Хаим Оливер
Рицарят на Бялата дама (24)

Първа експедиция в недрата на Улпия Термалия

Дебелият Добромир отдавна вече спеше, когато Валери чу условния сигнал — мяукане на котарак. Отметна одеялото, тихо се изправи: бе готов, облечен и обут. Погледна през прозореца: долу чакаше Белия облак.

В същия момент Лори панически се разшава в кафеза:

— Крррадец! — съобщи той, верен на дълга.

— Шшшт! Тихо! Никакъв крадец няма!

Добромир се размърда, но не се събуди. Лори се успокои и тогава Валери с непозната по-рано гъвкавост се преметна през перваза.

Нощта бе светла, откъм града долиташе задавен джазов вопъл на тромпет, шумоляха боровете под топлия ветрец.

Край саркофага на Касиус Клей вече чакаха Елка и Спас.

— Произшествия? — попита шепнешком Валери.

— Няма — отвърна Спас Дългия.

— Призракът?

— Не се обажда.

— Добре. Да почнем!

Четиримата се запретнаха и с големи усилия поотместиха каменния похлупак на саркофага. Белия облак насочи вътре електрическото си фенерче и освети куп ботуши, чували, кирки, лопати… Нахлузиха ботушите, разпределиха манерките, торбите с храна, инструментите, фенерчетата. И тръгнаха.

Каучуковите ботуши, огромни и тежки, шумяха по камънака и четиримата няколко пъти се спираха, за да се ослушат, ала нищо обезпокоително нямаше.

След минута опряха до решетката на Галерията на призраците. Спас Дългия и Белия облак подкопаха земята около нея, поразчовъркаха хлабавите жлебове и я изтръгнаха от рамката. Дупката се откри — черна и заплашителна. Пътят към недрата на Улпия Термалия беше свободен.

— Ей, Спасе! — прошепна Белия облак. — Сигурен ли си, че е тука?

— Тука е. Не помниш ли какво казва монахът Андроникий? „И ще влезете в голямата дупка, що се намира на 30 разкрача югоизточно от старата римска баня…“ Колко пъти съм броил крачките! Това е, друго няма!

И като се наведе, пръв се провря в галерията.

Острият жълтеникав лъч на фенерчето прониза мрака. Отпред се очерта тесен, нисък тунел със стърчащи отвсякъде коренища.

— Идвайте! — прошепна той, но гласът му закънтя като в бъчва и той млъкна.

Влезе Елка, след това Белия облак, накрая Валери.

— Пестете светлината! И мълчете!

— Заради призрака ли? — треперливо попита Белия облак.

— Не, а да не ни чуят горе. Галерията е като тръба и увеличава всеки звук. Хайде! — И тръгна напред.

След няколко секунди входът на галерията се превърна в синкава дупчица, която скоро изчезна в мрака, а след минута оттам престана да полъхва и свежият нощен въздух. Стана задушно, топло, завоня на развалени яйца. Фенерчето на Спас пълзеше по землистите стени, сред които се мяркаха белези на зидария — очевидно основи на древни постройки.

Отминаха едно разклонение, после второ, трето. Макар и приведени под ниския свод, те вървяха бързо, ботушите им се влачеха по земята, кирките и лопатите се блъскаха в издатините. И колкото по-навътре влизаха, толкова галерията се наклоняваше надолу, сякаш, прорязвайки целия хълм, се насочваше към полето и града.

— Чакайте! — прошепна Белия облак и взе да души: — Мирише ми на баня.

— Каква ти баня тук бе! — изсмя се Спас Дългия.

— Банята на Абдул-Аба! Нали е била под земята?

— Стига приказки! Давай напред, че нямаме време!

В този миг се чу тъп удар, после още един — сякаш някой гигант с каменни пети крачеше в галерията: туп-туп-туп… Четиримата замряха, фенерчетата угаснаха. После пак: туп-туп! Туп-туп!… Все по-близо и по-близо, като че гигантът пристъпваше към нашествениците, осмелили се да нарушат неговите подземни покои.

Изведнъж отново, този път съвсем близо, до самите крака на Валери: туп-туп! Той се вкамени, поиска да извика, не можа и неволно натисна копчето на фенера. Светлинната падна върху две купчинки пръст. И веднага разбра.

— Срутвания! — произнесе дрезгаво той. — Вижте! — И показа свода, където се бяха образували две неравни дупки. — Трябва да се пазим, да не ни удари и даже затрупа!

Облекчено си поеха дъх и продължиха напред. През кратки интервали до тях долитаха тъпите удари: туп-туп!, но не им обръщаха вече внимание.

