Кандис Бушнел
Лятото и градът (30)

Трийсета глава

Рожденият ми ден наближава!

Всеки момент ще бъде тук. Непрекъснато напомням на всички — ще имам рожден ден! След по-малко от две седмици ставам на осемнайсет!

Аз съм от онези хора, които обичат рождените си дни. Не знам защо, но го обичам. Обожавам датата си — 13 август. Всъщност родена съм в петък, тринайсети, и ако някои го намират за лош късмет, за мен си е много добър!

А тази година събитието ще бъде велико. Навършвам осемнайсет, ще изгубя девствеността си и на същата вечер Боби ще постави пиесата ми! Непрекъснато напомням на Миранда, че ще бъде с един удар — два заека.

— С един удар — два заека! Ще ме обезчестят и ще ме поставят, схващаш ли? — повтарям като обезумяла. Както и може да се очаква, на Миранда вече й е писнало от моята шега и всеки път, когато пак го кажа, тя запушва ушите си с ръце и напява, че й се иска никога да не ме била срещала.

Освен това съм станала изключително прецизна относно противозачатъчните си хапчета — дотолкова, че вече се превръщам в невротичка. Непрекъснато поверявам малкия блистер, за да се уверя, че наистина съм си взела хапчето за деня и не съм изгубила нито едно от тях. Когато отидох в клиниката, си мислех да си взема и диафрагма, но след като докторът ми я показа, аз реших, че това е твърде сложно за мен. Представих си как изрязвам две дупки в нея и я превръщам в котешка шапчица. Питам се как така някой още не се е сетил.

Както и можеше да се очаква, клиниката ми напомни за Лил. Все още изпитвам вина заради онова, което й се случи. Понякога се питам дали причината за вината ми не се дължи на факта, че всичко това се случи на нея, а не на мен, защото аз съм си все още в Ню Йорк, ще поставят първата ми пиеса и се радвам на интелигентен и преуспяващ приятел, който не е съсипал живота ми — засега. Ако не беше Виктор Грийн, Лил все още щеше да бъде с нас, да обикаля мръсните улици с прословутите си рокли на Лора Ашли и да намира цветя по асфалта. Но не мога да не се запитам дали вината е изцяло на Виктор Грийн. Може би Лил беше права — може би Ню Йорк просто не е за нея. И ако не беше Виктор, все нещо друго щеше да я накара да побегне към дома.

Което ми напомня за онова, което ми каза Капоти, когато градът беше останал без ток. За това, че няма смисъл да се тревожа за нищо, защото така и така през есента заминавам за университета „Браун“. Противно на неговия съвет тази мисъл също ме изнервя, защото с всеки изминал ден желанието ми да отида в „Браун“ се изпарява все повече и повече. Ще ми бъде много тъжно за приятелите ми тук. А освен това вече съм наясно какво искам да направя с живота си. Защо просто не мога да продължа?

Освен това, ако отида в „Браун“, няма да мога да получавам безплатни дрехи.

Преди два дена едно тъничко гласче в главата ми се събуди и ми подсказа да намина да видя онази нова дизайнерка — Джинкс, в магазина й на Осма улица. Когато влязох, магазинът беше празен, затова реших, че Джинкс е в задната стаичка и лъска бокса си. И наистина, когато тя чу звука на местещи се закачалки, надникна иззад завесите отзад, огледа ме от горе до долу и отсече:

— Аха, това си ти. От шоуто при Боби.

— Да — казах простичко аз.

— Виждала ли си го скоро?

— Боби ли? Скоро ще поставят пиесата ми в неговото пространство — изрекох небрежно, сякаш всеки ден някъде поставят моя пиеса.

— Боби е голям чудак — отбеляза тя с крива усмивка. — Той си е просто един шибан шибаняк!

— Ъхъммм — съгласих се аз. — Действително изглежда малко… див.

— Ха-ха-ха-ха! — разсмя се Джинкс. — Подходяща дума за него! Точно такъв си е — див и трудно схватлив!

