Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2016)

Издание:

Рицарят на Бялата дама

Хаим Оливер

 

Рецензент: Максим Наимович

Редактор: Максим Наимович

Нац. бълг.; I издание; Лит. група V

Изд. №5885

 

Художник: Христо Жаблянов

Художник-редактор: Димко Димчев

Технически редактор: Свобода Николова

Коректор: Елена Баланска

 

Дадена за набор на 25.X.1974 г.

Подписана за печат на 20.III.1975 г.

Излязла от печат на 30.III.1975 г.

Формат 60×84/16 Печатни коли: 12,75

Издателски коли: 10,84 Тираж 25105

Цена на дребно: 0,81 лв.

 

Държавно издателство „Медицина и физкултура“, пл. Славейков 11 — София, 1975

Държавна печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне

По-високо, по-далеко, по-силно!

valeri_i_papagala.png

Първа част
Дебют „Дамски гамбит“

Една битка на два фронта

Затръбиха фанфарите, загърмяха барабаните.

Рицаря се приготви за бой.

Опрял глава на юмруци, той отправи взор към отсрещния край на полето, там, където вече се мяркаха пехотните фаланги на черния противник, мрачните дула на топовете, дългите копия на конниците.

Обърна се и към войската си — настръхнала, тя чакаше неговия сигнал. До царя, както винаги в началото на всяко сражение, стоеше Тя, Бялата дама, неземно красива с коронката на главата си и със спуснатата през рамо разкошна златиста плитка. Рицаря срещна погледа й, мил и насърчителен, и й кимна дружелюбно.

И вдигна десница.

Бялата пехота прекрачи напред.

Двете армии се счепкаха в безмилостна схватка.

Сега вече Рицаря си умираше от любопитство да види какво ще предприеме противникът. Той можеше да заповяда на офицерите си да атакуват фланговете, да освободи прави магистрали за топовете си и дори да прати към центъра надменната си царица. Предпочете обаче да прехвърли в подкрепа на предните части само няколко пехотни дружини, с което доказа, че умело владее тактиката на дебюта.

Битката се разгаряше. Падаха първите жертви, най-много, както обикновено, скромни войничета и офицери, и конници… Плацдармът ечеше от крясъците на атакуващите, от свистенето на гюллетата, от стоновете на умиращите…

А стрелката неудържимо бягаше напред. Рицаря с тревога наблюдаваше как въпреки загубите си черните напредват към Бялата дама и заплашват да я обкръжат. На своя цар не обръщаше внимание — не обичаше този тъп дебелак, но бе принуден да брани и него, защото паднеше ли той, настъпваше краят.

Сега изходът зависеше преди всичко от съдбата на Бялата дама и без да се двоуми, той измъкна от закритията последния офицер и последния топ и ги хвърли срещу врага. Такива смели комбинации бе разгръщал и друг път.

Рискът се оправда. Наистина след втория ход офицерът се строполи на земята, след третия — топът избухна сред пламъци и дим, затова пък оределите черни фаланги бяха блокирани далече от Бялата дама.

До края на битката оставаха минути. Внимание!… Сега Рицаря ще даде знак и Бялата дама ще се понесе във фронтална атака, ще се появи пред черния цар и ще даде ш…

Понечи да вдигне десница, не можа. Помъчи се да извика „Царице моя, бягай!“, но от устата му излезе непонятен стон.

Стрелката извисяваше червеното флагче. Още пет секунди и то ще се преметне! И Бялата дама ще попадне в лапите на черния! Бягай! Бягай!…

Флагчето падна.

Наоколо се кикотеха.

Той отвори очи.

И първото нещо, което видя, бе коприненото шалче, с което бяха вързани китките му. И първото нещо, което усети, бе кърпата, която закриваше устата му.

Замаяно се огледа и няколко секунди не можа да съобрази нито къде се намира, нито какви са тия странни същества с надянати върху лицата дамски чорапи, които се бяха надвесили над него и надаваха дивашки кикот.

После видя в съседното легло дебелото момче с големите зеници, което трепереше от страх, и си спомни…

Спомни си вечерния влак, провинциалната гаричка, дългата улица, която водеше до подножието на хълма, сетне криволичещото шосе и автобуса до върха, където се издигаше интернатът…

Спомни си мустакатия байчо, който го бе посрещнал; и учениците, които надзъртаха през прозорците на общежитието; и гърбавия учител, който го бе въвел в стая №9; и дебелото момче от съседното легло, което го бе изгледало сънно… Спомни си всичко!

