Кандис Бушнел
Лятото и градът (27)

Двайсет и седма глава

Седя си и потропвам гневно с крак.

Райън е излязъл пред курса и чете разказа си. Добър е. Много е добър. За една от лудите му преживелици в нощен клуб, когато някакво момиче с бръсната глава искало да се чука с него. Толкова е добър този разказ, че ми се ще аз да го бях написала. За нещастие не мога да му отделя цялото си внимание. Все още съм бясна от разговора си с Лил и измамата на Виктор Грийн.

Въпреки че думата „измама“ не е достатъчно силна. Предателство? Коварство? Вероломство?

Понякога думите не стигат, за да опишеш цялата подлост, на която са способни мъжете в една връзка.

Но какво им има, за бога? Защо не могат да приличат повече на жените? Някой ден ще напиша книга със заглавие „Свят без мъже“. В нея няма да има такива като Виктор Грийн. Нито като Капоти Дънкан.

Полагам усилия да се концентрирам върху Райън, ала отсъствието на Лил изпълва цялата стая. Непрекъснато поглеждам през рамо, надявайки се тя да е там, но виждам единствено празна маса. Виктор е намерил убежище в задната част на стаята, така че колкото и да искам, не мога да го наблюдавам, без да се завъртя неприлично в стола си. Но преди да започне часът, аз все пак си направих една малка разузнавателна акция.

Пристигнах в колежа двайсет минути по-рано и се насочих право към кабинета на професора. Той стоеше до прозореца и поливаше едно от онези идиотски висящи растения, които напоследък се считат за последен писък на модата. Идеята е, че по някакъв начин те ще осигурят допълнителен кислород на зажаднелия за важни въздушни съставки град.

— Да? — изрече той, като се обърна.

Каквото и да си бях намислила да кажа, заседна в гърлото ми. Отворих уста, а след това неловко се засмях.

Мустакът на Виктор го нямаше. Уолдо се оказа безвъзвратно изкоренен от мястото си — почти както неговото неродено дете.

Зачаках да видя какво ще направи професорът с ръцете си — след като се бе лишил завинаги от Уолдо.

Както и можеше да се очаква, те полетяха директно към горната му устна и потупаха голата кожа там — подобно на човек, изгубил крайник, който няма представа за този факт и разбира едва когато се опитва да го използва.

— Бррр — каза той.

— Чудех се дали сте успели да прочетете пиесата ми — попитах, след като си възвърнах равновесието.

— Мммммм? — Осъзнали, че Уолдо вече го няма там, ръцете му се свлякоха вяло от двете страни на тялото му.

— Завърших я — поясних, наслаждавайки се на неудобството му. — И вчера минах да ви я оставя, помните ли?

— Все още не съм стигнал до нея.

— А кога ще стигнете? — поисках да знам. — Защото има един човек, който проявява интерес към поставянето й…

— Вероятно през уикенда — отговори той и потупа леко косата си за потвърждение.

— Благодаря! — кимнах и после хукнах бодро по коридора. Нещо ми подсказваше, че той е наясно, че съм го погнала по петите. Че знае, че знам какво е направил.

Смехът на Капоти ме връща бързо в настоящето. Звучи като пирони върху черна дъска, но по приятни причини. Харесвам смеха му. От онзи вид смях, дето те кара да се пънеш да измислиш нещо смешно, само и само пак да го чуеш.

Става ясно, че разказът на Райън е много смешен. Късметлия си е той. Райън е един от онези мъже, чийто талант неизменно ще компенсира недостатъците му.

Виктор провлача крака към предната част на стаята. Аз се вторачвам към голите петна кожа върху горната му устна и потрепервам.

* * *

Цветя! Трябват ми цветя за Саманта. И тоалетна хартия. А защо не и един плакат в стил „Добре дошла у дома“? Мотая се из цветния пазар на Седмо авеню, прескачайки инцидентни локвички вода с носещи се по повърхността им цветенца. Спомням си, че веднъж някъде четох за дамите от висшето общество в Горен Ист Сайд, които всяка сутрин изпращали прислугата си на цветния пазар, за да купува свежи цветя. За момент ми се приисква и аз да бъда като тях, но след това си давам сметка, че усилието е твърде голямо за мен. Дали и Саманта ще изпраща прислугата си за цветя, когато се омъжи за Чарли? Струва ми се от типа богаташи, които биха очаквали точно това. Изведнъж цялата ми идея за цветята ми се струва толкова депресиращо тъпа, че се изкушавам да я изоставя.

Но знам, че Саманта ще им се зарадва. Утре се връща и сигурно ще се почувства добре, когато ги види вкъщи. Че кой не обича цветя, а? Именно. Обаче какви да са точно? Рози? Не ми се струват подходящи за случая. Вмъквам се в най-малкия магазин, където се опитвам да купя лилиум. Струва пет долара.

— Колко бихте могли да дадете? — пита продавачката.

— Два долара. Най-много три — отговарям.