Не бях много сигурна какво точно иска да каже, но се разсмях заедно с нея.

В светлината на белия ден Джинкс не изглеждаше чак толкова зловеща. Беше по-скоро… нормална. Вече разбрах, че тя е от онези жени, които носят тежък грим не защото се опитват да сплашат хората, а защото имат лоша кожа. И косата й се оказа много суха, благодарение на черната къна, която очевидно непрекъснато употребява. Предположих също така, че произлиза от пропаднало семейство, че баща й сигурно е пияница, а майка й непрекъснато крещи. Същевременно обаче бях наясно, че Джинкс е много талантлива, затова не можах да не й се възхитя за огромния труд, който очевидно бе хвърлила, за да стигне дотук.

— Значи имаш нужда от нещо, което да носиш на представлението при Боби, така ли? — попита.

— Точно така. — На този етап не бях стигнала още до притеснения относно тоалета си за моята премиера, но сега, след като тя го каза, осъзнах, че това е най-главната ми грижа.

— Имам точно каквото ти трябва! — отсече тя, влезе отзад и извади оттам бял гащеризон от винил с черни кантове по ръкавите. — Нямах много пари за материали, така че бях принудена да го направя много малък. Ако ти стане, твой е!

Не очаквах подобна щедрост от нейна страна. Особено след като накрая излязох от магазина й с цял наръч дрехи. Очевидно аз съм сред малцината в Ню Йорк, които нямат нищо против да носят бял гащеризон от винил, пластмасова рокля или червени гумени ботуши.

Чувствах се като Пепеляшка и проклетата й пантофка.

Което дойде тъкмо навреме. Защото вече беше започнало да ми писва от синята копринена роба, ретророклята и хирургичните ми комплекти. Както казва винаги Саманта: „Ако хората непрекъснато те виждат в едни и същи дрехи, започват да си мислят, че нямаш никакви перспективи!“

А самата Саманта междувременно се върна при Чарли. Казва, че се джафкали за модели на порцелана и за кристалните гарафи, и за плюсовете и минусите от шведска маса на приема им. Тя не може да повярва, че животът й се е свел до подобни досадни дреболии, но аз непрекъснато й напомням, че през октомври сватбата ще е приключила и тя никога повече няма да има нужда да се притеснява за живота си. Което пък я накара да сключи една от прочутите си сделки с мен — тя ще ми помогне със съставянето на списъка с гостите за премиерата на пиесата ми, ако аз се съглася да изляза с нея, за да купим булчинска рокля.

Това им е проблемът на сватбите — заразителни са.

Толкова са заразителни, че дори Дона Ладона и майка й пристигат в Ню Йорк, за да вземат участие във великия ритуал по избирането на булчинска рокля. Когато Саманта веднъж ми спомена, че ще идват, аз си дадох сметка, че дотолкова съм потънала в живота на Ню Йорк, че всъщност съм забравила, че Дона е братовчедка на Саманта.

От мисълта, че скоро отново ще видя Дона, ми стана леко притеснено, но не толкова, колкото когато дадох на Бърнард пиесата си.

Снощи най-сетне събрах кураж и представих ръкописа си на Бърнард. Буквално му го представих — поднесох му го на сребърен поднос. Намирахме се в неговия апартамент, а аз открих един сребърен поднос, който Марджи незнайно как бе пропуснала да отмъкне, и когато сложих ръкописа си отгоре му, го вързах с голяма червена панделка и му го сервирах, докато той гледаше MTV. Като непрекъснато си мислех, че вместо ръкописа, върху този сребърен поднос трябваше да кацна аз самата.

Сега обаче ми се искаше изобщо да не му го бях давала. От мисълта, че Бърнард ще прочете пиесата ми и няма да я хареса, ми прилошава. Цяла сутрин крача напред-назад в квартирата си и го чакам да се обади, като се моля да го направи преди срещата ми със Саманта и Дона Ладона в „Клайнфелд“.

