Кандис Бушнел
Лятото и градът (33)

Трийсет и трета глава

— Толкова се радвам, че намина да ме видиш! — обявява Боби, когато отваря вратата. — Каква приятна изненада! Много, много приятна изненада! — продължава да нарежда, потупвайки ръката ми.

Премествам чантата си от едното рамо на другото и отбелязвам:

— Не е никаква изненада, Боби! Обадих ти се, че идвам. Забрави ли?

— Не, разбира се. Но винаги е приятна изненада да видиш приятел, не мислиш ли? Особено когато приятелят е толкова красив!

— Аха — смръщвам се аз, питайки се какво общо има това с пиесата ми.

Двамата с Бърнард се върнахме в града късно следобед в неделя, заедно с Тийнзи и Питър в техния стар мерцедес. Караше Тийнзи. Питър и Бърнард говореха оживено за спорт, а аз си седях кротко и мълчах като добро и послушно момиче. Което не беше особено трудно, тъй като и без това нямаше какво особено да кажа. Питах се дали ако с Бърнард заживеем заедно, животът ни ще бъде такъв. Уикенди с Тийнзи и Питър. Не мисля, че бих го понесла. Исках Бърнард, а не неговите приятели.

Прибрах се в апартамента на Саманта и се заклех да сложа някакъв ред в живота си. Идеята включваше и обаждане до Боби, за да се уговорим да се видим и да обсъдим предстоящото четене. За мое съжаление Боби като че ли не приема тази работа така на сериозно, както я възприемам аз.

— Нека ти покажа пространството — изрича той с дразнеща настойчивост, особено след като аз вече видях пространството му, когато идвах на предишното парти. Онази нощ ми изглежда преди цяла вечност — неприятно напомняме, че докато времето лети, моето също може би изтича.

Това четене може да се окаже последният ми шанс да си създам позиции в Ню Йорк. Да си заплюя сигурно местенце върху скалата на Манхатън, от което никой няма да може да ме помръдне.

— Ще сложим столовете тук — посочва Боби пространството на галерията. — И ще сервираме коктейли. Ще се постараем да наквасим публиката. Какво да бъде — бяло вино или водка? Или може би и двете?

— Може би двете — смотолевям сконфузено.

— Смяташ ли да вземеш истински актьори или само ти ще четеш?

— Мисля да чета само аз. Засега — допълвам, представяйки си ярките светлини на Бродуей. — Смятам да изчета цялата пиеса съвсем сама. — След четенето в клас с Капоти, ми се струва по-подходящо засега да не намесвам никой друг.

— Така ще бъде по-добре, нали? — кима Боби. Кимването му, в съчетание с неугасващия му ентусиазъм като че ли започват да се предават и на мен. — Да си отворим шампанско и да го празнуваме!

— Ама сега е обяд! — протестирам аз.

— Само не ми казвай, че си от онези нацисти, дето все гледат колко е часът! — напява той, като ме тика през тесен коридор, отвеждащ до жилищните му помещения. Тръгвам неуверено след него, а в главата ми звънят предупредителни камбанки. — Хората на изкуството не могат да живеят като останалите. Планове, графици и други подобни убиват творческия заряд, не мислиш ли?

— Може би — въздъхвам. Ще ми се да избягам. Обаче Боби ми прави огромна услуга, като поставя пиесата ми в неговото пространство. И именно с тази мисъл приемам чаша шампанско.

— Ела да ти покажа останалата част от апартамента си.

— Няма нужда, Боби — промърморвам отчаяно.

— Но аз искам! Вчера цял следобед чистих заради теб!

— Но защо?

— Помислих си, че може би ще можем да се поопознаем!

О, за бога! Да не би да се опитва да ме прелъсти? Абсурдна ситуация. Първо, той е по-нисък от мен. И вратът му е увиснал, което ще рече, че сигурно е над петдесет. И е гей, нали така?

— Това е спалнята ми! — отваря тържествено вратата той. Декорът е минималистичен, а стаята е с безупречна чистота, затова допускам, че си има прислужница, която идва да му чисти.

Той се тръшва на ръба на перфектно оправеното легло и отпива от шампанското, след което потупва мястото до себе си.

— Боби! — отсичам твърдо. — Вече наистина трябва да тръгвам! — И за да докажа решителността си, оставям чашата си на перваза на прозореца.

— Не я оставяй там! — изписква той. — Ще остави петно!

Вземам обратно чашата и промърморвам:

— Тогава ще я върна в кухнята.

— Ама не можеш да тръгваш вече! — не се предава той. — Имаме да говорим още за пиесата ти!

Завъртам очи, но не желая и да го обиждам повече, отколкото вече го направих. Решавам, че ще приседна за малко до него, а след това ще си тръгна.

Отпускам се предпазливо в другия край на леглото, колкото е възможно по-далече от него.

— За пиесата значи…

— Да, за пиесата — кимва ентусиазирано той. — Какво изобщо те накара да я напишеш?

