Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Синьо злато (4)

3

Тропическия лес на Венецуела

Дебелият балдахин от клони не пропускаше слънчеви лъчи и караше черната вода в застиналото езеро да изглежда по-дълбока, отколкото бе в действителност. Като съжаляваше, че е прочела за действията на венецуелските власти, насочени към разселване на крокодили човекоядци от Ориноко^[1] в останалата дива природа, Гемей Морган-Траут вряза гъвкаво тяло във водната повърхност и с мощни удари на стройните си крака, потъна в пъклената тъма. Така трябва да са се чувствали и праисторическите същества, залепвайки в смолистите находища на Ла Бреа в Калифорния, помисли си тя. Включи двата прожектора на видеокамерата си и се насочи към дъното. Докато минаваше над спанакоподобната растителност, която се слягаше и се надигаше от поривите на слабото течение, сякаш в ритъма на някаква музика, тя усети бодване в задника.

Извърна се рязко, по-скоро възмутена, отколкото уплашена и ръката й се плъзна към ножа, закачен в кания на кръста й. На сантиметри от блендата на маската й се виждаше дълъг, тънък хобот, прикрепен към чутуреста розова глава с черни очета. Хоботът се движеше насам-натам, като заплашителен пръст. Гемей пусна ножа и го блъсна настрани.

— Внимавай с това нещо! — Изречението се измъкна през дихателя й под формата на струйка шумни мехурчета.

Тъничкият клюн се разтвори в дружелюбна, острозъба усмивка на цирков клоун. После речният делфин се обърна така, че вече я гледаше наопаки.

Гемей се изсмя с гъргоренето на водопровод, малко преди да пусне вода през кранчето. Натисна с палец бутона, пускащ въздух в костюма й. След миг главата й щръкна над спокойната повърхност, като на пластмасово човече с оловно дупе. Тя се отпусна в надутия си костюм, измъкна пластмасовия мундщук на дихателя и се разля в широка усмивка.

Пол Траут седеше в надуваемата си лодка с твърдо дъно, на няколко метра встрани. В изпълнение на задачата си като осигурител, той бе следвал с лодката следата мехурчета, идващи откъм дихателния апарат на жена му. Изненадан бе от внезапното й изплуване, а хиленето направо го обърка. Свил устни в недоумение, той наведе глава в характерната си поза и надникна над несъществуващи очила.

— Наред ли си? — попита той и примигна с лешниковите си очи.

— Аз съм си съвсем наред — отвърна Гемей, макар очевидно да не беше. Смехът й избухна отново, при неразбиращия израз на Пол. Задави се с нежелана глътка вода. Мисълта, че може да се удави от смях, я разсмя още повече. Налапа отново мундщука. Пол загреба към нея, наведе се и протегна ръка.

— Съвсем сигурна ли си, че си наред?

— Да, наред съм — отвърна тя. Възвърнала самообладание и изплюла мундщука, тя преодоля нов пристъп на кашлица и каза: — Нека се кача!

Хваната за страничния балон на лодката, тя подаде на мъжа си леководолазните си принадлежности, а той се пресегна и с лекота прехвърли всичките й шестдесет килограма в лодката. В светлокафявите си шорти и риза с военна кройка и пагони в същия цвят, с поплинената шапка с нагъната периферия, той приличаше на избягал от Изследователския клуб на Викторианския век. Огромната, тропическа папийонка, кацнала под адамовата му ябълка, беше всъщност една от любимите му крещящи вратовръзки. Траут не виждаше причина да прави компромиси с безупречното си облекло, дори и в дебрите на венецуелския тропически лес, където набедрената препаска минаваше за строго официално облекло. Контешките одежди на Пол контрастираха с огромната му физическа сила, натрупана в Кейп Код по време на рибарските му години. Твърдите като раковини мазоли си бяха отишли от дланите му, но натрупаните от мъкнене на рибни каси мускули изпъкваха под безупречното му облекло, а и той много добре знаеше как да използва мощта на двуметровия си корпус.

— Дълбокомерът показва едва девет метра, така че веселбата не е резултат от азотно опиянение — отбеляза той с типичния си, аналитичен подход.

Гемей развърза дългата си до раменете коса, чийто тъмночервен цвят бе вдъхновил почитащия виното неин баща да я назове с името на един сорт грозде от френската област Божоле.

