Кандис Бушнел
Лятото и градът (25)

Двайсет и пета глава

По-късно, докато се връщам към центъра, минавам покрай магазин за санитарни стоки. На витрината има три манекена. Но не от онези, хубавите, дето украсяват „Сакс“ или „Бергдорф“ и за които са използвани като прототипове истински жени, а стряскащи евтини манекени, които приличат на големи кукли от 50-те години. Куклите са облечени в хирургични гащеризони и на мен автоматично ми светва, че подобен гащеризон би могъл да играе ролята на перфектната униформа за Ню Йорк. Евтини са, перат се лесно и са много красиви.

Освен това се продават пакетирани в целофан. Купувам си три комплекта в различни цветове и се сещам за куфарчето, за което ми подсказа Бърнард.

Единственото хубаво нещо от гостуването ми при баща ми този уикенд бе, че открих стар калъф от бинокъл, принадлежал някога на майка ми, който би могъл да изпълнява ролята на дамска чанта. Това ми дава идея, че и други предмети биха могли да сменят предназначението си. И когато минавам покрай луксозен железарски магазин, зървам перфектното средство за пренасяне на багаж.

Дърводелска чанта за инструменти, изработена от брезент, с дъно от истинска кожа. Достатъчно голяма е, за да побере чифт обувки, ръкопис и един комплект хирургически гащеризон за смяна. И струва само шест долара. Страхотна сделка!

Купувам чантата, напъхвам в нея моята чанта и гащеризоните, грабвам куфара си и се запътвам към метрото.

През последните няколко дена беше доста влажно, така че, когато влизам в апартамента на Саманта, долавям тежък мирис на застояло, като че ли всички налични миризми са били хванати в капан. Поемам си дълбоко дъх — отчасти от облекчение, че се върнах, отчасти, защото тази конкретна миризма винаги ще ми напомня за Ню Йорк и Саманта. Тя е смесица от стари парфюми и ароматични свещи, цигарен дим и още нещо, което не мога да определя — някакъв успокояващ мускус.

Обличам си синия хирургически екип, правя си чаша чай и сядам пред пишещата машина. Цяло лято се ужасявах да се изправя очи в очи с белия лист. Но може би защото се прибрах у дома и си дадох сметка, че има много по-важни неща, за които трябва да се тревожа — като например да не завърша като Уенди, — сега съм преизпълнена с ентусиазъм и вдъхновение. Имам на разположение много часове, през които да пиша. Упоритост — това е ключовата дума за мен. Затова днес ще работя, докато не завърша тази пиеса. И няма да вдигам телефона. В стремежа си да удържа на собственото си обещание дори му издърпвам кабела.

Пиша четири часа, без да помръдвам от мястото си, докато накрая гладът не ме кара да стана, за да си потърся храна. Обикалям замаяно хранителния магазин. В ума ми се блъскат хиляди литературни образи и бъбрят нещо, докато си купувам консерва със супа. Продължават, докато топля супата и я слагам до пишещата си машина, за да мога да ям, без да спирам работата си. След това отново се правя на работна пчеличка и когато най-сетне усещам, че съм приключила за днешния ден, решавам, че мога да се възнаградя с посещение до любимата си улица.

Това е мъничка павирана уличка, наречена Търговската улица — едно от онези редки местенца в Уест Вилидж, които никога не би успял да откриеш, ако тръгнеш нарочно да го търсиш. Трябва да се ориентираш за него по определени маркери — магазинът за домашни потреби на Хъдзън Стрийт, сексшопът на Бароу. И там някъде, близо до зоомагазина, има малка вратичка. Влизаш и се озоваваш на тази уличка.

Вървя бавно по тротоара, опитвайки се да запаметя всеки детайл. Очарователните градски къщички, черешовите дървета, малката квартална кръчма, където всички клиенти сигурно се познават и си споделят историите. Завивам няколко пъти и продължавам надолу. Спирам се пред всяка къща, представяйки си как ли бих се чувствала, ако живея тук. И докато се взирам в прозорчетата на таванския етаж на къща с червени тухлички, осъзнавам, че съм се променила. Някога се тревожех, че мечтата ми да стана писател е само това — мечта. Нямах представа как да го направя, откъде да започна и как да продължа. Но напоследък започвам да усещам, че съм писател. Това вече съм аз. Пишеща и обикаляща из квартала по хирургически гащеризон.