— Ами аз… — Опитвам се да намеря подходящите думи, но търсенето продължава малко повечко и Боби става нетърпелив.

— Подай ми онази снимка, ако обичаш! — И преди да успея да протестирам, той вече се е настанил до мен и сочи снимката с перфектния маникюр на пръста си. — Съпругата ми — обяснява и се изкисква. — Или по-точно, бившата ми съпруга.

— Ти си бил женен? — питам учтиво, но усещам, че предупредителните звънчета в главата ми вече гърмят като камбани.

— Да, за две години. Казваше се Анализ. Французойка е.

— Аха. — Вторачвам се в снимката. Анализ се оказва една от онези красавици, които изглеждат като излезли от лудницата — с нелепо нацупена уста и огромни, пронизващи черни очи.

— Ти ми напомняш за нея — казва Боби и слага ръка на коляното ми.

Аз безцеремонно я махам и отсичам:

— Изобщо не приличам на нея!

— Нищо подобно! За мен си точно като нея — промърморва той. А после, сякаш в някакъв втрисащ забавен кадър, той свива устни и приближава лицето си до моето за целувка.

Аз бързо се обръщам и се изтръгвам от хищническите му нокти. Бррр! И кой нормален мъж изобщо си прави маникюр?!

— Боби! — изкрещявам, вдигам чашата си от пода и излизам от стаята.

Той тръгва след мен към кухнята като виновно пале.

— Не си отивай! — прошепва умолително. — Имаме още почти цяла бутилка с шампанско! Да не очакваш сам да я изпия? А знаеш, че шампанското не издържа отворено!

Кухничката е малка, а Боби се е настанил точно на прага и не ми позволява да изляза.

— Имам си приятел! — просъсквам през стиснати зъби.

— Не е необходимо да му казваме.

Тъкмо се каня да го избутам и да побягна, когато той сменя тактиката си, правейки се на обиден:

— Честна дума, Кари, ще ми бъде много трудно да работя с теб, ако знам, че не ме харесваш.

Ама той майтап ли си прави с мен? От друга страна, Саманта сигурно е права. Да работиш сериозно с мъж не е никак лесна работа. Ами сега? Ако откажа на Боби, дали ще отмени четенето на пиесата ми? Преглъщам и се опитвам да се усмихна.

— Нищо подобно, Боби, харесвам те! Обаче си имам гадже — повтарям, решила, че подчертаването на този факт като че ли е най-добрата ми тактика.

— Кой? — извисява глас той.

— Бърнард Сингър.

Боби се разсмива гърлено.

— Кой, той ли? — Приближава се и хваща ръката ми. — Но той е твърде стар за теб!

Поклащам глава, чудейки се какво да правя.

Моментното ми колебание дава на Боби още една възможност да атакува. Обвива с ръка врата ми и се опитва пак да ме целуне.

Следва лека борба, през която аз се опитвам да го заобиколя, а той — да ме притисне до мивката. За щастие Боби не само изглежда като маслена топка, но има и мускулите на такава. Освен това аз съм адски отчаяна. Накрая се гмурвам под протегнатите му ръце и се втурвам като обезумяла към вратата.

— Кари! Кари! — крещи той и пляска с ръце, докато се носи след мен по коридора.

Стигам до вратата и спирам задъхано. Тъкмо се каня да му кажа какъв мръсник е и как никак не обичам да си играят с мен (като междувременно се прощавам мислено с всичките си надежди), когато забелязвам измъченото му изражение.

— Извинявай! — извива той като виновно дете. — Надявам се, че…

— Да? — поглеждам го смръщено, като си оправям косата.

— Надявам се, че вече не си ме намразила. И пак можем да направим четенето ти, нали?

Вирвам гордо брадичка и го поглеждам от високо.

— И как мога да ти вярвам след всичко това?

— О, забрави за него! — нарежда той и започва да маха с ръце пред лицето си, като че ли гони ято пчели. — Не исках да те обидя. Просто съм твърде прям. Е, приятели? — пита свенливо и ми подава ръка.

Изпъвам рамене и я поемам. Бърз като стрела, той сграбчва ръката ми и я поднася към устните си.

Позволявам му да я целуне, след което я изтръгвам от ръката му.

— Ами пиесата ти? — пита. — До четвъртък трябва да ми дадеш да се запозная с нея. Тъй като така и така не ми позволи да те целуна, трябва поне да съм наясно в какво се забърквам.

— В момента не нося копие. Ще ти оставя едно утре — изричам бързо. Имам едно у Миранда, но ще го взема от нея после.

— Покани и приятели на четенето. Ама гледай да са от хубавите! — допълва.

Поклащам глава и тръгвам към вратата. Някои мъже никога не се отказват.

Както и някои жени. Вея си с облекчение пред лицето, докато слизам надолу с асансьора. Поне не отмени четенето ми. Вероятно ще ми се наложи цяла вечер да го отблъсквам, но все пак това ми се струва малка цена за предстоящата слава.