Внезапно Елка се спря:

— Тихо! Чуйте!

Ослушаха се. От далечината, като че от самите недра на земята, проникваше едно постоянно, глухо шумолене, сякаш някое чудовище болезнено пъшкаше.

— Призракът! — едва издъха Белия облак.

Отново фенерчетата угаснаха. А пъшкането стана още по-отчетливо. Бялата коса на Белия облак се изправи на главата му.

Потраяха няколко минути абсолютно неподвижни. Пъшкането не преставаше, все тъй болезнено и равномерно.

— Ще продължим ли? — прошепна Спас.

— Да почакаме малко, а? — предложи Белия облак.

— Ама че сте били юнаци! — едва не се провикна Елка, светна, избута Спас встрани и тръгна напред. — И да има призраци, какво от това? Те не са материални и нищо не могат да ни направят! Това съм го чела в една книга!

Юнаците нерешително я последваха.

Вървяха още няколко минути бавно, предпазливо. Призраци не срещнаха, но миризмата на гнили яйца ставаше все по-остра, горещината по-тежка, а болезненото пъшкане така ясно, като че съществото, което го издаваше, се бе притулило зад самите стени. В мрака се носеха изпарения и в жълтеникавата светлина на фенерите добиваха такъв зловещ вид, сякаш идваха право от осмия кръг на Ада от Данте. Беше страшно.

И внезапно отново се сковаха. Лъчите на Елкиното фенерче опряха до нещо подвижно и лъскаво, което шумно бълбукаше от подножието на една скала.

— Вода! — възкликна тя.

— Реката! — викна радостно Спас. Наведе се, бръкна с пръст във водата. — И гореща! Също както пише Андроникий!

— Нали затова се казва Термалия! — обясни Валери.

— Значи, тя въздишаше! — въздъхна облекчено Белия облак.

Четиримата не откъсваха погледи от шуртящата вода, която, осветена от фенерчетата, се стичаше пред краката им като поток от разтопен метал.

— Да живее монахът Андроникий! — провикна се ентусиазирано Белия облак.

— Тихо!

— Какво тихо! Няма тихо! Щом като не е излъгал за водата, значи, не е излъгал и за съкровището. И никакви призраци няма! Давай напред!

И пръв нагази във водата.

Подземната река бе очевидно много гореща, защото топлината й проникваше даже през каучуковите ботуши. И колкото по-надолу и навътре се спускаше тя, толкова по-тясна и ниска ставаше галерията. На места абдулабайците трябваше да полагат неимоверни усилия, за да не се заклещят в някой остър ъгъл.

И когато изглеждаше, че става съвсем непроходима и се превръща в най-обикновен землен водопровод, галерията неочаквано се разшири, сводът се извиси и водата се разля по цялата ширина на пода. Отново можеше да се диша, макар че отвратителната миризма не отслабваше нито за миг.

Крачиха още стотина метра, когато пред тях се изпречи една ъгловата остра скала, която разделяше галерията на две: лявата — тясна и ниска, дясната — широка и висока. Водата се отклоняваше наляво и се стичаше шумно надолу.

Спас извади белия лист и с израз на дълбоко удовлетворение прочете:

— „И ще стъпите в горещата вода, и ще вървите по нея, дордето стигнете до Каменния чатал, що разделя реката надве, и ще тръгнете по левия ръкав, дордето стигнете до Голямата стена…“

— Гениално! — рече възторжено Белия облак. — Спасе, ти трябва да станеш изследовател на земните недра като ония от „Пътешествие към центъра на Земята“ от Жул Верн.

— Аз фантастични книги не чета! — отвърна флегматично Спас. — Да продължим!

И стъпи в лявата галерия. Но едва направил няколко крачки, отново спря: водата преливаше над кончовете на ботушите. Очевидно стените на галерията долу силно се стесняваха и образуваха нещо като дълбок канал.

— Ами сега? — попита Белия облак. — Барем да имахме лодка.

— Да тръгнем по дясната галерия! — предложи Елка.

— Андроникий изрично пише: „По левия ръкав!“

Дълго разсъждаваха какво да правят, търсейки изход от това почти безизходно положение.

— Сетих се! — каза Валери.

Фенерчетата с надежда се отправиха към него. А той, обвит в жълтеникавите изпарения, същински призрак, бавно изрече:

— Много просто: ще направим това, което прави офицерът, когато пред него се изпречи противникова пешка — тръгва по диагонала.