Та това се бе случило само преди няколко часа!

Изведнъж му се дорева. Не, той не искаше да идва тук, не искаше да се разделя с родителите си, да остави софийските си приятели, да напусне шах-кръжока в Двореца…

Ревеше му се.

Но не рева. Защото над него се кикотеха маскираните лица.

Единият от тях, най-едрият, почти гигант и със стърчащ над чорапа черен остър перчем, го сграбчи за предницата на пижамата и с мощен замах го повдигна от леглото. Рицаря забеляза големите му лапи с неизрязани мръсни нокти и в себе си веднага го нарече „черния“.

— Е, новият — произнесе заплашително черният, — ще викаш ли още? — Гласът му бе ту момичешки тънък, ту мъжки дебел, също като гласовете на хлапетата, които класният наричаше — „пубертетни“. Рицаря се помъчи да изтика кърпата от устата си, не успя и само измуча.

— Да ли рече? — продължи с неравния си глас черният. — Добре, сега великодушно ще ти отпушим устата, само че да не си помислил да викаш пак, че викнеш ли, ще ти я залепим, безпощадно с резолирбанд!

— Изолирбанд — поправи го най-малкият със звучен, чист сопран.

— Голямо чудо! — изръмжа черният. — Той ме разбира и така. Нали бе?

Рицаря кимна, черната лапа смъкна кърпата, той пое дълбоко дъх. Сега, макар че ръцете му бяха още вързани, почувствува се по-добре. И както обикновено при опасност, премина към онова състояние на блажена бистрота на ума, когато с един само поглед върху бойното поле можеше да обхване обстановката, да прецени разположението на силите и възможния изход от борбата.

Стаята бе малка, с двете легла и масата, с гардероба и куфарите върху него. Прозорецът беше отворен, зад него се мержелееха боровете, римските разкопки, старите крепостни стени, далечният сърп на луната. Той беше съвсем сам — на пъзльото с големите зеници не можеше да се разчита. Нападателите пък бяха четирима. Двама от тях носеха спортни анцузи; третият, дребен, истински маляк, бе по фанелка и гащета; черният — в ковбойска риза и протрит джинс. В мозъка на Рицаря завинаги се запечата броят на кончетата на ризата: първото, третото и четвъртото липсваха и напомняха неграмотно подредени пешки.

posveshtenieto_na_novobranetsa.png

Явно съотношението на силите бе в негова вреда. На негово място всеки разумен играч би се отказал от борбата.

Всеки друг, но не и той. Ненапразно той е Рицаря на Бялата дама!

— Разбра ли? — повтори въпроса си черният.

— Разбрах — отвърна Рицаря.

— Добре… — рече другият, удовлетворен. — Сега ти ще положиш пред нас клетва за вярност, но преди това, за да разбереш кои сме, ние великодушно ще ти кажем кои сме, за да не разправяш после, че не сме те предупредили.

Поотмести пред устата си чорапа, който превръщаше думите му във фъфлене, наплюнчи пръст, позаглади перчема на върха на главата си и продължи със смешния си пречупен глас:

— Слушай сега! Ние сме могъщата бойна чета „Дан Колов“, дето е великодушен покровител на „Термалия“, а аз съм нейният войвода. Тук ние заповядваме на всички на какво да играете, кога да влизате във физкултурния салон, а също така на кое кино да ходите и с кои момичета да танцувате в неделя следобед. И прочее. В замяна на това ние великодушно ви пазим от големите класове и от Осоговския тигър. А също така ние ви охраняваме от призрака на цар Михаил Шишман, дето броди в мазетата на римляните, за да си пази съкровището. В замяна на това вие ни водите на криминални, ковбойски и шпионски филми, черпите ни солени страгали и ако поискаме, ни пишете домашните по математика. Те това е! Чу ли?

Завършил своята дълга реч, която произнесе с големи затруднения, черният пое дълбоко дъх, позаглади перчем и повтори:

— Чу ли?

— Чух.

— Я повтори!

Рицаря повтори всичко, дума по дума. Черният си глътна езика.

— Ей! — каза той — Ти си бил феминен бе!

