Кандис Бушнел
Лятото и градът (15)

Петнайсета глава

Апартаментът на Капоти изобщо не е онова, което очаквах. Мебелировката се състои от меки канапета и фотьойли, тапицирани в пъстра дамаска. По стените на малката трапезария са подредени декоративни чинии. В спалнята има антично писалище, а кувертюрата е от жълт плюш.

— Изглежда така, сякаш тук живее старица — отбелязвам.

— Да, наистина живее. Или по-скоро живееше. Жената, която живееше тук, е стара семейна приятелка, но наскоро се премести в Мейн — пояснява Капоти.

— Ясно — кимвам и се тръшвам на дивана. Пружините му се оказват скъсани и аз потъвам няколко сантиметра надолу. По дяволите, Капоти и неговите „стари семейни приятели“! Очевидно успява да се уреди навсякъде, дори и когато става въпрос за хубава квартира. Той е от онези хора, които очакват да получат всичко без почти никакви усилия, и всъщност успяват.

— Нещо за пиене? — пита той.

— Какво предлагаш? — кокетничи Маги.

Какво? Нали допреди малко бе лапнала по Райън? От друга страна, възможно е да преследва и Капоти. Доколкото си я познавам, тя флиртува с всеки срещнат мъж. С всеки, с изключение на Бърнард.

Поклащам глава. Както и да стоят нещата, повече от ясно е, че тази работа няма да доведе до нищо добро. Как успях да се замеся в подпомагане на този разврат, а?!

— Всичко, което си поискаш — отвръща Капоти. Но не звучи като склонен към флиртове. Всъщност звучи почти делово, като че ли изобщо не е във възторг от присъствието ни в неговата квартира, но въпреки това е решил героично да ни изтърпи.

— Например бира? — пита Маги.

— Разбира се. — Капоти отваря хладилника, вади от там бутилка „Хайнекен“ и й я подава. — Кари?

Изненадана съм, че се държи толкова учтиво с мен. Може пък да е от южняшкото му възпитание. Вродените маниери бързо потискат чувството на ненавист към другите.

— Имаш ли водка? — питам и тръгвам след него към кухнята. Това си е съвсем истинска кухня с барплот, покрай който се влиза в дневната. И изведнъж се изпълвам със завист. Не бих имала нищо против и аз да живея в този приятен малък апартамент с камина и функционираща кухня. От тавана висят няколко тенджери и тигани. — Готвиш ли? — възкликвам със смесица от сарказъм и изненада.

— Много обичам да готвя! — изрича гордо Капоти. — Предимно риба. Прочут съм с рибните си блюда.

— Аз също готвя — отбелязвам с леко нападателен тон, като че ли знам всичко за готвенето и още много повече от онова, което той е в състояние да схване.

— Какво например? — пита той, като междувременно вади две ниски чаши от шкафа и ги поставя на барплота. Налива в тях водка, слага лед и добавя по капка сок от червени боровинки.

— Всичко — отговарям. — Но най-вече десерти. Много съм добра в „Буш дьо Ноел“. За приготвянето му са необходими цели два дена.

— Не ми се ще да отделям чак толкова време на готвенето — махва с ръка той и вдига чашата си. — Наздраве!

— Наздраве!

На вратата се звъни и домакинът ни се насочва, за да отвори, безсъмнено доволен от това прекъсване.

Появява се Райън с Рейнбоу и още едно момиче, което е с размерите на вейка. Има къса черна коса, огромни кафяви очи, акне и носи поличка, която едва покрива задните й части. По някаква странна причина аз автоматично се изпълвам с ревност. Въпреки акнето тя като нищо може да се окаже поредната манекенка в списъка на Райън. Чувствам се ужасно не на място.

Погледът на Рейнбоу обхожда стаята и се заковава върху мен. Тя също изглежда така, сякаш се пита какво правя пък аз тук.

— Здрасти! — помахвам й откъм кухнята.

— О, здрасти — промърморва тя, а междувременно Райън поздравява Маги и се тръшва до нея на дивана. — Ти ли сервираш напитките? — пита.

— Може би. Какво искаш? Капоти казва, че има всичко.

— Текила.