— За тези пари можете да вземете единствено бебешки дъх. Пробвайте в отсрещния супермаркет.

Във въпросния магазин аз съм принудена да избера странен букет от многоцветни цветенца в необичайни нюанси на розовото, лилавото и зеленото.

Прибирам се вкъщи, слагам цветята във висока чаша и ги оставям до леглото на Саманта. Цветята може и да я зарадват, обаче аз не съм в състояние да се отърва от грозните си предчувствия. Непрекъснато си мисля за Лил и как Виктор Грийн съсипа живота й.

След това минавам на практична вълна и се заглеждам в чаршафите. Като се замисля, през последните седмици в тях не се е случвало нищо особено, освен консумация на кракери и сирене, но въпреки това няма да е зле да ги изпера. Но ме е страх да ходя до обществената пералня. Между пералните и сушилните се случват всякакви престъпления. Изнасилвания, откраднати дрехи и често бой за пералните. Въпреки това аз усърдно издърпвам черните чаршафи от леглото, натъпквам ги в една от калъфките и ги мятам през рамо.

Обществената пералня се оказва оскъдно осветена, но относително празна. Купувам си пакетче прах за пране от автомата и го разкъсвам. От гранулите започвам да кихам. Натъпквам чаршафите в една от пералните, изсипвам и праха за пране и след това сядам върху машината, за да затвърдя временното си господство над нея.

Какво им има на тези обществени перални, че изглеждат толкова депресиращо?

Да не би да е простичката реалност, че излагаш мръсното си бельо пред очите на хората, докато бързаш да го набуташ в и извън пералнята, надявайки се никой да не забележи скъсаните ти гащи и чаршафите от евтина, изкуствена материя? Или пък е белег за поражение? Нещо като признание, че така и няма да успееш да се издигнеш до квартира в сграда със собствена пералня в мазето?

Може би Уенди е права донякъде за Ню Йорк. Независимо какво си мислиш, че можеш да бъдеш, когато си принудена да спреш и да се огледаш къде си всъщност, ти става адски депресиращо.

Понякога човек просто не може да избяга от истината.

Два часа по-късно, докато нося гордо по стъпалата към апартамента изпраните и изсушени чаршафи, заварвам Миранда на стълбите на нашата площадка да си изплаква очите над новия брой на „Ню Йорк поуст“.

О, не! Пак ли?! Ама какво им има на последните два дена? Оставям торбата си и питам:

— Марти?

Тя кимва веднъж и сгъва засрамено вестника. На пода до нея, от малка хартиена торбичка стърчи гърлото на отворена бутилка с водка.

— Не можах да се въздържа! Налагаше се! — пояснява тя, кимайки към бутилката.

— На мен точно няма нужда да ми се извиняваш — отбелязвам аз, докато отключвам вратата. — Копеле!

— Просто не знаех къде другаде да отида — промърморва тя и се изправя. Прави храбро крачка напред, но после лицето й се сгърчва от болка. — О, Кари! Защо толкова боли?

* * *

— Нещо не разбирам. Мислех си, че всичко между вас е страхотно — отбелязвам и си паля цигара, подготвяйки се да впрегна в ситуацията най-добрите си умения за психоанализа.

— А аз си мислех, че просто се забавляваме — преглъща Миранда сълзите си. — Никога досега не ми се бе случвало да се забавлявам с някой мъж. А после, тази сутрин, когато станахме, той изведнъж започна да се държи адски странно. Бръснеше се, обаче забелязах, че усмивката му е някак си болезнена. Не исках да казвам нищо, защото не ми се щеше да ме вземе за една от онези жени, дето непрекъснато питат: „Ама какво не е наред, миличко?“ За първи път през живота си се опитвах да действам правилно!

— Сигурна съм…

Навън се чува грохот на гръмотевица.

Тя изтрива сълзите от бузите си и продължава:

— Макар да не беше изцяло мой тип, мислех си, че напредваме във връзката си. Казвах си, че най-сетне съм започнала да разрушавам познатия ми модел.

— Поне се опита — изричам успокоително. — Особено като се има предвид, че дори не харесваш мъжете. Когато се запознахме, ти не искаше да имаш нищо общо с тях, помниш ли? И беше страхотно. Защото, ако се замислиш, мъжете действително се оказват велика загуба на време!

— Може би си права — подсмърква Миранда, но веднага след това по бузите й се търкулват сълзи. — Някога бях силна. Но когато бях хваната неподготвена със… — Опитва се да намери подходящите думи. — Бях предадена от… от собствените си убеждения. Сигурно съм си въобразявала, че съм по-силна, отколкото съм. Мислех си, че мога да надуша мърляча от цял километър.

Следващата гръмотевица повдига и двете ни от дивана.

— О, мила! — въздъхвам. — Когато един мъж иска да те вкара в леглото си, винаги се държи образцово! От друга страна, Марти наистина искаше да бъде непрекъснато с теб, нали? Трябва да е бил луд по теб.

