Кандис Бушнел
Лятото и градът (24)

Двайсет и четвърта глава

— Аз наистина много те обичам, Кари! Само защото съм с Уенди…

— Да, знам, татко. И да знаеш, че Уенди много ми хареса! Тръгвам си само защото трябва да завърша пиесата си. И ако успея да я завърша навреме, ще я поставят.

— Къде? — пита баща ми.

Стиснал е здраво волана на колата, концентриран изцяло върху сменящите се ленти на нашата скромна провинциална магистралка. Сигурна съм, че изобщо не му пука какво ще стане с пиесата ми, но въпреки това отговарям.

— В едно пространство. Точно така го наричат — „пространство“. Нещо като таван в апартамента на един човек. Някога е било банка и…

От погледа му в огледалото за задно виждане разбирам, че нищо не е разбрал. Обаче казва:

— Възхищавам се на упоритостта ти. Никога не се предаваш, а това е много хубава черта!

Сега е мой ред да не го разбера. Не думата „упоритост“ е тази, която се надявах да чуя от него за себе си. Кара ме да се чувствам така, сякаш едва се държа за ръба на огромна пропаст.

Отпускам се в седалката. Защо никога не може да каже нещо от рода на: „Ти си много талантлива, Кари, разбира се, че ще успееш“? Трябва ли да прекарам целия си живот в търсене на одобрението, което той никога няма да ми даде?

— Исках да ти кажа за Уенди по-рано — казва той, завивайки в изхода за железопътната гара. Сега е единствената ми възможност да му разкажа за борбата си в Ню Йорк, обаче той непрекъснато настоява да говорим само за Уенди.

— И защо не го направи? — питам, изгубила всяка надежда.

— Не бях сигурен в нейните чувства.

— А вече си сигурен, така ли?

Той влиза в паркинга на гарата и изключва двигателя. С изключително сериозна физиономия изрича:

— Тя ме обича, Кари!

От устните ми се измъква едно цинично изсумтяване.

— Говоря ти съвсем сериозно — тя наистина ме обича!

— Теб всички те обичат, татко.

— Много добре знаеш какво имам предвид. — Разтрива слепоочията си.

— О, татко! — Потупвам го по рамото, полагайки усилия да го разбера. Последните няколко години бяха ужасни за него. От друга страна, бяха ужасни и за мен. И за Миси. И за Дорит.

— Радвам се за теб, татко! Наистина се радвам! — изричам на глас, въпреки че от мисълта за баща ми в сериозна връзка с друга жена ме втриса. Ами ако се ожени за нея?

— Тя е прекрасен човек. Тя… — започва, но не довършва. — Напомня ми за майка ви.

Това вече е черешката на разваления сладолед.

— Тя няма абсолютно нищо общо с мама — изричам тихо, но с все по-нарастващ гняв.

— Напротив. Тя е като майка ви на младини. Ти не би могла да я помниш, защото тогава беше бебе.

— Татко! — Правя целенасочена пауза, та дано най-сетне долови фалша в думите си. — Уенди обича мотори!

— Майка ви също беше голяма авантюристка, когато беше млада. Преди да започне да ви ражда…

— Още една причина, поради която никога няма да се омъжа! — отсичам, излизайки от колата.

— О, Кари! — въздъхва той. — В такъв случай мога само да те съжалявам! Притеснявам се, че никога няма да срещнеш истинската любов!

Тези негови думи ме карат да се закова на място. Вкаменявам се там, на тротоара, и се каня да избухна, но нещо не ми позволява. Мисля си за Миранда и как би изтълкувала тя тази ситуация. Тя сигурно би казала, че баща ми е този, който се притеснява, че никога няма да срещне отново истинската любов, но тъй като е твърде уплашен да си го признае, пренася своите страхове върху мен.

Измъквам куфара си от задната седалка, а той промърморва:

— Дай да ти помогна.

Гледам го как вкарва куфара ми през дървената врата, отвеждаща в праисторическата ни гаричка. Напомням си, че баща ми в крайна сметка не е лош човек. В сравнение с по-голямата част от мъжете дори е страхотен.