— Много задълбочено заключение, скъпи — отвърна тя, изцеждайки водата от косата си. — Смешно ми стана, защото докато си мислех, че съм интервент, се превърнах в интерменирана.

— Какво облекчение — примигна Пол. — Това определено внася яснота в положението. Аз, естествено, знам какво е интервент, но интервенирана.

Тя му отправи ослепителна усмивка:

— Сирано^[2], делфинът, ме издебна и ми удари един нос.

— Не мога да му се сърдя — огледа той похотливо тяло й с вдигнати като на Граучо Маркс^[3] вежди.

— Мама винаги ми е казвала да внимавам с мъже, които носят папийонки и си сресват косите на път.

— А аз не съм ли ти казвал, че приличаш на Лорън Хътън? — попита той с пафкане на въображаема пура. — И че много ме привличат жени с такова секси разстояние между резците?

— На бас, че разправяш това на всяка — парира Гемей, като придаде на и без друго ниския си тембър дрезгавостта на Мае Уест. — Лекото, любовно клъвване на Сирано имаше за мен научна стойност.

— Да не осъзна, че развиваш фетишизъм към носове?

Тя му каза да не дрънка глупости с повдигане на вежди.

— Не, макар да не изключвам такава възможност. Научих, че речните делфини може и да са по-назад в развитието си от своите соленоводни братовчеди и като цяло, по-мекушави от морските си роднини, но са интелигентни, игриви и имат чувство за хумор.

— И ти щеше да имаш, ако беше боядисана в розово и сиво, ако в плавниците ти ясно се очертаваха пръсти, на гърба си носеше перка, която сама по себе си е чиста смешка и ако главата ти приличаше на смачкан пъпеш.

— Нелоши биологически наблюдения за един дълбоководен геолог.

— Радвам се, че мога да бъда полезен.

Тя го целуна по устните.

— Наистина ми помагаш много. Цялата тая работа по компютърния профил на речното русло. Беше приятно разнообразие. Почти съжалявам, че трябва да се прибираме.

Пол огледа спокойното обкръжение.

— И на мен ми хареса, всъщност. Това място напомня средновековна катедрала. И животните бяха много мили макар да не съм убеден, че ми харесват волностите, които си позволяват с на жена ми.

— Отношенията ни със Сирано са с чисто платоничен характер — вдигна надменно брадичка Гемей. — Той просто искаше да привлече вниманието ми, заради което аз ще го нагостя.

— Ще го гостиш?

— Ще го нагостя с риба. — Тя удари няколко пъти с веслото по балона на лодката. Откъм мястото, където лагуната се сливаше с реката се чу плясък. Сиво-розова издатина с дълга и къса гръбна перка зацепи към тях, оставяйки V-образна следа. Заобиколи лодката и нададе кихащ звук през дихателния си отвор. Гемей хвърли парченца риба във водата, а тъничкия клюн се разтвори отгоре и лакомо ги излапа.

— Дотук сме намерили потвърждение на апокрифните разкази, че делфините идват при повикване. Мога да си представя и как помагат при риболов, съгласно разказите на туземците.

— Освен това, ти доказа и че Сирано се справя много добре с твоята дресура, имаща за цел да му осигурява прехраната.

— Вярно е, но от друга страна, приема се, че тези същества са недоработени версии на соленоводните си събратя и за мен беше интересно да науча, че мозъкът им е изпреварил по развитие физическите форми.

Погледаха със задоволство обиколките на делфина и като установиха, че дневната светлина започва да намалява, решиха да се прибират.

Докато Гемей подреждаше нещата си, Пол стартира извънбордовия двигател и изведе лодката от лагуната върху бавните води на реката. Мастилената вода промени цвета си в наситено зелен. Делфинът ги придружаваше, но щом разбра, че няма да има повече гощавки, смени рязко курса си като изтребител. Не след дълго крайречната растителност отстъпи място на голяма поляна. Няколко тръстикови колиби се бяха скупчили около бяла, измазана къща, с колонада в испански колониален стил и червен керемиден покрив.