Бърнард все още не ми се е обадил, но Саманта достойно го замества. Обажда се през пет минути, за да ми напомня за срещата ни.

— Точно в дванайсет на обяд, ясно ли е?! Ако не бъдем там точно в дванайсет, изгубваме пробната!

— Ти каква си, Пепеляшка ли? Да не се страхуваш, че и таксито ти накрая ще се превърне в тиква?

— Не е смешно, Кари! Това е моята сватба!

А сега вече е почти време да тръгвам за срещата със Саманта, обаче Бърнард все още не ми се е обадил, за да ми каже дали харесва пиесата ми или не.

Целият ми живот виси на една нишка тюл.

Телефонът звъни. Трябва да е Бърнард. Саманта сигурно вече е изчерпала наличните монети за телефон.

— Кари? — буквално крещи тя в телефона. — Защо си все още у дома? Вече трябваше да си тръгнала към „Клайнфелд“!

— Тъкмо тръгвам! — изсумтявам аз.

Скачам в новия си гащеризон и политам надолу по стълбите.

„Клайнфелд“ е на цяла вечност оттук — в Бруклин. Докато стигна дотам, трябва да направя най-малко пет прекачвания в метрото и по време на едно от тях аз се предавам на треперещата си параноя и звъня на Бърнард. Не си е вкъщи. Не е и в театъра. На следващата спирка пак му звъня. Но къде, за бога, е изчезнал? Когато слизам на спирката в Бруклин, аз се втурвам към първата телефонна будка на ъгъла. Телефонът звъни ли, звъни. Затварям тотално съсипана. Сигурна съм, че Бърнард целенасочено избягва да говори с мен. Сигурно е прочел пиесата ми, не му е харесала, но сега не му е удобно да ми каже.

Пристигам пред храма на свещения брак раздърпана и притеснително потна. Винилът се оказва не най-подходящото облекло за августовски ден в Ню Йорк, пък бил той и бял.

Отвън „Клайнфелд“ не е нищо особено — подобно на повечето сгради в Ню Йорк, и тази е покрита с петна от сажди и прозорчета като тъжни, сълзящи очи. Вътре обаче е съвсем друга работа. Интериорът е в розов плюш, подреден като венчелистчета. Продавачки на неопределена възраст и изучено мило поведение се носят през пробните. Групата на булката Джоунс си има собствен апартамент с пробна, подиум и огледала във всички посоки. На масичка са поставени гарафа с вода, кана с чай и поднос със сладки. Както и, слава на бога, телефон.

Обаче Саманта я няма. Вместо нея заварвам хубавичка жена на средна възраст, приседнала сковано на кадифеното канапе. Краката й са кръстосани изискано в глезените, косата й е пригладена до формата на перфектен шлем. Това трябва да е майката на Чарли — Глен.

До нея седи друга жена, която е нейна пълна противоположност. В средата на двайсетте, облечена в размъкнат тъмносин костюм, без никаква следа от грим. Не може да се определи като грозна, но предвид разрошената й коса и изражение, което подсказва, че просто полага усилия да бъде любезна, допускам, че всъщност не е чак толкова грозна, а ситуацията я прави такава.

— Приятно ми е, Глен — казва първата жена и подава дълга костелива ръка с дискретен платинен часовник, стегнат около тънката й китка. Сигурно е левичарка, защото левичарите винаги носят часовниците си на дясната си ръка, така че всеки да разбере, че са левичари, а оттук — и доста по-интересни от останалите, и специални. Посочва младата жена до нея и допълва: — А това е дъщеря ми Ерика.

Ерика стиска ръката ми твърдо, делово. В нея има нещо изключително освежаващо, като че ли е наясно колко абсурдна е майка й и как цялата сцена е малко глупава.

— Здравейте! Приятно ми е! — изричам топло и присядам на ръба на малко декоративно столче.

