Кандис Бушнел
Лятото и градът (26)

Двайсет и шеста глава

Без да си давам сметка къде отивам, изведнъж виждам, че съм стигнала до улицата на Капоти. Веднага познавам кооперацията, в която живее. Апартаментът му е на втория етаж и жълтите пердета на старата дама се виждат съвсем ясно през прозореца.

Поколебавам се. Ако позвъня и той си е у дома, ще си помисли, че идвам за още. Възможно е също така да си въобрази, че целувката му е била толкова прекрасна, че аз съм хлътнала неизлечимо по него. Или може би ще се ядоса, допускайки, че съм дошла да му вдигна скандал за неприличното поведение.

Голяма работа! Не мога да прекарам целия си живот в притеснения какво ще си помисли тъпият Капоти! Натискам звънеца му.

След няколко секунди прозорецът на втория етаж се отваря и от него се показва главата на Капоти.

— Кой звъни?

— Аз съм — помахвам весело.

— О, Кари! — Не изглежда особено щастлив да ме види. — Какво искаш?

Разтварям раздразнено ръце.

— Може ли да се кача?

— Имам само минутка.

— Аз също. — Ама че мизерник!

Той изчезва за момент, а после се появява с връзка ключове в ръка.

— Домофонът не работи — казва и ми хвърля ключовете.

„Домофонът сигурно се е счупил заради всичките мацки, които водиш тук“ — мисля си свирепо, докато се качвам по стълбите.

Той ме чака на прага, облечен в бяла риза и черни панталони, опитвайки се да си върже бляскава папийонка.

— Накъде така? — подсмихвам се на смокинга му.

— Ти как мислиш? — Отстъпва, за да ме пропусне. Дори и да има спомен за целувката ни, с нищо не го показва.

— Не очаквах да те заваря облечен като пингвин. Никога не съм си те представяла от този тип мъже.

— И защо? — пита докачен той.

— Десният край влиза под левия — подсказвам му, кимайки към папийонката. — И защо не използващ папийонка с клипс?

Както и може да се очаква, въпросът му го обижда.

— Защото не е правилно! Един джентълмен никога не носи папийонка с клипс!

— Ясно — кимвам и най-нахално плъзвам ръка по купчината книги на масичката, след което се настанявам удобно на скърцащия диван. — Та закъде си тръгнал така?

— На галавечеря — отговаря той и се смръщва неодобрително на действията ми.

— По какъв случай? — питам, грабвам напосоки някаква книга и я разлиствам.

— Заради Етиопия. Много важна кауза.

— Колко благородно от твоя страна.

— Там нямат никаква храна, Кари! Умират от глад!

— И по този случай ти отиваш на богаташка вечеря. За гладуващите в Африка. Защо просто не им изпратиш кашонче с храна?

Това вече му идва в повече. Капоти дръпва двата края на папийонката си така, че едва не се задушава.

— Защо все пак си тук? — пита.

Облягам се на възглавниците и питам:

— От кой град по-точно е Лил?

— Защо?

Завъртам очи с въздишка.

— Защото трябва да разбера! Искам да се свържа с нея! Ако не знаеш, в неделя е напуснала Ню Йорк!

— В интерес на истината вече знам. И ти можеше да знаеш, ако беше дошла днес на семинара.

Изправям се на дивана и се провиквам възбудено:

— Защо? Какво стана?

— Виктор съобщи официално, че е напуснала. За да се отдаде на друг тип кариера.

— Не го ли намираш за много странно?

— Защо?

— Защото единствената кариера, в която Лил вижда смисъл, е писането. Никога не би напуснала доброволно този курс.

— Може да е имала някакви семейни проблеми.

— А ти не знаеш ли? Не искаш ли да разбереш какви?

— Виж какво, Кари — срязва ме той. — Точно в този момент единствената ми грижа е да не закъснея. Трябва първо да взема Рейнбоу и…

— Единственото, за което те моля, е да ми кажеш името на родния град на Лил — изричам аз с нарочно формален тон.

— Не съм много сигурен. Нещо като Монтгомъри. Или може би Макон.

— Мислех, че я познаваш — изтъквам с обвинителен тон, макар да подозирам, че презрението, което му демонстрирам, е по-скоро заради Рейнбоу. Може би в крайна сметка двамата са гаджета. Знам, че не би трябвало да ми пука, обаче не е така.

Изправям се и изричам с пренебрежителна усмивка:

— Приятно прекарване на галавечерята!

И внезапно намразвам Ню Йорк. Не, задраскайте това. Не мразя самия Ню Йорк. Мразя само някои хора в него.

* * *

В телефонния указател за окръг Монтгомъри има трима абонати с фамилията Уотърс, а в окръг Макон — двама. Започвам от Макон и още на първия опит попадам на лелята на Лил. Тя е изключително любезна и ми казва номера на племенницата си.

Лил е шокирана да ме чуе, но едновременно с това се усеща, че й става много приятно. Възможно е липсата на ентусиазъм, долавяща се в гласа й, да се дължи на неудобството й, че така внезапно е напуснала Ню Йорк.

— Минах през квартирата ти — изричам притеснено. — Новото момиче там ми каза, че си се прибрала у дома.

— Трябваше да се махна.