Привързаха лодката на малък кей, извадиха нещата си и се насочиха към къщата, следвани от шумна тълпа полуголи индианчета. Те бяха разгонени от прислужницата, испано-индианка със заплашителен вид, която размахваше метлата като бойна секира. Пол и Гемей влязоха вътре. Среброкос мъж в седмото си десетилетие, с бяла бродирана риза, памучни панталони и ръчно изработени сандали, се надигна от бюрото в прохладния кабинет, където бе работил върху куп листове. Тръгна да ги посрещне с видимо удоволствие.

— Senor и Senora^[4] Траут. Радвам се да ви видя. Убеден съм, че работата ви е била плодоносна.

— Много, доктор Рамирес, благодаря ви — отговори Гемей. — Имах възможност да направя допълнителни наблюдения върху поведението на делфините, а Пол приключи с компютърния модел на реката.

— Работата ми беше малко, всъщност — обади се Пол. — Основното бе, да се привлече вниманието на заетите в района на Амазонското поречие учени върху работата на Гемей и да ги помолим да насочат насам съответния спътник. Аз мога да си довърша модела у дома, а Гемей ще го използва в своя анализ.

— Ще ми бъде много мъчно да се разделя с вас. Твърде любезно бе от страна на НАМПД, да отделят за малко свои специалисти за това проучване.

— Без реките тук — отвърна Гемей, — както и без тукашната фауна и флора, не би имало живот в световния океан.

— Благодаря ви, senora Гемей. Като израз на благодарност, ще сготвя нещо специално за прощалната ни вечеря днес.

— Много мило от ваша страна — каза Пол. — Ще си приготвим отрано багажа, за да сме готови за снабдителната лодка.

— На ваше място, не бих си давал толкова зор — отвърна Рамирес. — Тя винаги закъснява.

— Това е добре дошло за нас — отвърна Пол. — Тъкмо ще разполагаме с повече време да поговорим за вашата работа.

Рамирес се усмихна:

— Чувствам се като троглодит^[5]. Продължавам да се занимавам с моята наука, ботаниката, както едно време: събирам растения, суша ги и ги сравнявам, пиша трудове, които никой не чете. — Той засия — Речните ни животинки никога не са имали по-добри приятели от вас.

— Може би нашата работа — обади се Гемей, — ще помогне да се намери отговор на въпроса, дали естествените условия за живот на речния делфин са застрашени от изменения на околната среда. И ако е така, нещо ще може да се направи.

— В Латинска Америка — тъжно поклати глава Рамирес, — правителствата имат склонност да се бавят, освен ако не се напълни нечий джоб. Стойностни проекти потъват в небитието най-редовно.

— Звучи познато. Нашето безкрайно небитие се нарича Вашингтон, окръг Колумбия.

Още се смееха над шегата, когато прислужницата въведе един туземец. Той беше нисък и мускулест, с бедрена препаска и огромни медни обеци на ушите. Гарвановочерната му коса беше отрязана на бретон, а веждите — избръснати. Говореше с почтителен тон на доктора, но възбудената реч и шарещият поглед показваха, че нещо му е направило особено силно впечатление. Непрекъснато сочеше към реката.

Доктор Рамирес свали от закачалката шапка с широка периферия.

— Очевидно се е появил някакъв мъртвец в кану — каза той. — Съжалявам, но като единствен представител на каквато и да било власт на двеста километра околовръст, се налага да направя разследване.

— Може ли да дойдем и ние? — попита Гемей.

— Разбира се. От мен надали ще се получи Шерлок Холмс, така че присъствието на опитно око на учен, може да бъде само от полза. Пък може и да ви бъде интересно. Този господин твърди, че става дума за призрачен дух. — Забелязал недоумението в очите на своите гости, докторът добави: — Ще ви обясня по-късно.

Излязоха навън и забързаха покрай колибите към реката. Мъжете от селото се бяха смълчали недалеч от водата. Между краката им надничаха деца. Жените бяха останали отзад. Множеството даде път на доктор Рамирес. За пристана бе вързано изкусно резбовано, дълбано кану. То бе цялото бяло, с изключение на боядисания в синьо нос и синята ивица от единия до другия му край.