Саманта веднъж ми каза, че Глен си е правила лифтинг на лицето, така че, докато тя приглажда косата си, а Ерика си похапва от сладките, аз тайничко оглеждам лицето на бъдещата свекърва, търсейки някакви издайнически знаци за операцията. Оказва се, че при по-близък оглед не е чак толкова трудно да бъдат открити. Устата на Глен е опъната и с леко повдигнати крайчета като на Жокера, въпреки че не се усмихва. Веждите й се намират в опасна близост до ръба на косата й. Вторачила съм се в нея толкова силно, че тя не може да не ме усети. Обръща се към мен и с леко махване на тънката си ръчица отбелязва:

— Изключително интерес тоалет, госпожице.

— Благодаря ви — отвръщам. — Получих го безплатно.

— И аз така си помислих.

Не мога да определя дали е нарочно груба или просто това е обичайното й поведение. Вземам си една бисквитка и се изпълвам с мъничко тъга. Не ми го побира умът защо Саманта изведнъж реши, че моето присъствие на това мероприятие е толкова наложително. Надявам се, че не възнамерява да ме включи и в пътешествието си към бъдещето. Защото просто не мога да си представя къде ще ме вмести.

Глен тръсва ръка и поглежда часовника си.

— Къде е Саманта? — пита с неприкрито раздразнение.

— Сигурно е задържана от трафика — предполагам аз.

— Крайно неприлично е да закъсняваш за избора на собствената си булчинска рокля! — промърморва свекървата тихичко с глас, предназначен да прозвучи като обида. На вратата се чука и аз скачам, за да отворя.

— Ето я и нея! — изчуруликвам, очаквайки да видя Саманта, но вместо нея виждам пред себе си Дона Ладона и майка й.

И нито помен от Саманта. Въпреки това за мен е такова облекчение, че повече няма да ми се налага да стоя насаме с Глен и дъщеря й, че малко прекалявам с радостта си.

— Дона! — крещя щастливо.

Дона е натъкмена както винаги секси, с блузка с широки подплънки и голямо деколте. На краката си има калци. Майка й е облечена в тъжна имитация на истинския костюм на „Шанел“ на Глен. Какво ли ще си помисли майката на Чарли за Дона и майка й? От мен вече се разочарова. И незнайно защо се изпълвам с неудобство заради Касълбъри.

Но Дона, естествено, не забелязва нищо.

— Здрасти, Кари! — поздравява свойски, сякаш едва вчера сме се разделили.

Двете с майка й се приближават до Глен, която учтиво им стиска ръцете и се прави на особено радостна да се запознае с тях.

И докато Дона и майка й ахкат и охкат, обсъждайки помещенията, костюма на Глен и бъдещите сватбени планове, аз се отпускам на стола си и наблюдавам. Винаги съм смятала Дона за едно от най-шикозните момичета в училище, но след като сега я виждам в Ню Йорк, на моя територия, започвам да се чудя какво толкова съм й се възхищавала. Вярно, хубава е, но не е толкова красива като Саманта. И изобщо не е стилна в този тоалет в стил „Флашданс“. Даже не е интересна. Бърбори единствено за това как с майка й ходили да си правят маникюр и се хвали как пазарували в „Мейси“. Господи! Дори и аз съм наясно, че само туристите пазаруват в „Мейси“.

А после Дона Ладона съобщава собствената си страхотна новина. Тя също ще се омъжва. Вдига ръка и показва самотен диамант.

Привеждам се и се взирам възхитено в пръстена й, макар че, ако трябва да бъда честна, за да го видя този диамант, ми трябва лупа.

— И кой е щастливецът? — питам.

Тя ме поглежда учудено, като че ли е изненадана, че не съм чула.

— Томи, разбира се.

— Томи? Томи Брустър? — Същият онзи Томи Брустър, който буквално превърна живота ми в ад, защото имах лошия късмет да седя до него по време на училищните събрания в продължение на четири години? Голямото тъпо недоразумение, което беше сериозното гадже на Синтия Вайънд?