Откривам бутилката с текила и наливам в една чаша. „Но защо, за бога, отделям време да й сервирам? Да не би да съм й слугиня?“ — питам се раздразнено.

— Значи вие с Капоти ходите, така ли? — изричам на глас.

— Разбира се, че не — сбърчва нос тя. — Какво те кара да мислиш така?

— Просто изглеждате твърде близки.

— Просто сме приятели — отвръща тя, млъква и се оглежда. Но след като вижда, че Райън е все така напълно отдаден на Маги, а Капоти говори с непознатото кльощаво момиче, стига до извода, че аз съм единствената й възможност за разговор, поради което продължава: — Никога не бих му станала гадже. Според мен, за да излизаш с него, трябва да си напълно луда.

— И защо? — питам, отпивайки от водката си.

— Защото разбива сърцата на всички момичета, до които се докосне!

Аха! Надигам за пореден път водката си, след което добавям в чашата още мъничко водка с лед. Не се чувствам особено пияна. Всъщност чувствам се притеснително трезва. И изпълнена с ненавист. Към всички останали и техния живот.

Отивам при Маги и Райън и се тръшвам на дивана до тях.

— За какво толкова си говорите? — питам.

— За теб — отговаря директно Райън. Да, това определено е човек, който не може да лъже.

— Райън! — сръгва го засрамено Маги и се изчервява.

— Че какво толкова? — поглежда той първо нея, после мен. — Нали сте най-добри приятелки?! Нали най-добрите приятелки си споделят всичко?

— Ти не знаеш нищо за жените — киска се Маги.

— Поне се опитвам да ги разбера — контрира я той. — За разлика от повечето мъже.

— Та какво толкова си говорехте за мен? — прекъсвам размяната им на реплики.

— Маги тъкмо ми разказваше за теб и Бърнард — съобщава без какъвто и да било свян Райън, но с огромна доза възхищение в гласа. Няма съмнение, че за него и приятеля му Бърнард Сингър е нещо като кумир. Сигурно е точно онова, което те двамата биха искали да бъдат някой ден. И очевидно връзката ми е него ме издига неимоверно в очите им. Но аз вече си го знаех, нали?

— Маги не го харесва — уведомявам го аз. — Твърди, че бил прекалено стар.

— Не съм казвала подобно нещо! — роптае тя. — Казах само, че не е подходящ за теб!

— Мъжът никога не може да бъде твърде стар — намесва се усмихнато Райън. — Щом Кари може да излиза с мъж, който е петнайсет години по-стар от нея, това означава, че когато вляза в трийсетте, и за мен все още може да има надежда!

Маги сбърчва отвратено нос и измърморва:

— Ти наистина ли искаш да излизаш с момиче на седемнайсет, когато си на трийсет?

— Е, може би не точно на седемнайсет — съгласява се Райън. — Бих предпочел да е поне с една година по-голяма, за да бъде пълнолетна.

Маги се изкисква. Райън се озърта неразбиращо.

— Добре де, ама кой тук е на седемнайсет? — пита.

— Кари! — сочи ме обвинително с пръст Маги.

— След месец навършвам осемнайсет! — тросвам се аз. Ама защо трябва да ми причинява всичко това?

— Бърнард знае ли, че си на седемнайсет? — пита Райън с подозрително голям интерес.

— Не — отговаря вместо мен приятелката ми. — Тя ми поръча да излъжа и да кажа, че е на деветнайсет.

— Аха! Старият номер с лъжата — подкача ме Райън.

Звънецът на вратата отново звъни.

— Браво! Подкрепления! — обявява Райън, а Маги пак се изкисква. Появяват се още петима човека — трима опърпани мъже и две адски сериозни жени.

— Да тръгваме! — подкачам аз Маги.

Райън ме поглежда изненадано и заявява:

— Не можете да тръгвате! Купонът едва сега започва!

— Ами да! — тръсва глава Маги. — И на мен ми е много приятно. — Подава ми празната си бирена бутилка и допълва: — Имаш ли нещо против да ми донесеш още една?

