Кандис Бушнел
Лятото и градът (17)

Седемнайсета глава

— Е, какво сега? Откъде започваме? — пита Саманта и плясва с ръце, опитвайки се да демонстрира някакъв ентусиазъм.

Поглеждам я косо. Тази жена шегува ли се или какво?

— Ами, първо купуваме храната — казвам бавно, като че ли обяснявам на хлапе от детската градина.

— И къде по-точно го правим?

Зяпвам, неспособна да повярвам на ушите си.

— В супермаркета, разбира се!

Когато Саманта ми сподели, че не знае нищо за готвенето, никога не съм предполагала, че говори буквално — че няма представа, че „вечерята“ обикновено се приготвя от „продукти“, които купуваме в „супермаркета“.

— И къде е супермаркетът? — пита.

Идва ми да се разпищя. Вместо това обаче просто впивам очи в нейните.

Тя си седи зад бюрото в офиса, облечена в пуловер с дълбоко деколте, подплънки на раменете, наниз от перли на врата и къса поличка. Изглежда секси, печена и преуспяваща. Аз, от друга страна, изглеждам неугледна и не на мястото си, особено като се има предвид, че съм облечена в развлечената туника на някоя стара дама, която за по-голяма прегледност съм пристегнала с каубойски колан. Поредната ми велика находка в магазина за стари дрехи.

— А защо не си поръчаш храна за вкъщи? — изричам лукаво.

Тя се разсмива звънко и отбелязва:

— Чарли си мисли, че мога да готвя. Затова сърце не ми дава да го разочаровам.

— И защо, ако мога да попитам, той смята така?

— Защото аз му казах така, Пиленце! — отвръща с леко раздразнение тя. Изправя се и слага ръце на кръста. — Не си ли чувала израза: „Преструвай се, докато не му сложиш хомота?“ Е, аз съм от въпросните преструвани!

— Добре де, добре! — вдигам ръце от нея аз. — Обаче първо трябва да видя кухнята на Чарли. Да проверя какви съдове за готвене има.

— Няма проблеми. Апартаментът му е забележителен. Ще те заведа веднага! — И грабва гигантска чанта „Кели“, която не съм виждала до този момент.

— Нова ли е? — питам отчасти с възхищение, отчасти с грозна завист.

Тя погалва меката кожа, след което я мята на рамо и отговаря:

— Хубава е, нали? Подарък от Чарли.

— Някои хора си живеят живота…

— Изиграй правилно картите си и ти също ще си живееш живота, Пиленце!

— И как смяташ да доведеш докрай този твой велик план? — не мога да не полюбопитствам аз. — Ами ако Чарли разбере и…

— Няма! — махва безгрижно с ръка тя. — Чарли влиза в кухнята единствено тогава, когато решаваме да правим секс на барплота!

Смръщвам се и отбелязвам:

— И ти очакваш от мен да приготвя вечерята ти на същото място?

— Там си е съвсем чисто, Кари. Не си ли чувала, че има и прислужници?

— Не и в моя свят.

Прекъсва ни появата на нискостъблен мъж с пясъчнокестенява коса, който изглежда точно като миниатюрна версия на куклата Кен.

— Тръгваш ли си вече? — извисява глас той към Саманта.

През лицето й преминава сянка на раздразнение, обаче тя бързо се овладява и изрича спокойно:

— Семейни проблеми!

— Ами поръчката на „Смирноф“? — натъртва той.

— Водката съществува от около двеста години, Хари, и смея да твърдя, че ще съществува и утре. Обаче сестра ми — посочва мен — може и да я няма!

Съвсем навреме цялото ми тяло се разтърсва от смущение и бузите ми пламват.

Очевидно е обаче, че Хари не е от мъжете, които се връзват толкова лесно. Оглежда ме внимателно — няма съмнение, че вече има нужда от очила, но суетата не му позволява да си сложи.

— Сестра ти значи, а? — промърморва. — И откога се сдоби със сестра?

— Божичко, Хари! — клати глава Саманта.

Хари се отдръпва, за да ни пропусне да минем, а след това тръгва след нас по коридора.

— После ще се върнеш ли? — пита.

Саманта се заковава на място и бавно се обръща. По устните й заиграва усмивка.

— За бога, Хари! Звучиш като баща ми!

Право в целта! Кожата на Хари преминава през двайсетина нюанса на зеленото. Като го гледам, не е много по-възрастен от Саманта, така че последното, което е очаквал, е някоя жена да го сравни с престарелия си баща.

— И какво беше всичко това? — питам, когато вече сме на улицата.

— Хари ли? — подхвърля спокойно тя. — Той е новият ми шеф.

— И говориш така на шефа си?!