— Нищо не разбирам — каза Белия облак.

— Защото си нямаш понятие от шахмат, затова! Ще отклоним водата към десния ръкав и — готово!

— Гениално! — Белия облак разчорли коса от възторг.

Речено-сторено. Спас и Белия облак свлякоха с кирките камъни и пръст от стените, а Валери и Елка стъкмиха с лопатите истински малък яз, който бързо заприщи водата. След половинчасов труд реката се отклони към дясната галерия. В лявата остана да тече една незначителна, мътна вадичка. Абдулабайци стъпиха в нея.

След тази победа по-нататъшният поход към недрата на Улпия Термалия бе детска игра. Белия облак дори затананика песента на покорителите на Луната, а Елка заподскача в танцова стъпка.

И опряха до каменната стена.

Спас Дългия веднага извади белия лист и бодро прочете:

„… И ще вървите все направо, дордето стигнете до Голямата стена, и ще се покатерите върху нея, и ще намерите пролуката, и ще влезете в пещерата, голяма колкото храма божий, построен в лято господне 1323 от православния Михаил Шишман…“

— Спаската пещера! — провикна се Белия облак. — Твоята, Спасе! Хайде, влизай пръв!

Спас скептично погледна нагоре. Скалата беше по-висока от цял етаж, а повърхността й беше гладка като стена, очевидно от вековното й съприкосновение с горещата вода. Горе под свода тя правеше малка извивка, която се губеше навътре.

— Да влезем! — рече той. — Ама как? — Опипа стената: никъде нямаше нито една по-голяма издатина, на която човек да се опре или стъпи. Удари с кирката — нищо, скалата беше гранитна.

— Да те повдигнем! — предложи Елка.

Опитаха. Спас несръчно стъпи на раменете на Белия облак и Валери, но те не издържаха тежестта и се залюляха. Спас се катурна на земята и се перна по задника.

— Ама сте слабаци! — изохка той. — Де да беше тук Тото! Пет души ще издържи!

— Да не би да искаш да го включим в експедицията? — враждебно попита Валери.

— А как ще се качим иначе?

— Със стълба.

— Гениално! — рече Белия облак. — Ама откъде?

— Вижте какво: сега вече знаем къде е стената, нали? Да си вървим и утре вечер ще дойдем пак. Хем ще си починем и хем ще донесем стълба и въже!

— Стига дотогава да не дойде Гърбатко с другата експедиция! — промърмори Спас.

Погледнаха с дълбока меланхолия високата стена, зад която се криеше съкровището, и потеглиха назад.

Връщането бе значително по-леко и кратко. Бързо стигнаха до разклона, провериха дали язът държи, подсилиха го още с камъни и пръст, и после едва ли не тичешком се втурнаха към изхода, съпровождани от време на време от тъпите удари на свличанията: туп-туп-туп…

На изхода се спряха и затаиха дъх. Откъм града продължаваше да звучи джазовият тромпет, боровете шумоляха, на гарата пуфтеше локомотив.

Излязоха. Въздухът им се стори неземно сладък, звездите прекрасни.

След като се надишаха, поставиха решетката на място, замаскираха с пръст и едва тогава се отдръпнаха към саркофага на Касиус Клей, където закътаха екипировката.

— Сега да спим! — каза Валери. — До утре. И никакво дрънкане! Облако, ти се задължаваш да намериш стълба и въже!

Пръснаха се. Валери се спря под стаята си — беше тъмна и тиха. Позасили се и през прозореца се прехвърли вътре. В същия миг Лори ревна:

— Крррадец! Крррадец!

Добромир се размърда в леглото си и даже приседна със замаяни очи:

— К-к-какво? К-к-какво? — изпелтечи той уплашено.

— Няма нищо — успокои го Валери. — Дрънкалото си дрънка. Ей, Лори, мълчи, че ще те напляскам!

— Диктаторрр! — изтърси папагалът и обидено млъкна.

Добромир се зави сърдито презглава, а Валери веднага напъха калните си дрехи под леглото, набързо се изми и също си легна.

Ала дълго не можа да заспи. В главата му се въртяха образи от експедицията: тесните галерии, горещата река, гладката стена… Живо си представи утрешното проникване в Спаската пещера и първата среща със съкровището. Представи си и мансубите. Те лежаха заключени в старинно дървено ковчеже, а той, Рицаря на Бялата дама, го намираше и отваряше. И разгръщаше старите, цели единайсет века пергаментови свитъци, съхраняващи шахматната мъдрост на древността и надеждите за световния шампионат, и започваше да решава…