Хаим Оливер
Рицарят на Бялата дама (15)

Гореща баня и люта битка с тигри

След като се наобядва, Валери се яви при Многострадалната Геновева и поиска разрешение да слезе в града.

— Бооже, пак ли отиваш на шахматен сеанс? — пропя тя.

— Не, другарко, ще ида на баня.

— Но баня има и тук, защо ще слизаш чак долу?

— Искам в банята с горещия басейн. Имам ревматизъм.

— Ох, бооже, толкова малък и вече ревматизъм! Иди, но, бъди тук в четири часа за забавата.

За всеки случай Валери глътна един аспирин и едва тогава се спусна през преките пътеки към града, като избягваше препалено стръмните — все пак можеше да падне и си разбие носа!

Банята беше наблизо и Валери най-напред потърси дъската, за която му беше споменал Пепи. Тя висеше край самия вход и върху нея черно на бяло пишеше, че топлата вода лекува всички болести, включително ревматизъм и безсилие у хората, още от времето на Улпия Термалия. Това беше добре. Лошото бе, че тази баня тук беше нова, че тя не е съществувала в деветия век и Абдул-Аба не е могъл да се къпе в нея. Очевидно това е ставало само горе, в древния град, някъде в мраморните басейни или в подземията…

Като установи това, Валери си купи билет и влезе.

Хората седяха в басейна, потопени до гуша в синкавата вода, и червени като варени раци, кротуваха. Водата, миризлива, шуртеше през отворената паст на една бронзова лъвска главичка.

Валери се гмурна в басейна. И едва не припадна.

Горещата вода го сграбчи като с огнени пипала, кожата му за десет секунди почервеня и се опъна като барабан, парата задращи дробовете му. Но той не излезе! Задържа го твърдата увереност, че цялата тази топлинна енергия се влива в него и се превръща в мускули и мозък. Та нали в същата тази вода е лежал някога и великият Абдул-Аба!… И за да отвлече вниманието си от адската жега; започна да си мечтае как някой ден ще открие мансубите и ще стане световен шампион…

Така минаха петнайсет минути, мина половин час, мина час. Хората идваха и си отиваха, Валери стоически стоеше във водата. Когато най-после излезе, почувства се така отпаднал, че едва се дотътра до интерната. А като се прибра в стаята си, просна се върху леглото и за удивление на Добромир, който се обличаше за забавата, замря.

— Хайде! — каза дебелият. — Вече е четири. Ела да чуеш колко хубаво пее нашият хор.

Валери изпъшка: на никакви забави не му се ходеше, но въпреки това с усилие стана…

Физкултурният салон, украсен с гирлянди и лозунги, бе вече пълен с народ. Гърмяха два магнетофона, три акордеона, пет китари. Термалийци се надвикваха, пиеха лимонади, дъвчеха пасти и танцуваха под бдителния поглед на Многострадалната Геновева.

Към Валери се приближи Елка, ужасно красива в небесносинята си рокля.

— Хайде да танцуваме!

— А, не… — изсумтя той. — Боли ме синузитът.

Тя го дръпна настрана и бързо заговори:

— Знаеш ли какво, днес трябва да танцуваш само с мене, защото Тото заповяда на другите момчета да не ме канят. Ти също не бива да каниш други момичета, защото ще ти откажат. Сега ние от шахклуба трябва да се обединяваме като пролетариите от всички страни.

— Добре — рече той, престраши се и прихвана Елка през кръста.

Никога през живота си не бе танцувал, но като видя другите как се подрусват на място, задруса се и той.

— Хубаво танцуваш! — похвали го тя и Валери заподскача още по-усърдно, макар че усещаше как силите му, изсмукани в банята, окончателно се изцеждат.