— Хммм — изръмжавам аз, обаче ставам и се насочвам към кухнята. Новопристигналите се приближават към мен и искат нещо за пиене. Аз решавам да им угодя, защото и без това няма какво друго да правя, а и в тази компания не виждам никого, с когото би ми било приятно да разговарям.

След малко, на стената до хладилника, забелязвам телефон. Маги е изцяло заета с Райън, който вече седи с кръстосани крака на дивана и я забавлява с някаква очевидно дълга и интересна история. Казвам си, че Маги няма да има нищо против, ако си тръгна без нея. Затова вдигам телефона и набирам номера на Бърнард.

Телефонът звъни ли, звъни. Но къде е той? През главата ми минават стотици възможности. Отишъл е в някакъв нощен клуб, но ако е така, защо тогава не ни покани и нас? Или в „Пиъртрий“ се е запознал с друго момиче и сега правят секс някъде. Или — и това е най-лошото — е решил, че вече не желае да ме вижда и затова не вдига телефона.

Напрежението ме убива. Пак започвам да набирам номера му.

Все така никакъв отговор. Затварям напълно съсипана. Сега вече съм абсолютно убедена, че никога повече няма да го видя. Не мога да понеса подобна мисъл! И не ми пука какво казва Маги! Ами ако съм ужасно влюбена в Бърнард, а Маги току-що е разрушила всичко?

Оглеждам се за нея, но става ясно, че двамата с Райън са изчезнали нанякъде. Но преди да успея да се впусна в търсене, един от опърпаните типове се приближава и започва разговор с мен.

— Откъде познаваш Капоти?

— Не го познавам — отвръщам троснато. После обаче ми става гузно и отговарям: — Посещаваме един и същи семинар.

— Ах, да. Прословутият семинар по творческо писане в „Ню Скул“. Виктор Грийн още ли е там? — пита мъжът с бостънски акцент.

— Ако ме извините — казвам, опитвайки се да се измъкна от него, — но трябва да намеря приятелката си.

— Как изглежда?

— Руса красавица. Типичната американка.

— О, тя е с Райън. Отидоха в спалнята.

Поглеждам го смръщено, сякаш той е виновен за всичко това, и отсичам:

— Трябва да я измъкна!

— Че защо? — поглежда ме неразбиращо мъжът. — Те са две здрави млади животни! Защо ще им се месиш?

Сега вече се чувствам още по-изгубена и отпреди няколко минути. Да не би всичките ми ценности и идеали да се оказват тотално погрешни?

— Трябва да използвам телефона.

— Да не би да имаш някое по-добро място, където можеш да отидеш? — изсмива се мъжът. — Тази вечер всички неща се случват тук!

— Дълбоко се съмнявам — промърморвам, докато набирам за пореден път номера на Бърнард. Все така никакъв отговор. Трясвам телефонната слушалка и се насочвам към спалнята.

Музиката гърми, а едно от сериозните момичета удря с юмруци по вратата на тоалетната. Тя най-сетне се отваря и отвътре излизат Капоти с Рейнбоу и моделката. Тресат се от смях. В обичайния случай не бих имала нищо против да присъствам на подобен купон, но сега единственото, за което мога да мисля, е Бърнард. И щом не мога да бъда с него, искам да се прибера у дома.

Мечтая си да се отпусна в леглото на Саманта, да издърпам хлъзгавите й чаршафи върху главата си и да плача до зори.

— Маги? — чукам делово на вратата на спалнята. — Маги, там ли си? — Мълчание. — Знам, че си там. — Пробвам бравата, но тя се оказва заключена. — Маги, искам да се прибирам! — започвам да крещя.

Накрая вратата на спалнята се отваря. Маги е цялата зачервена и оправя косата си. Зад нея Райън се хили като ряпа и закопчава панталона си.

— Господи, Кари! — промърморва приятелката ми.

— Трябва да се прибирам! Утре сме на училище! — напомням и на Райън, чувствайки се като дърта даскалица.

— Тогава да отидем у вас, а? — предлага той.

— За нищо на света! — отсичам.

Маги ме поглежда накриво и казва:

— Страхотна идея!

След кратък размисъл преценявам, че това е по-добрият вариант. Така поне ще мога да се махна оттук.