Той оставя куфара ми на земята и протяга ръце.

— Може ли прегръдка?

— Разбира се, татко.

Прегръщам го силно, долавяйки аромат на зелен лимон. Сигурно е някакъв нов одеколон, който Уенди му е подарила.

В гърдите ми зейва черна пустота.

— Искам най-доброто за теб, Кари! Повярвай ми!

— Да, знам, татко. — С усещането, че съм на милион години аз вдигам куфара си и се насочвам към платформата. И вместо довиждане, като че ли за да убедя и самата себе си, допълвам: — Не се тревожи, татко. Всичко ще се нареди!

* * *

В мига, в който влакът напуска гарата на Касълбъри, ми става по-добре. А два часа по-късно, когато вече минаваме покрай новите сгради в Бронкс, вече съм замаяна от щастие. За кратко успявам да зърна приказния хоризонт на Смарагдовия град, след което се втурваме в тунела. Независимо къде ще отида някой ден — Париж, Лондон, Рим, — никога няма да спра да се вълнувам, когато се връщам в Ню Йорк.

Докато се возя на ескалатора в гарата, ме осенява неочаквано вдъхновение. Няма да се прибера директно в апартамента на Саманта, а първо ще изненадам Бърнард.

За да продължа с живота си, първо трябва да разбера какво става с него.

Налага се два пъти да сменя метрото, за да се озова в близост до дома му. С всяко следващо прехвърляне се изпълвам с все по-голяма възбуда при мисълта, че скоро ще го видя. Когато пристигам на спирката на Петдесет и девета улица под „Блумингдейл“, горещината, струяща във вените ми, заплашва да ме изгори отвътре.

Трябва да си е у дома!

— Господин Сингър не е вкъщи, госпожице — изрича портиерът с неприкрито задоволство. Нито един от портиерите в тази сграда не ме харесват особено. Винаги ги излавям, че ме гледат косо, като че ли не одобряват появата ми.

— А знаете ли кога ще се върне?

— Не съм му секретарка, госпожице.

— Ясно.

Оглеждам фоайето. Пред фалшивата камина са поставени два кожени фотьойла, обаче аз нямам никакво намерение да се пържа под строгия поглед на портиера. Затова излизам навън и се настанявам на красива пейка на отсрещната страна на улицата. Отпускам крака върху куфара си, сякаш разполагам с цялото време на света.

И започвам да чакам.

Казвам си, че ще чакам само половин час, а после ще си тръгна. Въпросният половин час става четирийсет и пет минути, а после цял час. След близо два часа вече се питам дали не съм по-паднала в любовен капан. Да не съм се превърнала в момиче, което непрекъснато седи край телефона, очаквайки той да се обади, което моли приятелките си да наберат номера му, за да се увери, че телефонът му работи? И което накрая започва да носи дрехите на мъжа на химическо чистене, търка банята му и купува мебели, които никога няма да бъдат негови?

Да, точно в такова момиче съм се превърнала. Обаче не ми пука. Нищо не ми пречи да бъда такова момиче, а някой ден, когато нещата житейски ми се изяснят, ще престана да бъда.

Накрая, след два часа и двайсет и две минути, Бърнард се появява и се насочва към Сътън Плейс.

— Бърнард! — провиквам се от отсрещния тротоар и се втурвам към него с неприкрита радост. Може би баща ми е прав. Аз действително съм упорита. Не се предавам никак лесно.

— Кари? — присвива очи той.

— Току-що се върнах — изричам, като че ли изобщо не съм го чакала близо три часа.

— Откъде?

— От Касълбъри. Родното ми градче.

— Аха! Тогава добре дошла! — прегръща ме свойски през раменете той.

И в този момент сякаш вечерята с Маги никога не се е случвала. Нито множеството ми отчаяни телефонни обаждания. Нито неговото мълчание, макар да ми беше обещал, че ще звънне. Но може би тъкмо защото е писател, той живее в малко по-различна от нормалната реалност — реалност, в която нещата, които на мен ми изглеждат разтърсващи, не значат нищо за него.