Въпросът очевидно е изписан върху лицето ми, защото Дона бърза да обясни, че Синтия е скъсала с него.

— Тя отива в университета „Браун“ и не иска да взема Томи със себе си. Смята, че й предстоят по-добри неща — подсмихва се Дона.

Интересно защо.

— Томи отива във военна академия. Ще става пилот! — пъчи се гордо Дона. — Ще пътува много, така че ще бъде по-лесно, ако вече сме женени.

— Уау!

Дона Ладона е сгодена за Томи Брустър? Но как можа да стане това? Ако в гимназията трябваше да правя някакви залози, бих заложила, че именно Дона Ладона е онази, на която й предстоят по-големи и по-хубави неща. Тя е последното момиче, за което съм допускала, че първо ще се превърне в домакиня.

След съобщаването на тази информация Дона подема темата за бебетата.

— Аз бях изключително всеотдайна майка — съобщава Глен, кимайки доволно. — Кърмих Чарли близо година. Това, разбира се, означаваше, че почти не съм излизала от апартамента ни. Но си струваше, всяка отдадена на него минута си струваше. Уханието на малката му главичка…

— Миризмата на надрисканата му пелена — промърморва си под носа Ерика. Поглеждам я с благодарност. Толкова е тиха, че почти бях забравила за присъствието й сред нас.

— Според мен това е една от главните причини, поради които Чарли се превърна в такъв мъж! — продължава Глен, без да обръща внимание на дъщеря си. Разговаря очевидно само с Дона. — Знам, че напоследък кърменето не е много модерно сред майките, но съм убедена, че многократно се отплаща!

— Чувала съм, че така децата ставали по-умни — отбелязва знаещо Дона.

Вторачвам се в платото със сладки, питайки се какво ли би казала Саманта, ако чуе този разговор. Дали й е известно, че Глен възнамерява да я превърне в машина за раждане на бебета? Дори от самата мисъл за това изтръпвам. Ако онова, което Миранда каза за ендометриозата, е вярно и Саманта не успее да забременее веднага? Или изобщо не успее? Ами ако успее, какво ще стане, ако бебето започне да расте в червата й?

И къде, да го вземат мътните, е Саманта?

Започвам да се чувствам крайно неловко. Трябва веднага да се махна оттук!

— Може ли да използвам телефона? — питам. И без да чакам отговор, грабвам слушалката и набирам номера на Бърнард. Все още го няма у дома. Затварям, беснеейки вътрешно, и вземам решение да му звъня на всеки трийсет минути, докато не го хвана.

Когато насочвам вниманието си обратно към присъстващите, разговорът се оказва зациклил. Дотолкова, че Дона е принудена да ме пита как върви лятото ми.

Значи сега дойде моят ред да се похваля.

— Следващата седмица ще представят пиесата ми — съобщавам.

— О! — възкликва Дона не особено впечатлена. — В какъв смисъл?

— Ами, написах една пиеса и професорът много я хареса, а след това се запознах с един тип Боби, който има нещо като пространство за пърформънс в апартамента си, а приятелят ми е истински драматург — Бърнард Сингър, може би сте го чували — не че аз съм истински писател, но… — Гласът ми утихва все повече и повече, докато накрая се изпарява в нищото.

И къде, по дяволите, е Саманта?

Глен почуква нетърпеливо по часовника си.

— О, ще дойде! — лигави се госпожа Ладона. — Ние от рода Ладона винаги закъсняваме — допълва наперено, като че ли това е голям плюс. Поглеждам я и поклащам глава. С нищо не ни помага.

— Мисля, че пиесата ви звучи много вълнуващо — обажда се Ерика, тактично сменяйки темата.

— Такава си е — съгласявам се, молейки се Саманта да пристигне всеки момент. — За мен е много важна. Защото е първата ми пиеса и всичко останало.