Елка танцува и с Белия облак. Спас Дългия не искаше. Горд и недостъпен, той наблюдаваше тия глупави съвременни създания, които си губят времето в маймунски кривеници! И си мислеше за новата глава на романа, в която цар Михаил предава на верни монаси скицата на скривалището, където е скрил съкровището…

Започна програмата. Хорът изпя марша на войниците от „Аида“, дето Радамес отива да се моли и хайде всички да го придружим; щангистите вдигаха тежести, та чак подът скърцаше под тях, а момичетата демонстрираха чудесни гимнастически съчетания. Валери дълго им ръкопляска, а Елка се поклони само на него.

Явиха се и борците. Бяха десет двойки, по една за всяка категория. Залата пощуря. Зрителите крещяха, тропаха, поощряваха любимците си и Валери с хладен ужас гледаше как двойките се тръшкат върху тепиха, как си въртят лактите, глезените и главите до скъсване, как си притискат гърдите до задушаване и когато гонгът оповестяваше края на манша, дивеше се, че са здрави и читави.

И дълбоко в себе си, без да си даде сметка защо, им завидя.

Разбира се, овациите обра Тото Тотото. Полугол, в копринено трико и бели кецове, той бе разкошен, и ако не бе лицето с глуповато повдигнатите вежди, би бил съвършен.

След програмата танците продължиха и тъй като в салона стана задушно, те се пренесоха навън, където отново затрещяха магнетофоните, акордеоните и китарите.

Тогава именно се появи оня.

Изскочи внезапно иззад камъните на Улпия Термалия, придружен от свитата си — шест момци като него, все отбор юнаци, всички с шарени пуловери и надписи на гърдите „тигър“. Стояха край площадката с ръце на хълбоци и предизвикателно-лигаво се хилеха. Танцуващите двойки замряха.

Белия облак зашептя на Валери:

— Този е Осоговския тигър, шампион по борба на македонската махала. Звяр и половина. Пердаши малките, задига им парите и ашиците, краде даже цигари от павилионите.

— Ученик ли е?

— Ами! Понякога работи в каменарната, но повечето време прекарва в Педагогическата стая. За малко да го пратят в ТВУ. Миналата година станахме приятели. Искаш ли да те запозная?

Музиката бързо заглъхна. Очевидно озадачена от тази внезапна тишина, от салона излезе Многострадалната Геновева. И като видя новодошлите, едва не припадна.

— Какво търсите тук? — едва издъха тя.

Осоговският тигър галантно й се поклони:

— Нищо, другарке. Дойдохме ви на гости. Не може ли?

— Не може! — извика тя с миши писък. — Това не е танцувален салон, това е училище!

— Е, нищо де! Ще потанцуваме малко и ще си вървим.

— Вървете си веднага!

— Не така, другарке! — повиши глас Осоговския тигър и като пристъпи напред, извика: — Дай музика!

Една китара плахо задрънка.

— По-живо, по-живо!

Китарата послушно изпълни заповедта. Гората се огласи от ритмичните звуци на остър джърк. Осоговският тигър пренебрежително отмести с ръка стърчащата пред него учителка, приближи се до Елка, хвана я за ръка:

— Хайде, Пепеляшке, да потанцуваме!

Тя гнусливо се отдръпна, той не я пусна.

— Е, недей така де, няма да те изям! Аз не съм Кумчо-вълчо.

Елка се замята, но той здраво стискаше ръката й.

— Така ли танцувате вие тука, а? — изхихика той. — И това ми било модерна младеж! Хайде…

Див крясък прекъсна думите му:

— Не я пипай!

Присвил очи, озъбен като свиреп вълк, Валери пристъпи към него със свити юмруци.

— Остави я! Чуваш ли?

Остър удар под диафрагмата прекъсна дъха му, той се сви надве и клекна.

— Мухльо! — хвърли пренебрежително Осоговския тигър и избърса ръката си върху пуловера.

В резултат на което Многострадалната Геновева се завъртя на пети и се просна на тревата.

Не на шега уплашен от този ненадеен припадък, Осоговския тигър пусна Елка и отстъпи към гората. Но бе късно: върху него като пусната от опъната тетива стрела се хвърли Тото, сграбчи го под лявото бедро и го вдигна над главата си. Другите тигри се опитаха да побягнат, ала чевръстите данколовци им пресякоха пътя.

