?

— Ще се загубим долу — обади се друг глас.

— Стига! — прекъсна възраженията доктор Майспо. — Излишни приказки! Донесете фенери, въжета, свещи, лопати…

— Бооже, Майспо! — изпя Многострадалната Геновева. — Нима наистина смяташ да пратиш децата на гибел?

Над нейния глас се извиси сопранът на Пепи:

— Другарят Гърбатко познава най-добре Термалия! Колко пъти е влизал в подземията!…

— Той е в болницата! — отсече доктор Майспо. — Хайде, мъже ли сме или баби? А който се страхува, да си върви!

С гузен вид от строя се измъкнаха десетина ученика и изчезнаха зад боровете. Отдели се и Добромир. Както винаги, той бе неутрален. За изненада на всички обаче, оттегли се и Пепи — всички знаеха, че малкият борец не е от страхливите, а ето сега!… Но нали и най-смелите се плашат от призраци!

А Пепи, след като потъна в гората, си плю на петите и като стрела се понесе по преките и потънали в шарен мрак пътеки право към града.

 

 

Болницата се намираше зад парка и в този час тя вече се готвеше за сън.

Пепи бегом прекоси пътечката пред главния вход, шмугна се в него, мина като куршум пред прозорчето на пропуска и преди още портиерът да изскочи, изхвърча към кръглата чакалня, където висеше указателят. Успя да прочете „Кардиология — III етаж“ и се втурна по широкото стълбище. По пътя едва не повали една сестра, която носеше поднос с шишета, а в коридора на третия етаж се блъсна в някакъв болен, който едва не получи сърдечен удар при вида на това стремително къдраво нещо, което отваряше врата след врата, надничаше в стаите и на края изчезна в стая номер 328.

Пепи веднага забеляза Гърбатко — лежеше във второто легло вдясно и облегнат на цели три възглавници, четеше дебела книга. Пепи изтича към него и пред учудените погледи на другите болни докосна ръката му. Учителят трепна, обърна се. И на лицето му заедно с изненадата и леката уплаха се появи усмивка, сякаш цъфна нежно цвете.

— Пепи! — прошепна той. — Пепи! — Той се поизправи и прегърна момчето през рамо. — Какво те носи насам, в тоя час?

Няколко секунди Пепи не можа да си поеме дъх, после с пресекулки изрече:

— Валери… новият… изчезна… Доктор Майспо мисли, че е пропаднал в подземията… Там готвим спасителни групи…

Тия думи явно стреснаха Гърбатко, той стана, посегна с ръка към халата си, наметна го.

— Че как тъй — пропаднал? — попита той. — И защо?

Пепи понечи да обясни — за изолацията на Валери, за камъка в неговата стая, за враждебното отношение към него, но видя дебнещите уши на другите болни, млъкна, хвана Гърбатко за ръка и го изведе навън. И там му разказа всичко.

 

 

След двайсетина минути в двора на интерната с рев нахлу едно такси. От него изскочиха двамата, напрегнати и разтревожени, и веднага се упътиха към разкопките.

Спасителните групи още се суетяха сред развалините, ровеха с прътове в храстите и дупките, викаха: „Ехо, Валери, ехооо!“, „Чуваш ли, Валери, ние сме тукаааа!“, тропаха, пляскаха с ръце, святкаха с фенерите…

Като видяха новодошлите, веднага ги наобиколиха. Гърбатко беше по болничния си халат, небръснат и още по-прегърбен. Пепи стоеше до него с много загрижено лице, но гордо изпъчил гърди и с чисти, сини очи.

Доктор Майспо си проби път до тях, нервно сграбчи Гърбатко за реверите на халата и едва не закрещя в лицето му.

— Обезумял ли си, гръбчо? Кой ти разреши да напускаш болницата? Та това може да ти струва живота! Хайде, връщай се веднага и лягай, иначе ще звъня на главния лекар!

Гърбатко спокойно свали ръцете му, поизправи се колкото можеше и разчленено продума:

— А ти по-добре ми кажи, открихте ли нещо? Защото долу е такава каша, че и най-опитните пещерняци трудно ще се оправят.

— Да! — отвърна троснато физкултурникът. — Това! — И показа едно кръгло парче бронзиран метал. — Намерихме го сред камънака.

Беше главата на Бялата дама с коронката.

— Само това ли?

— Засега това. Търсим. Но още не сме влезли в подземията.

В този момент откъм разкопките долетяха възбудени гласове, в двора нахълта Елка с момичетата. Носеше някакви дрехи.

— Вижте какво намерихме в саркофага на Касиус Клей!

Бяха една синя риза и един панталон — всекидневните дрехи на Валери.

— Това пък какво значи сега! — промълви Гърбатко.

— Бооже, така правят удавниците, преди да се хвърлят в реката! — проплака Многострадалната Геновева.

— Насам реки няма — каза Гърбатко и замислено поразгледа дрехите. — Но опасни галерии има!… Дявол да го вземе, Майспо, защо трябваше да позволиш да изолират момчето?… Но, както и да е, после ще се разправяме за това. А сега да не губим време. Отдели ми най-силните си момчета, дай ми фенери, вода, сухари, въжета, лопати…

— Не бива да се завираш вътре! — извика доктор Майспо. — Долу стават срутвания! Ще пукнеш!

— Бооже! — възкликна Многострадалната Геновева, болезнено притвори клепачи и заприлича на ония кукли, дето пускат сълзи, когато ги натиснеш откъм гърба. — Бооже!

— Хайде, хайде, без хленч! — засмя се Гърбатко. — Не е толкова страшно!

— Слушай, Гърбатко, в града има пещерняци, алпинисти, ще ги алармираме! — опита последния си аргумент доктор Майспо.

— Алармирай ги! А докато дойдат, влизаме ние! — Гърбавият грабна един фенер и както си беше по болничния халат, се отправи към една от зарешетените галерии. Последваха го Спас Дългия, Белия облак, Пепи, Елка, няколко данколовци… И Тото!

В тоя момент нещо се сети и се обърна:

— Ей, термалийци, кой от вас е разговарял напоследък с Валери?

— Аз — обади се Пепи.

— Да е споменавал нещо за бягство?

— А, не. Само ми каза, че иска да си прави компреси на синузита и после започна да си хапе юмруците със зъби. Ей така! — И Пепи показа как.

— Защо? Да не си го пак раздразнил?

— Ами, не! Честна пионерска! Само му казах, че съветският гросмайстор Качалски ще даде сеанс по шахмат долу в театъра.

— Какво? — трепна Гърбатко.

— Ами, да… Ще играе срещу трийсет души едновременно. Това се нарича симултанен сеанс.

Гърбицата на учителя се разтърси от смях.

— Ех, че сме диванета! — провикна се той. — Завираме се да го търсим под земята, а той… — С мъка се измъкна от дупката. — Майспо, идваш ли?

След минута червените светлинки на колата прорязаха шосето по посока на града.

— Тия ме убиват! — хвърли категорично Пепи. — Само че имат да вземат!

И хукна през преките пътечки.

Зад него изтичаха Белия облак, Спас Дългия. А след тях всички други.

Остана само Многострадалната Геновева.

— Бооже! — проплака тя. — Какви авантюристи!