— Винаги съм казвала на Ерика, че трябва да стане писател — подмята Глен и поглежда неодобрително дъщеря си. — Ако една жена е писателка, винаги може да си стои вкъщи и да си гледа децата. Стига да реши да има деца, разбира се.

— О, майко, моля ти се! — въздъхва Ерика, от което става ясно, че многократно й се е налагало да търпи подобни приказки.

— Вместо това, моля ви се, Ерика реши да стане обществен защитник! — възкликва мрачно майката.

— Обществен защитник ли? — обажда се госпожа Ладона, опитвайки се да изглежда впечатлена.

— Какво е това? — пита Дона, оглеждайки маникюра си.

— Специален вид адвокат — подсказвам й аз, чудейки се как може да не го знае.

— Всичко се свежда до избора, майко! — отсича безапелационно Ерика. — А аз избрах да не бъда избирана!

Глен я поглежда накриво. Вероятно заради този свой лифтинг не може да движи добре мускулите на лицето си.

— Всичко това звучи много тъжно — промърморва.

— Но изобщо не е тъжно — отвръща с равен тон Ерика. — Освобождаващо е!

— Аз лично не вярвам във възможността за избор! — съобщава Глен на аудиторията си. — Вярвам в съдбата. И колкото по-скоро една жена приеме съдбата си, толкова по-добре. Струва ми се, че днешните млади момичета губят твърде много време в опити да избират. И накрая завършват с нищо!

Ерика се усмихва. После се обръща към мен и обяснява:

— Майка се опитва да ожени Чарли вече години наред. Представила му е всяка дебютантка от Синята книга, обаче той, разбира се, не хареса нито една от тях. Чарли не е чак толкова тъп!

Откъм госпожа Ладона се чува ясно доловимо ахване. Оглеждам се шокирано. Дона и майка й изглеждат така, сякаш и на тях са им правили лифтинг на лицата. Израженията им са точно толкова замръзнали, колкото и това на Глен.

Телефонът звъни и аз автоматично се присягам към него, питайки се дали пък не е Бърнард, по някакъв мистериозен начин успял да ме проследи до „Клайнфелд“.

Понякога наистина съм голяма глупачка. Саманта е.

— Къде си? — прошепвам тревожно. — Всички са тук. Глен и Ерика…

— Кари! — прекъсва ме безапелационно тя. — Няма да успея да дойда!

— Какво?!

— Излезе нещо важно. Една среща, която не мога да отложа. Така че, ако нямаш нищо против, кажи на Глен, че…

Всъщност имам много против. Дойде ми до гуша да й върша мръсната работа.

— Мисля, че трябва сама да й го кажеш! — отсичам и подавам слушалката на Глен.

И докато Глен разговаря със Саманта, една от продавачките надниква при нас и щастливо изтиква цял щендер със сватбени рокли в помещението. Атмосферата се нажежава, когато Дона и майка й се втурват към роклите и започват да ги докосват и потупват така, сякаш са захарни бонбони.

А на мен ми дойде до гуша. Гмурвам се под закачалката със сватбени рокли и изчезвам.

* * *

Сватбите са като влаковете. Веднъж качил се на тях, не можеш да слезеш.

Почти като метрото.

Влакът отново се е заковал някъде в мрачните катакомби между Четирийсет и втора и Петдесет и девета улица. Седи си така вече двайсетина минути и местните жители започват да стават неспокойни.

Включително моя милост. Дръпвам вратата между два вагона и излизам на тясната площадка. Привеждам се напред, опитвайки се да разбера защо толкова дълго чакаме. Няма смисъл, естествено. Винаги е така. Единственото, което успявам да видя, са стените на тунела, които постепенно се стопяват напред в мрака.

Влакът неочаквано се поклаща и аз едва не изпадам от платформата. Сграбчвам дръжката на вратата тъкмо навреме, напомняйки си, че трябва да бъда по-внимателна. Но е трудно да бъдеш внимателен, когато се чувстваш неуязвим.

Сърцето ми изпълнява онова действие с чука, което се случва винаги, когато си изпълнен с очакване за бъдещето.