— Налага се — отговаря тя. — Като се има предвид как той разговаря с мен.

— И по-точно?

— Ами, да видим — изсумтява тя, когато спираме на светофара. — Например, още през първия си ден като шеф той влиза в офиса ми и заявява: „Чух, че много те бива във всичко, с което се захванеш.“ Звучи като комплимент, нали? Обаче после добавя: „И в работата, и извън нея.“

— А има ли право да говори по този начин?

— Разбира се — свива рамене тя. — Никога не си работила в офис, така че нямаш представа какви могат да бъдат мъжете. Рано или късно се стига до въпроса за секса. И когато се стигне до него, предпочитам да им го дам.

— Но не трябва ли да се оплачеш на някого?

— На кого? — поглежда ме тях така, сякаш не съм с всичкия си. — С шефа му ли? Началникът на „Човешки ресурси“? Той ще ми заяви или че се е шегувал, или че аз съм му налетяла. Ами ако ме уволни? Не възнамерявам по цял ден да си седя вкъщи, да раждам деца и да пека сладки!

— Нямам никаква представа какви са ти майчинските умения, но като имам предвид готварските, съгласна съм, че идеята не е никак добре.

— Благодаря! — кимва тя доволна, че е разбрана.

* * *

Саманта може и да бе излъгала Чарли относно кулинарните си познания, но със сигурност не лъжеше за апартамента. Кооперацията, в която се намира, се издига на Парк авеню и е златна. Е, не точно златна, но е покрита с някакъв бляскав, златист метал. И ако до този момент съм си мислела, че портиерите в кооперацията на Бърнард са непоносими, то е, защото не бях виждала портиерите в златната сграда. Те носят не само бели ръкавици, но си имат и шапки със златни кантове. А от раменете на униформите им висят златни ширити. Малко кичозно, но впечатляващо.

— Ама ти наистина ли живееш тук? — шепна, докато вървим през мраморното фоайе и стъпките ни ехтят.

— Разбира се — кимва тя и учтиво поздравява портиера, който ни отваря вратата на асансьора. — Сградата е пълно отражение на моята същност, не мислиш ли? Бляскава, но и от класа.

— Е, може и така да се каже — промърморвам, докато оглеждам опушените стъкла по стените на асансьора.

Съвсем не изненадващо апартаментът на Чарли се оказва действително огромен. Намира се на четирийсет и петия етаж и има огромни френски прозорци, дневна като пещера, още една стена от опушени огледала и огромен плексигласов шкаф, пълен в бейзболни трофеи. Като виждам всичко това, съм напълно сигурна, че спалните и баните не са една и две, обаче нямам възможност да ги видя, защото Саманта незабавно ме повежда към кухнята. Тя също е като пещера и си има мраморни плотове и блестящи съдове. И е абсолютно нова. Даже прекалено.

— Тук готвено ли е някога? — питам, като започвам да отварям шкафовете за оглед на наличната посуда.

— Надали — отговаря Саманта, потупва ме по рамото и добавя: — Не се притеснявай, все ще измислиш нещо! Имам абсолютна вяра в теб! А сега почакай, за да видиш с какво мисля да бъда облечена довечера!

— Страхотно — промърморвам. Кухнята е практически гола. Откривам ролка алуминиево фолио, няколко кутии от бисквити, три купи и огромен тиган.

— Та-да! — провиква се тържествено тя и се появява на прага в униформа на френска прислужница. — Какво ще кажеш?

— Ако смяташ да започваш работа на Четирийсет и втора улица, е превъзходно!

— Чарли много ме харесва така.

— Виж какво, скъпа — започвам през стиснати зъби, — това е вечеря! Не можеш да облечеш подобно нещо!

— Да, знам! — отсича ядосано тя. — За бога, Кари, не разбираш ли от шега?

— Не и когато трябва да приготвя цяло вечерно меню само с три купи и ролка алуминиево фолио! Кой ще присъства на тази вечеря между другото?

Тя вдига ръце и отговаря:

— Аз, Чарли, едно ужасно досадно семейство, с което Чарли работи, още едно досадно семейство, и сестрата на Чарли — Ерика. Както и приятелят ми Чоли, за да разведрява обстановката.

— Кой Чоли?

— Чоли Хамънд. Запозна се с него на същото парти, където се запознахте с Бърнард.

— Английският джентълмен.

— Същият. Ръководи едно литературно списание. Много ще ти хареса.

Размахвам алуминиевото фолио пред лицето й и напомням:

— Аз няма да мога да го видя, забрави ли? Ще бъда тук и ще готвя!

— Ако готвенето те изнервя толкова, не мисля, че трябва да продължаваш да го правиш! — отбелязва спокойно Саманта.