— Феномен — поправи го малякът. — Феминен значи на френски „женски“.

— Така де, феномен! — рече добродушно черният. — Аз имам по френски тромбе. Значи, всичко помниш, а?

— Да — отвърна Рицаря кратко. За него наистина не представляваше никаква трудност повторението на няколко глупави изречения. Ненапразно учителите го наричаха „вундеркинд“.

— А сега — подхвана черният, — преди да положиш клетва, ще ти покажа колко съм силен. — Протегна ръка встрани, малякът чевръсто му подаде една керемида. Черният я положи върху лявата си длан и с рязък удар на десницата си я преполови. Сетне небрежно захвърли парчетата през прозореца. — Видя ли? А сега да почнем. Как се казваш?

Рицаря не отговори.

— Ей! — ядоса се другият. — Значи, си инатчия, а?

Мълчание.

— Добре тогава, щом като си такъв фатален, ние ще ти зададем още един въпрос и ако пак мълчиш, ще постъпим така безпощадно с тебе, че после на колене ще ни се молиш, но няма го майстора! В кой клас си?

Пак мълчание.

— Не виждаш ли какъв е слабак, войводо! — обади се дребосъкът със сопрана си. — Сигурно е в трети клас. За половин манш ще му направя туш.

Пленникът заплашително изръмжа. В отговор малякът го щипна по бедрото. Той изпищя.

В съседното легло дебелото момче панически се закри презглава с одеялото.

— Видяхте ли? — засмя се презрително малякът. — А ми се прави на Олег Кошевой.

— Кой е тоя бе? — попита черният строго, сякаш никой нямаше право да говори без негово разрешение.

— От книгата „Млада гвардия“ — поясни веднага дребосъчето. — Умря, ама нищо не издаде на фашистите. Като Малчика.

— Значи, е бил силен като нас!

— Митко Бомбата е по-силен! — намеси се третият данколовец.

— Дан Колов е най-силният от всички! — отсече черният, с което сложи край на дискусията. — А сега да видим колко силен е тоя мухльо.

Слушайки го, Рицаря си мислеше, че позицията му е много слаба и че след два-три противникови удара ще попадне в шах. Той не понасяше и най-малката болка и мисълта, че отново ще го щипят, го довеждаше до ужас. И трескаво затърси хода на белите, който би го довел ако не до победа, то поне до почтено реми. Да вика? Ще му запушат устата с изолирбанд — черният явно не се шегуваше. Да се бори? Вързан е. Пак и как ще се бори с тия страшни гиганти, които трошат керемиди с един удар на ръката и щипят така остро, сякаш мушкат с шило! Очевидно единственият изход е в маневрената игра.

— А вие знаете ли колко прави 428 по 789? — попита той уж между другото и тутакси забеляза зад прозрачните чорапи опулените очи на данколовците.

— Наизуст ли?

— Наизуст.

— А ти знаеш ли?

— 337 692 — изпя равно Рицаря, сякаш казваше „Добро утро, как сте?“

— Мотае! — възкликна дребосъчето със сопрана си и в гласа му имаше не само съмнение, но и нотки на възхищение.

— Провери! — заповяда черният.

Върху масата имаше тетрадки и моливи. Малякът дълго писа, после удивено изрече:

— Вярно бе! Тоя ме убива!

Черният се поизкашля, без да му се кашля, наведе се над Рицаря и като направи гласа си колкото се може по-дебел и внушителен, попита:

— Щом си такъв — фатален математик, я кажи колко прави един милион и половина, умножено по 27, делено на 65 и извадено от сто милиона?

Рицаря разбра, че комбинацията му се развива сполучливо. Още една-две такива маневри, и противникът е мат. Бързо пресметна и вече се готвеше да отговори, когато в стаята прозвуча един дрезгав гласец, наподобяващ патешко квакане.

— Гррънци! — произнесе той, като дълго и гърлено въртя „р“-ъто.

Всички се ослушаха. Черният стрелна с очи дебелото момче, което все още се гушеше под одеялото.

— Я ти не се обаждай, че знаеш ли!…

— Ама ааааз, ннннне… — едва изпелтечи момчето.

Черният пак се обърна към Рицаря:

— Е, хайде, отговаряй де, щом като толкова знаеш!

— Дрръвник! — обади се пак гласецът и този път всички вдигнаха погледи над гардероба.