Бърнард е прочел пиесата ми.

В мига, в който се измъкнах от „Клайнфелд“, влязох в първата телефонна будка и най-сетне успях да се свържа с него. Той каза, че трябвало да отива на кастинг. По гласа му разбрах, че не изгаряше от желание да ходи, обаче толкова настоявах, че той най-накрая отстъпи. Вероятно той пък е схванал по моя глас, че аз съм в едно от онези свои настроения, в които нищо на този свят не е в състояние да ми попречи да сторя онова, което съм решила.

Нито дори метрото.

Влакът спира със скърцане точно там, където тунелът излиза на спирката на Петдесет и девета улица.

Втурвам се през всички вагони, стигам до първия, правя същото опасно нещо на платформата и скачам от влака на циментовата площадка. После се хвърлям на ескалатора, минавам на бърз ход през „Блумингдейл“ и се втурвам към Сътън Плейс, потънала в пот заради идиотския си бял винил.

Хващам Бърнард точно пред сградата, вдигнал ръка, за да спре такси. Спринтирам зад него.

— Закъсня — казва той, подрънквайки с ключовете си. — А сега и аз закъснях.

— Ще се кача с теб до театъра. Така ще можеш да ми кажеш колко много си харесал пиесата ми.

— Моментът не е много подходящ, Кари. Не съм концентриран. — Държи се адски делово. Мразя, когато стане такъв.

— Ама аз очаквам този момент цял ден! — извисявам умолително глас. — И ако трябва да чакам още, ще полудея! Искам веднага да ми кажеш какво ти е мнението за пиесата ми!

Нямам представа защо съм толкова настоятелна. Може би защото току-що идвам от „Клайнфелд“. Може би защото Саманта изобщо не се появи. Или може би защото аз не желая да се омъжвам за мъж като Чарли и да имам свекърва като Глен. Което ще рече, че непременно трябва да успея в нещо друго!

Бърнард се смръщва.

— О, боже! Не ти е харесала! — изписквам и усещам как коленете ми се подкосяват.

— Спокойно, хлапе — промърморва той и ме набутва в таксито.

Присядам на ръба на седалката до него, подобно на птичка, канеща се всеки момент да отлети. Кълна се, че забелязвам някакво съжаление в очите му, но то автоматично изчезва и аз си казвам, че сигурно съм си въобразила.

Той се усмихва, потупва ме по крака и казва:

— Добра е, Кари! Много добра!

— Добра ли? Или наистина добра?

Той се помества на седалката и отвръща:

— Наистина добра.

— Сериозно? Наистина ли го мислиш? Или просто не искаш да ме отчайваш?

— Нали вече ти казах, че е много добра?

— Кажи го пак! Моля те!

— Много е добра! — усмихва се той.

— Урааа! — провиквам се аз.

— А сега ще ме пуснеш ли да вървя на моя кастинг? — пита, вади ръкописа си от куфарчето и го развява пред очите ми.

Изведнъж осъзнавам, че от страх съм го стиснала за ръката.

— „Отхвърлени“ ли? — чета. А после схващам посланието. — Аха! „Отхвърлени“! Е, няма да го позволя!

Той се привежда, целува ме и казва:

— Благодаря ти, хлапе!

Обаче аз продължавам да го стискам неистово. След това обгръщам лицето му и го целувам страстно в устата.

— Това е, задето си харесал пиесата ми!

— В такъв случай ще гледам по-често да харесвам пиесите ти — подмята шеговито той, излизайки от таксито.

— Гарантирам ти! — подвиквам през отворения прозорец.

Бърнард влиза в театъра, а аз отмятам назад глава и въздъхвам облекчено. Чудя се защо бях толкова притеснена. И после се сещам — ако Бърнард не бе харесал пиесата ми, дали аз щях да мога да продължавам да харесвам него?

За щастие това е един от въпросителна, които няма да ми се налага да търся отговор.