— Благодаря ти, скъпа! Но доколкото си спомням, идеята беше твоя, нали?

— Да бе! — махва безгрижно с ръка тя. — Хайде, ела! Искам да ми помогнеш да си избера тоалет за тази вечер! Приятелите на Чарли са адски консервативни.

Тръгвам след нея по покрития с дебел килим коридор и влизаме в огромна спалня с вграден гардероб и бани за него и за нея. Зяпвам при вида на това великолепие. Не мога да си представя, че някой в Манхатън може да разполага с толкова голямо пространство. Нищо чудно, че Саманта няма търпение да сложи хомота на този богаташ.

Когато влизаме във вградения гардероб, едва не припадам. Само гардеробът е с размерите на целия апартамент на Саманта, в който сега живея. От едната страна са подредени рафтове с дрехите на Чарли, подредени по вид и цвят. Дънките му са изгладени и сгънати на закачалки. По рафтовете се кипрят гордо купчини пуловери от кашмир във всевъзможни нюанси.

Срещуположната страна е за Саманта. Става ясно не само по работните й костюми, обувките с високи токчета и елегантните рокли, които обича да носи, но и по относително малкия брой на дрехите там.

— Хей, сестро, както виждам, имаш доста да наваксваш с бройката! — подкачам я весело аз.

— Работя по въпроса — разсмива се и тя.

— Какво е това? — питам, сочейки един костюм от букле с бели маншети. — „Шанел“ ли? — Поглеждам етикета с цената, който все още виси на костюма. — Хиляда и двеста долара? Ужас!

— Благодаря — кимва тя и измъква закачалката от ръцете ми.

— Можеш ли да си го позволиш?

— Не мога да не си го позволя. Ако искаш този живот, трябва да изглеждаш част от него — пояснява смръщено. — Мислех, че поне ти ще разбереш. Не си ли пристрастена към модата?

— Не и на тези цени. Например този красив тоалет, с който съм облечена в момента, ми струва само два кинта!

— Личи си — отбелязва небрежно тя, съблича прислужническата униформа и я пуска на земята.

После се намъква в костюма на „Шанел“ и се оглежда в огромното огледало.

— Какво ще кажеш?

— Защо си мисля, че такива дрехи носят само дамите, които ходят в ресторантите, за да обядват? Виждам, че е „Шанел“, но не отразява истинската ти същност.

— Което го прави перфектен за една бъдеща дама от Ист Сайд! — отсича тя.

— Обаче ти не си такава — възразявам аз, припомняйки си лудите нощи, които сме прекарали заедно.

Тя поставя пръст на устните си и изрича шепнешком:

— Но вече съм! И ще бъда такава дотогава, докато трябва да бъда!

— А после какво?

— Ще бъда независима и богата! И може би ще отида да живея в Париж.

— Възнамеряваш да се разведеш с Чарли още преди да сте се оженили? Ами ако имате деца?

— Ти как мислиш, Пиленце, ще имаме ли? — отбелязва тя, сритва прислужническата униформа към стената на помещението и ме поглежда многозначително. — Е, мисля, че някои от нас вече трябва да се заемат с готвене!

* * *

Четири часа по-късно, въпреки че фурната работи, а заедно с нея и два котлона, аз треперя от студ. Чарли поддържа апартамента си на температурата на хладилен камион. Навън сигурно е трийсет и пет градуса, обаче тук, вътре, аз треперя и не бих имала нищо против точно сега да взема назаем един от кашмирените пуловери на домакина.

„Как ли издържа Саманта? — питам се, докато разбърквам съдържанието в тигана. — Сигурно е свикнала. Ако се каниш да се жениш за магнат, вероятно просто трябва да приемеш онова, което им харесва на тях.“

— Кари? — чувам гласа на Саманта, която влиза в кухнята. — Как върви?

— Главното блюдо е почти готово — отговарям.

— Слава на Бога! — отбелязва тя и отпива глътка червено вино от красив бокал. — Защото аз навън полудявам.

— А питаш ли ме как се чувствам аз вътре?

— Е, на теб поне не ти се налага да разговаряш за оформление на прозорци.

— И как по-точно „оформяш“ един прозорец? Да не би да го изрязваш?

— Просто викаш интериорен дизайнер — отвръща търпеливо тя. — И даваш двайсет хиляди долара за завеси. Не мисля, че ще се справя.

— Гледай да се справиш. Не забравяй, че моят задник е този, който вече е на ръба на замръзването само и само ти да изглеждаш добре! И все още не разбирам защо просто не си нае фирма за кетъринг.

— Защото Супержената не си наема кетъринг! Тя върши всичко сама!