— Куфарът ми — сещам се и поглеждам към пейката отсреща.

— Да не би да се пренасяш при мен? — разсмива се той.

— Може би.

— Е, тъкмо навреме — подкача ме той. — Най-сетне ми докараха мебелите.

* * *

Прекарвам нощта при Бърнард. Заспиваме в чисто новите му чаршафи в огромното му легло в спалнята. Толкова е удобно!

Спя като новородено, а когато се събуждам, виждам скъпия Бърнард до мен, заровил лице във възглавницата. Отпускам се по гръб и затварям очи, наслаждавайки се на блажената тишина, и мислено се връщам към събитията от предишната вечер.

Започнахме с мляскане на новия диван. После се преместихме в спалнята и се заиграхме един с друг, докато гледахме телевизия. След това си поръчахме китайска храна (защо от секса винаги се огладнява?), а после си поиграхме още мъничко. Завършихме вечерта с обща вана. Бърнард беше изключително сладък и мил и дори не се опита да пъхне в мен малкия си стар немирник. Или поне съм почти сигурна, че не го направи. Миранда казва, че мъжът трябва да го напъха много силно на онова място, така че, ако го беше направил, надали щях да пропусна този момент.

Питам се дали Бърнард вече не е разбрал, че съм девствена. Дали не е доловил някакви тайни сигнали, които да му подскажат този факт.

— Добро утро, пеперудке! — казва сега той и протяга ръце към тавана. Претъркулва се към мен и се усмихва, а после впива устни в моите, заедно със сутрешния си дъх.

— Мина ли вече на хапчета? — пита Бърнард, докато приготвя кафе в скъпата си кафемашина, която гъргори като бебешко коремче.

Аз небрежно паля цигара, подавам му една и отвръщам:

— Все още не.

— И защо?

Добър въпрос наистина.

— Забравих.

— Тиквичке, не можеш да си позволиш да забравяш подобен род неща! — укорява ме мило той.

— Да, знам. Но с баща ми и новата му приятелка… Още тази седмица ще взема мерки, обещавам!

— Хубаво. Ако го направиш, че можеш да прекарваш нощта при мен много по-често — казва той и поставя две огромни чаши кафе върху елегантната си нова маса. — Можеш също така да си купиш и едно малко куфарче за твоите неща.

— Като например четката си за зъби ли? — изкисквам се.

— Като например всичко, от което имаш нужда — казва той.

Куфарче, а? Тази дума превръща прекараната тук нощ в бляскава и планирана, а не в изненадваща и малко объркана. Разсмивам се. Обаче куфарчето не е от най-евтините неща.

— Не мисля, че мога да си позволя куфарче.

— Е, каквото и да е тогава — свива рамене той. — Просто да е прилично. Така че портиерите да не заподозрат нещо.

— Искаш да кажеш, че ако нося пазарска чанта, ще ме заподозрат, но ако нося куфарче — не, така ли?

— Е, много добре ме разбра.

Кимвам. С куфарче не бих приличала толкова много на объркан тийнейджър, когото той е забърсал на гарата. Което незнайно защо ми напомни за Тийнзи.

— Знаеш ли, че се запознах с агентката ти? На едно парти? — подхвърлям, стараейки се да не проваля хубавата атмосфера.

— Така ли? — усмихва се без всякакви притеснения той. — И как се държа тя? Като същински дракон, нали?

— Буквално ме разкъса с ноктите си — отговарям с шеговит тон. — Винаги ли е такава?

— Почти — усмихва се той и погалва главата ми. — Може някой ден да излезем на вечеря с нея. Та да имате възможност да се опознаете на спокойствие.

— Както кажете, господин Сингър! — измърквам и се покатервам в скута му.

Щом иска да ме води на вечеря с агентката си, това означава, че връзката ни не само отново е тръгнала, но и че ускорява като европейския влак стрела. Целувам го страстно по устните, представяйки си, че съм героиня на Катрин Хепбърн в романтичен черно-бял филм.