— А може би ме е използвал заради апартамента ми. Защото моят е по-голям от неговия. И аз нямам съквартиранти. Той си има един — Тайлър. Казва за него, че непрекъснато пърдял и наричал всички останали „педали“.

— Нещо не те разбирам. Ако наистина те е използвал заради апартамента, тогава защо ще къса с теб?

— Откъде да знам? — свива крака до гърдите си тя. — Снощи, когато правехме секс, трябваше да се досетя, че нещо не е наред. Защото сексът ни беше много… странен. Приятен, но странен. Той непрекъснато ме галеше по косата. И ме гледаше в очите с тъжно изражение. А накрая рече: „Искам да знаеш, че много държа на теб, Миранда Хобс! Наистина!“

— Използвал е цялото ти име просто ей така? „Миранда Хобс“?

— Тогава ми се стори романтично — подсмърква пак тя. — Обаче тази сутрин, след като се избръсна, се появи в стаята със самобръсначка и крем за бръснене в ръка и ме попита дали има някаква пазарска чанта.

— Какво?!

— За нещата му.

— Олеле!

Тя кимва замаяно и продължава:

— И аз го попитах за какво му е пазарска чанта. А той каза, че си дал сметка, че между нас няма да се получи и че не трябвало повече да си губим времето един на друг.

— Просто ей така? — зяпвам.

— Да. Говореше крайно пестеливо. Официално. Сякаш се намира в някакъв съд и ме изпраща в затвора. Не знаех какво да направя, затова просто му връчих проклетата пазарска чанта, която поиска. Беше от „Сакс“. При това от онези червените, скъпите.

Сядам на пети и простенвам:

— О, скъпа! Винаги можеш да си вземеш друга торбичка от „Сакс“!

— Но никога повече не мога да си намеря нов Марти — започва да вие тя. — Всичко е в мен, Кари! Проблемът е в мен! Аз съм тази, която прогонва мъжете!

— Слушай сега, на теб нищо ти няма, разбра ли ме? Проблемът е изцяло в него! И точка! Може би се е страхувал, че ти първа ще го зарежеш, затова е решил да те изпревари!

Тя накланя глава и отронва:

— Кари, аз хукнах след него по улицата, виках го, крещях! А когато той ме видя да тичам след него, побягна. Директно към спирката на метрото. Можеш ли да повярваш?

— Напълно — кимвам. След случилото се с Лил, мисля, че мога да повярвам на абсолютно всичко.

Тя дръпва малко тоалетна хартия от близкото руло и се издухва. После казва:

— Но ти може би си права. Може би той си мисли, че съм твърде добра за него. — И тъкмо когато си мисля, че съм пробила бронята на отчаянието й, през лицето й преминава познатото упорито изражение и тя изтърсва: — Само да можех да се срещна с него! Да му обясня! Може би пак бихме могли да се съберем…

— Неее! — изревавам аз. — Той вече е избягал веднъж. Което ще рече, че дори и пак да се съберете, той пак ще избяга. Очевидно това е моделът на неговото поведение.

Тя отпуска ръце в скута си и ме поглежда неуверено.

— Откъде знаеш?

— Повярвай ми, така е!

— Може пък да успея да го променя. — Протяга ръка към телефона, обаче аз го дръпвам за кабела, преди да е успяла да го докопа.

— Миранда! — стисвам телефона до гърдите си аз. — Ако сега се обадиш на Марти, ще престана да те уважавам!

Тя ме изпепелява с поглед и отсича:

— А ако ти не ми дадеш веднага телефона, ще ми бъде адски трудно отсега нататък да те считам за приятелка!

— Не е често — промърморвам и неохотно й подавам телефона. — Да смяташ някакъв си мъж за по-важен от приятелките си!

— Не смятам Марти за по-важен от теб. Просто искам да разбера какво точно стана.

— Но ти знаеш какво точно е станало!

— Той ми дължи истинско обяснение!

Предавам се. Тя грабва телефона и се смръщва. Натиска няколко пъти вилката и ме поглежда обвинително.

— Направи го нарочно, нали? Телефонът ти не работи.

— Така ли? — изненадвам се аз. Вземам телефона от ръцете си и лично го пробвам. Нищо. Пълно мълчание. — Ама тази сутрин говорих по него!

— Може би не си платила сметката.

— Може би Саманта не е платила сметката! Замина за Ел Ей.

— Шшшшт! — слага пръст на устата си Миранда. — Какво чуваш?

— Нищо.

— Точно така — нищо. — Скача и започва да пробва ключовете за лампите. — Климатикът не работи. Лампите също не светят.

Втурвам се към прозореца. Трафикът по Седмо авеню е зациклил. Вият клаксони и сирени. Хората излизат от колите си, размахват ръце и сочат дивашки към светофарите.

Проследявам погледите им. Светофарите, увиснали над булеварда, не светят.

Поглеждам напред. Откъм реката се носи пушек.

— Но какво става, за бога? — изпищявам.

Миранда скръства ръце пред гърди, усмихва се триумфално и обявява:

— Градът е останал без ток!