— Заповядай — изричам и й подавам две завършени блюда. — Да не забравиш шапката си?

— Какво ще ядем между другото? — оглежда неуверено чиниите тя.

— Агнешки пържоли със сос от гъби и сметана. Зеленото нещо е аспарагус. А онези кафявите неща са картофи — изреждам саркастично. — Чарли още ли не е разбрал, че в кухнята му има друг човек, който готви?

— Няма никаква представа — усмихва се Саманта.

— Хубаво. Тогава просто му кажи, че това е френско блюдо.

— Благодаря ти, Пиленце! — прошепва тя, завърта се на пети и излиза. И през отворената врата я чувам да се провиква на френски: — Воала!

За жалост не мога да видя гостите, тъй като трапезарията е зад ъгъла. Все пак успявам да уловя някои елементи. Масата е също от плексиглас. Очевидно Чарли е голям любител на пластмасата.

Заемам се да приготвя шоколадовото суфле. И тъкмо се каня да го пъхна във фурната, когато чувам зад гърба си нечий глас:

— Аха! Знаех си, че е твърде хубаво, за да бъде вярно!

Подскачам до тавана и едва не изпускам тавичката.

— Чоли? — изсъсквам.

— Кари Брадшоу, доколкото си спомням — отбелязва той, насочва се директно към фризера и допълва: — Наскоро се чудех какво ли е станало с теб. Е, вече знам.

— Всъщност не знаеш нищо — поправям го аз, докато внимателно затварям вратичката на фурната.

— И защо Саманта те държи скрита тук?

Отварям уста, за да му обясня, но после се усещам. Чоли ми прилича на любител на клюките — сигурно веднага ще хукне при гостите и ще им съобщи, че аз съм тази, която готви, а не Саманта, В момента съм точно като Сирано дьо Бержерак, само дето не мисля, че в крайна сметка аз ще съм тази, която ще получи голямата награда.

— Слушай какво, Чоли… — започвам.

— Няма проблеми, схващам — намигва ми съзаклятнически той. — Познавам Саманта от години. Тя не може да свари дори яйце.

— Ще им кажеш ли?

— И да разваля купона? Не, мъничката ми — отговаря мило той. — Обещавам да пазя тайната ти!

Той излиза и две минути след него в кухнята връхлита Саманта.

— Какво стана? — възкликва паникьосана. — Чоли видя ли те? Този досаден старец! Навсякъде си пъха носа! Знаех си, че не трябва да го каня! А всичко вървеше толкова добре! От ушите на другите жени направо започна да излиза пара — толкова ми завидяха!

Скръцва отчаяно със зъби и покрива лицето си с ръце. Днес за първи път я виждам толкова разстроена и това ме кара да се запитам дали приказната й връзка с Чарли е толкова красива, колкото тя твърди, че е.

— Хей, спокойно! — прошепвам и докосвам ръката й. — Всичко е наред! Чоли обеща, че няма да каже на никого.

— Сериозно?

— Напълно. И мисля, че ще удържи обещанието си. Изглежда ми много приятно старче.

— Такъв си е — въздъхва облекчено Саманта. — А онези жени там са като същински змии. По време на коктейлите една от тях не се умори да ме пита кога планираме да имаме деца. А когато й отговорих, че не знам, тя си навири носа и ме предупреди, че най-добре би било веднага да се заемам със задачата, преди Чарли да е размислил за брака ни. А накрая ме попита кога смятам да напусна работата си.

— А ти какво й отговори? — възкликвам дълбоко възмутена аз.

— „Никога, естествено. Защото не смятам работата си точно за работа. Смятам я за кариера. А човек не напуска кариерата си.“ Така й казах. И това й затвори устата поне за минута. След това ме попита в кой колеж съм учила.

— И?

Саманта изпъва рамене и отговаря:

— Излъгах. Казах й, че съм ходила в едно малко училище в Бостън.

— О, скъпа!

— Че какво значение има? Не възнамерявам да изгубя Чарли само защото някаква си задръстена матрона не одобрява училището, което съм завършила! След като стигнах дотук, не смятам да се връщам обратно!

— Разбира се, че не — докосвам рамото й. — Но може би аз трябва да си тръгвам. Преди някой друг да е решил да намине през кухнята.

— Добра идея — кимва тя.

— Суфлето е във фурната. Единственото, което се изисква от теб, е след двайсет минути да го извадиш, да го обърнеш в едно плато и да сложиш отгоре му топки сладолед.

Тя ме поглежда с благодарност и ме прегръща топло.

— Благодаря ти, Пиленце! Нямаше да се справя без теб!

После отстъпва назад, приглажда косата си и добавя:

— Между другото, имаш ли нещо против да си тръгнеш през входа за прислугата?