До апартамента на Саманта стигаме пеша. Когато влизаме вътре, Райън вади от пазвата си бутилка водка, която очевидно е задигнал от запасите на Капоти, и започва да я разлива. Аз поклащам глава и отсичам:

— Уморена съм!

И докато Райън се занимава със стереоуредбата, аз влизам в стаята на Саманта и се обаждам на Бърнард.

Телефонът звъни ли, звъни. Обаче той все така не вдига.

Божичко, всичко свърши!

Влизам в дневната и заварвам Маги и Райън да танцуват.

— Хайде, Кари, ела! — протяга ръце Маги.

Какво пък. Присъединявам се към тях. Обаче само след броени минути двамата с Райън започват да се мляскат.

— Ехо, народе! Стига бе! — роптая възмутено аз.

— Кое стига? — разсмива се Райън.

Маги хваща ръката му и го повежда към спалнята.

— Нали нямаш нищо против? Няма да се бавим.

— А аз какво би трябвало да правя тук, а?

— Пийни си нещичко — подмята усмихнато Райън.

И те влизат в спалнята и затварят вратата. Албумът на Блонди продължава да се върти. „Стъклено сърце“. Да, това може би съм аз. Вземам чашата си с водка и присядам на масичката в ъгъла. Запалвам цигара. И пак въртя телефона на Бърнард.

Знам, че не постъпвам правилно. Обаче имам чувството, че в мен се е настанило някакво извънземно и ръководи емоциите ми. И след като успях да падна толкова ниско, единствената посока, в която мога да продължа, а още по-надолу.

Музиката спира, а откъм спалнята се чуват тежко дишане и от време на време коментари от рода на: „О, това беше добре!“

Запалвам нова цигара. Дали Маги и Райън имат някаква представа колко са несъобразителни? Или просто не им пука за другите?

Пак звъня на Бърнард. И пак паля цигара. Минава един час, а те все още продължават! Абе тези хора не се ли умориха? После обаче си казвам, че е крайно време да престана да ги съдя. Не трябва да бъда толкова задръстена. Знам, че не съм идеална, но за нищо на света в подобна ситуация не бих постъпила като тях. Просто не е в стила ми.

И в този момент си давам сметка, че тази вечер като че ли научих нещо ново за себе си. Че имам онова, което Миранда нарича „ограничения“.

Питам се дали не е най-добре да се опъна на дивана и да заспя. Като слушам звуците откъм спалнята, онези двамата очевидно нямат намерение скоро да свършват. Обаче не съм в състояние да заспя. Гневът, разочарованието и страхът продължават да държат очите ми широко отворени. Изпушвам вече не знам коя на брой цигара за тази вечер и пак звъня на Бърнард.

И, о, чудо! Той вдига още на второто позвъняване.

— Ало? — изрича, безсъмнено сащисан кой ще да е този, който му звъни в два часа през нощта.

— Аз съм — прошепвам и едва сега си давам сметка, че идеята да му се обадя не бе никак добра.

— Кари? — пита със сънен глас той. — Защо не спиш, мила?

— Маги прави секс — просъсквам в слушалката.

— И?

— Прави го с един тип от моя курс.

— Да не би да го правят пред теб?

Ама че въпрос!

— Не, в спалнята са.

— Аха — отбелязва той, като че ли това обяснява всичко.

— Може ли да дойда при теб? — Не искам да звуча така, сякаш го умолявам, но май звуча точно така.

— Горкичката! Имаш гадна вечер, нали?

— Най-лошата от всички в живота ми.

— Идването ти тук обаче надали ще промени нещо — предупреждава ме той. — Аз съм много уморен и се нуждая от сън. Както и ти, между другото.

— В такъв случай просто ще спим. Ще ни бъде хубаво.

— Много съжалявам, Кари, но точно тази вечер не мога. Някой друг път.

— Окей — преглъщам на сухо, чувствайки се като пълна идиотка.

— Лека нощ, хлапе! — казва той и затваря.

Поставям внимателно слушалката обратно на мястото й. Отивам на дивана и сядам със свити до гърдите крака. Започвам да се люлея. Лицето ми се сбръчква и от очите ми рукват сълзи.

Миранда се оказа напълно права. Всички мъже са гадняри!