Завърза се борба, истинска, жестока, Пепи дори, който добре знаеше съветите на доктор Майспо, никога да не се залавя с по-тежки категории от себе си, се бе вкопчал за един великан и му прилагаше такъв яростен вътрешен нелсон, че оня заскимтя като прищипнато за опашката пале.

Китарата продължаваше да дрънчи и в живите й ритми борците пъшкаха, сумтяха, стенеха, охкаха…

Разбира се, никой друг не се намеси: схватката трябваше да протече съгласно всички правила на борбата.

Безпомощен гледаше битката Валери. Ох, как би искал да грабне тия омразни борци — всички до един, свои и чужди, па да ги притисне до задушаване, да залепи плещите им на земята, да стъпи върху тях и да вие, да вие като звяр!… Но не направи нищо. Не можеше да направи нищо! Все тъй превит надве, той се държеше за корема и плачеше от болка, гняв и обида. До него на тревата лежеше Многострадалната Геновева.

Борбата не продължи дълго. Най-напред капитулираха обикновените тигри. Трима от тях бяха в туш, двама седяха със здраво извити на гърба ръце, един успя да избяга.

Не се предаваше само Осоговския тигър. О, той беше силен и тежък, по-силен и по-тежък от Тото, но Тото беше добър техник и затова везните на борбата се накланяха ту на едната, ту на другата страна…

Тото прилагаше „мелница на вътрешно коляно“, а Тигъра с мощната си левица обхващаше главата му и го принуждаваше да освободи клещите. Тото правеше „подсечка“ и поваляше противника на земята, Тигъра със силен замах се премяташе през гърди и се измъкваше…

И така, безкрайни минути!

Развръзката дойде внезапно. Със светкавично движение, което малцина забелязаха, Тото успя да събори противника в партер. Осоговския тигър се присви на четири крака като настръхнало коте и сега Тото трябваше да го обърне на гръб. По всички правила този, който е в партер, е длъжен да остане в това положение до момента на противникова атака. Но тъкмо Тото да пъхне десница под мишницата му, изведнъж, за изненада на всички, Тигъра бързо изпълзя напред, измъкна се от площадката, изправи се и хукна към развалините. Тото го гледаше как изчезва зад камънака и не вярваше на очите си: това бягство бе по-позорно от всяко поражение!

Зад беглеца вече тичаха и другите тигри, преследвани от кикотенето и уукането на термалийци.

Събудена от тия триумфални крясъци, Многострадалната Геновева се изправи и се озърна:

— Бооже, какви хулигани! — въздъхна тя, извади от джоба си шишенце валериан и пи направо от него, след което почерпи и Валери.

Уукането се превърна в безредна, весела песен. Загърмяха отново магнетофоните и акордеоните, задрънчаха китарите. Някой извика „Да живее Тото, ура!“, всички подхванаха: „Да живее Тото!“

Към победителя се втурнаха момчета, вдигнаха го на ръце и тържествено го понесоха около площадката, скандирайки:

— То-то! То-то!

А той махаше с ръце като гладиатор, унищожил противниците си в седемдневни кървави схватки.

Членовете на шахклуба стояха настрана, сконфузени от неочаквания обрат на нещата. Валери пък наблюдаваше победоносното шествие с нескрита завист. Той си спомни снощния шахматен сеанс, тишината в салона, кукумявчените очи и с горест си помисли, че той не може и да се сравни с този ослепителен празник тук. Помисли си още за горещата вода в банята и се зарече да я посещава по-често…

Същата нощ сред развалините на Улпия Термалия се появи призракът на цар Михаил. Сгушени зад прозорците на стаите си, учениците ясно съзираха виолетовите светлинни, които припламваха пред Галерията на призраците, чуваха далечното пъшкане и никой, никой не посмя да излезе…

После светлинните изчезнаха, въздишките утихнаха и термалийци заспаха.