А утре, ако пропусна семинара, ще разполагам с още един ден като този, изключително и само за мен. Изведнъж се изпълвам с неземна радост. Обратния път до квартирата го вземам на бегом и когато влизам и зървам купчината пиеси на бюрото си, направо не мога да повярвам колко съм щастлива.

Настанявам се на бюрото, за да чета. Отбелязвам си разни неща с молив и подчертавам определени части от диалога, които носят редакция. Мога да се справя! На кого му пука какво мисли баща ми?! И в тази връзка, какво значение има какво мислят хората?! Всичко, от което имам нужда, е в главата ми, а това никой и никога не може да ми отнеме.

Към осем вечерта пропадам в един от онези моменти на дълбок сън, когато тялото ти е толкова изтощено, че започваш да се питаш дали някога ще се събудиш. И когато най-сетне успявам да отворя очи и да се надигна, установявам, че е десет сутринта.

Преброявам колко часа съм спала — четиринайсет. Очевидно съм била адски изморена. Толкова, че дори не съм си давала сметка колко уморена съм била. Първоначално се чувствам като парцал от целия този сън, но когато постепенно идвам на себе си, започвам да се чувствам великолепно. Обличам гащеризона си от вчера и без да си правя труда да си мия зъбите, се насочвам към пишещата си машина.

Концентрацията ми е забележителна. Пиша, без да спирам, без да забелязвам колко е часът, докато накрая не написвам думата „КРАЙ“. Вдъхновена и леко замаяна, поглеждам часовника. Малко след четири следобед. Ако побързам, мога да занеса ръкописа на ксерокс и после до пет да се явя в кабинета на Виктор Грийн.

Пъхвам се под душа. Сърцето ми бие победоносно. После се намъквам в чист хирургически комплект, грабвам ръкописа си и се втурвам навън.

Ксероксът е на Шесто авеню, съвсем близо до колежа. Като никога имам късмет — няма опашка. Пиесата ми е с обем четирийсет страници и ксероксът е скъпичко удоволствие, но не мога да си позволя да я изгубя. Петнайсет минути по-късно едно копие от пиесата влиза елегантно в огромен плик, след което вземам на галоп пътя до колежа „Ню Скул“.

Виктор е в кабинета си, отпуснат на бюрото. Първоначално го мисля за заспал, но когато не помръдва, че питам дали всъщност не е мъртъв. Чукам на отворената му врата. Никаква реакция.

— Виктор? — провиквам се уплашено.

Бавно, много бавно той вдига глава, сякаш вместо врат има циментово блокче. Очите му са подпухнали и силно зачервени. Мустакът му е разрошен, като че ли е дърпан от отчаяни пръсти. Подпира буза на ръката си и отваря уста.

— Да?

В обичайния случай бих попитала какво става. Но вече познавам професора достатъчно, за да не питам, а и не съм много сигурна, че искам да знам. Правя стъпка към него и вдигам красивия голям плик с думите:

— Завърших пиесата!

— Беше ли днес в клас? — пита скръбно той.

— Не. Бях у дома и писах. Исках да завърша творбата си — отговарям и плъзгам плика към него. — Помислих си, че може би бихте желали да я прочетете тази вечер.

— Разбира се. — Той се втренчва в мен така, като че ли му е трудно да си спомни коя съм.

— Ъхъммм… Ами… благодаря, господин Грийн — казвам и се обръщам да си вървя, но все пак поглеждам през рамо и питам: — До утре, нали?

— Мммм — е единственият му отговор.

„Но какво, по дяволите, става с него?“ — питам се, докато подскачам надолу по улицата. Изминавам бързо няколко пресечки, купувам си хотдог и се чудя какво да правя по-нататък.

Лил. Не съм я виждала от цяла вечност. Или поне не истински. Тя е единственият човек, с когото мога да си поговоря честно за пиесата си. Който ще ме разбере. А ако Пеги е вкъщи, голяма работа! Тя вече ме изрита веднъж — какво повече може да ми направи?