— Защо? Заради Пеги ли? Винаги можеше да се преместиш при мен, знаеш го! — Никакъв отговор. — Да не би да си болна? — изпищявам тревожно.

Дълбока въздишка.

— Не и в традиционния смисъл на думата — отговаря.

— Което означава какво?

— Не желая да говоря за това — прошепва тя.

— Ама, Лил! — роптая аз. — Какво става с писането ти? Не можеш просто ей така да напуснеш Ню Йорк!

Кратка пауза. А после тя сковано изрича:

— Ню Йорк не е за мен. — Чувам приглушено ридание, като че ли е сложила ръка върху слушалката. — Трябва да затварям, Кари.

И внезапно събирам две и две. Не знам как досега не съм го забелязала. Толкова бе очевидно. Просто никога не допусках, че някоя нормална жена може да го хареса.

Прилошава ми.

— Да не е заради Виктор? — отронвам.

— Не! — изпищява тя.

— Значи е заради Виктор. Защо не ми каза? Какво стана? Да не си излизала с него?

— Той разби сърцето ми.

Сащисана съм. Не мога да повярвам, че Лил е имала връзка с Виктор Грийн и неговия абсурден мустак. Но как е възможно да целуваш мъж с този космат Уолдо на пътя си? И на всичко отгоре точно той да ти разбие сърцето?

— О, Лил! Ужасно! Но не можеш да му позволиш да те изгони от курса. Много жени са имали връзка с професорите си. По принцип не е добра идея, но понякога най-добрият подход е да се престориш, че никога не се е случвало — побързвам да допълня, припомняйки си Капоти и как двамата се държахме така, сякаш никога не сме се целували.

— Нещата са много по-сериозни, Кари — казва тя мрачно.

— Естествено, че са. Разбирам те прекрасно. Мислела си, че си влюбена в него. Но, честно казано, Лил, той не си заслужава. Той е просто чудат неудачник, който по някаква случайност е спечелил литературна награда — продължавам да я ободрявам аз. — И само след шест месеца, когато ти имаш много повече публикувани стихотворения в пресата, отколкото той някога може да си мечтае, и самата ти си спечелила награда, дори няма да си спомняш за него.

— За съжаление няма да има начин да го забравя.

— И защо? — подмятам небрежно.

— Защото съм бременна.

Зяпвам — в най-буквалния смисъл на думата.

— Там ли си още? — пита по едно време тя.

— От Виктор? — изричам накрая с треперещ глас.

— Че от кого другиго? — просъсква тя.

— О, Лил! — извивам съчувствено аз. — Съжалявам! Толкова съжалявам!

— Но вече се отървах — прошепва дрезгаво тя.

— Така ли? Е, може и да е за добро.

— Никога няма да разбера, не мислиш ли?

— Случват се и такива неща — опитвам се да я успокоя аз.

— Но именно той ме накара да се отърва от бебето.

Стисвам силно очи, почти долавяйки агонията й.

— Даже не ме попита дали искам и какво мисля. Не ми позволи да го обсъждаме. Просто реши, че… Реши, че… — не довършва, разпадайки се.

— Лил — прошепвам.

— Знам какво си мислиш. Че съм само на деветнайсет. И не би трябвало да раждам деца. Обаче аз вероятно щях… да си го гледам. Но сега просто нямах никакъв избор.

— Той те принуди да направиш аборт?!

— Може и така да се каже. Обади се и ми запази час в една клиника. После ме заведе дотам. Плати. И накрая седна в чакалнята да чака, докато всичко приключи, за да се увери, че съм го направила.

— Боже мой, Лил! Но защо просто не избяга оттам?

— Не ми достигна кураж. Знаех, че така трябва да постъпя, обаче…

— Болеше ли? — питам.

— Не — отговаря простичко тя. — И това беше най-странното. Изобщо не ме боля, а след това се чувствах прекрасно. Сякаш си бях отново същата. И в началото изпитвах облекчение. Но след това се замислих. И си дадох сметка колко ужасно е всичко. Не абортът, а начинът, по който се държа той. И тогава си дадох сметка, че той никога не ме е обичал. Как може един мъж да те обича и същевременно да не желае да има дете от теб?

— Не знам, Лил…

— Всичко е черно-бяло, Кари — извисява все повече глас тя. — И повече не мога да се преструвам. А дори и да можех, онова нещо винаги щеше да стои между нас. Споменът, че бях бременна от него, а той не желаеше детето си!

Потрепервам, но после питам предпазливо:

— Но може би по-късно ще се върнеш, а?

— О, Кари! — въздъхва тя. — Не схващаш ли? Аз никога повече няма да се върна! Повече не желая да познавам хора като Виктор Грийн! Ще ми се изобщо да не бях стъпвала в Ню Йорк! — И с болезнен вик тръшва телефона.

Седя си и въртя отчаяно кабела на телефона. Но защо точно Лил? На хора като нея подобни неща не се случват, нали? Но, от друга страна, какъв е типът хора, на които подобни неща се случват? В действията й има някаква поразителна финалност, която чак ме плаши.

Оборвам глава в ръцете си. Може би Лил е права за Ню Йорк. Защото тя дойде тук, за да победи, но градът победи нея. И щом това може да се случи на Лил, значи може да се случи на всеки. В това число и на мен.