Вървя по Второ авеню и се наслаждавам на шума, на гледките, на хората, щуращи се напред-назад като хлебарки. Бих могла да живея тук завинаги. Някой ден бих могла да се превърна в истинска нюйоркчанка.

Гледката на старата ми квартира на Четирийсет и седма улица ми връща стотици спомени — голите снимки на Пеги, колекцията й от плюшени мечета и онези миниатюрни стаички с походните легла. Чудя се как успях да изкарам там и три дена. Но тогава нямах никакъв опит в този град. Нямах представа какво да очаквам и бях готова да приема всичко, което ми се поднася.

Оттогава насам изминах дълъг път.

Натискам делово звънеца, сякаш съм дошла по сериозна работа. След известно време в домофона се чува тъничко гласче:

— Да?

Не е нито Лил, нито Пеги, така че приемам, че е моята заместничка.

— Лил вкъщи ли е?

— Защо?

— Търси я Кари Брадшоу — изричам силно.

Очевидно Лил си е у дома, защото се чува жужене и вратата се отваря.

Когато се качвам по стълбите, виждам, че вратата на апартамента на Пеги се открехва съвсем лекичко — точно толкова, колкото някой да надникне навън, без да сваля веригата.

— Лил вкъщи ли е? — питам в пролуката.

— Защо? — пита отново гласът. Вероятно думата „защо“ е единствената в речника на това момиченце.

— Аз съм нейна приятелка.

— О!

— Може ли да вляза?

— Може би — изрича притеснено гласът. И вратата се отваря точно толкова, колкото да ме пропусне вътре.

Оказвам се изправена пред обикновена млада жена с грозна коса и остатъци от акне.

— Не ни е позволено да имаме гости — прошепва уплашено тя.

— Да, знам — махвам пренебрежително с ръка аз. — Едно време и аз живеех тук.

— Така ли? — ококорва се жената и очите й стават като палачинки.

Минавам покрай нея и отсичам:

— Не трябва да позволяваш на Пеги да съсипе живота ти. — Насочвам се право към миниатюрните стаички, отварям рязко вратата и се провиквам: — Лил?

— Но какво правите? — подсмърча зад мен уплашеното момиче. — Лил не си е вкъщи.

— В такъв случай ще й оставя бележка. — Отварям и нейната врата и се спирам объркано на прага.

Стаята е съвсем празна. Леглото е съвсем голо, без никакви чаршафи. Няма я и снимката на Силвия Плат, която Лил държеше на бюрото си. Няма я и пишещата й машина, и листите, и останалите й неща.

— Преместила ли се е? — озъртам се объркано. Защо не ми е казала?

Момичето излиза от стаята, сяда на собственото си легло и през стиснати устни отвръща:

— Не. Прибра се у дома.

— Какво?! — Не може да е истина!

— Да, в неделя — кимва момичето. — Баща й дойде и я прибра.

— Защо?

— Откъде мога да знам? — отговаря момичето. — Пеги беше много бясна, защото Лил й съобщи едва същата сутрин.

— А ще се върне ли? — питам с все по-нарастваща паника аз.

Момичето свива рамене.

— Остави ли някакъв адрес?

— Не. Само каза, че трябва да се прибере у дома.

— Ясно. Е, благодаря — кимвам, давайки си сметка, че тук няма да науча нищо повече.

Тръгвам си и вървя напосоки по улиците, опитвайки се да намеря някакъв смисъл в заминаването на Лил. Старая се да изкопая от спомените си всичко, което тя ми е казвала за себе си и за родното си място. Истинското й име е Елизабет Рейнолдс Уотърс, което е все пак някакво начало. Но от кой град е точно? Единственото, което знам за нея, е, че е от Северна Каролина. И че двамата с Капоти някога са се познавали, защото веднъж тя подметна: „Хората от Юга обикновено се познават.“ Ако си е тръгнала в неделя, значи вече би трябвало да си е у дома, даже и с кола.

Присвивам очи, твърдо решена да я открия.