Тялото на млад индианец лежеше в кануто по гръб. Подобно на индианците от селото, той имаше отрязана на бретон черна, коса и препаска. Но приликата свършваше дотук. Тукашните татуираха телата си или мажеха с пурпур високите си скули за защита от злите духове, за които се предполагаше, че не могат да различават червения цвят. Носът и долната челюст на мъртвия бяха светлосини. Такива бяха и ръцете му. Останалата част от тялото беше изцяло бяла. Когато доктор Рамирес се надвеси над кануто, сянката му изплаши скупчилите се върху гърдите на трупа мухи и те отлетяха, за да зейне кръгла дупка.

Пол пое дъх и каза:

— Прилича на огнестрелна рана.

— Мисля, че сте прав — отвърна доктор Рамирес със сериозно изражение в хлътналите си очи. — Не прилича на нито една рана от копие или стрела, която съм виждал.

Той се обърна към туземците и след няколкоминутен разговор, осведоми семейството:

— Казват, че ловели риба, когато кануто се появило отгоре по течението. По цветовете му разбрали, че е лодка на призрачен дух и се уплашили. Изглеждало празно и те го доближили. Видели мъртвеца и си помислили просто да го оставят на течението. После решили, че може духът му да се върне и да ги накаже, задето са му отказали прилично погребение. Затова го докарали тук и го направиха мой проблем.

— Защо трябва да се страхуват от тоя призрачен дух? — поинтересува се Гемей.

Докторът подръпна крайчеца на буйния си, сив мустак.

— Чуло, както наричат местните племето, към което принадлежи този мъж, живее над Големите водопади. Според тукашните, то се състои от призраци, родени от водната мъгла. Никой, навлязъл в тяхната територия, не се е завърнал. — Той посочи кануто. — Както сами виждате, мъжът е от плът и кръв, като всички нас. — Докторът се пресегна и извади от кануто торба от нещавена кожа, лежала до момента до мъртвеца. Туземците се дръпнаха, сякаш държеше чувал с бацили на черна чума. Докторът заговори на испански един от индианците, който ставаше все по-неспокоен с течение на разговора.

Рамирес прекрати рязко разговора и се обърна към семейство Траут:

— Страх ги е от него — каза той, и наистина мъжете се бяха върнали при жените си. — Ако бъдете така любезен, можем да извлечем кануто на брега. Убедих ги да изкопаят гроб, но не в тяхното гробище. Ще бъде отсреща, на другия бряг, където никой не ходи, така или иначе. Шаманът пък обеща да наслага достатъчно на брой тотеми^[6] около гроба, та да не позволи на духа да тръгне да скита. — Усмихна се: — Този наблизо заровен труп ще даде на шамана допълнителна власт. Ако нещо заклинанията му не вършат работа, винаги може да обвини за това духа на мъртвия. Ще пуснем лодката по течението и духът ще може да я последва.

Пол загледа майсторски изработеното кану.

— Срамота е да се погуби такъв продукт на лодкостроителското майсторство. Но, щом е в името на общественото спокойствие… — Той хвана лодката. С общи усилия тримата бързо я изтеглиха на брега, далеч от водата. Рамирес покри тялото с плетено одеяло от лодката. След това вдигна торбата, голяма колкото сак за бейзболни щеки и вързана в горния си край с ремък.

— Може би тя ще ни разкаже повече за призрака — каза той, повел останалите назад към къщата. Влязоха в кабинета и оставиха торбата върху продълговата библиотечна маса.

Докторът я развърза внимателно и надникна в нея.

— Трябва много да внимаваме — каза той. — Някои племена използват отровни стрели за лък или за издухване през тръба. — Вдигна дъното на торбата и няколко по-малки торбички се изсипаха върху масата. Отвори една от тях и извади блестящ метален диск, който подаде на Гемей.

— Разбрах, че сте се занимавала с археология, преди да станете биолог. Може би имате представа какво е това.

Смръщила вежди, Гемей заразглежда плоския, кръгъл предмет.

— Огледало? — каза тя. — Излиза, че суетата не е черта, присъща само на жените.

Пол взе огледалото от ръката й и го обърна, за да разгледа фигурите на гърба му. На лицето му се появи усмивка.

— Имах такова като дете. Това е сигнално огледало. Вижте, точки и чертички. Не прилича на познатата морзова азбука, но погледнете тия фигурки. Това е код. Тази тичаща фигура може да означава „ела“, а тичащата в обратна посока — „бягай“. А тук имаме легнала фигура.

— „Остани на мястото си“ — предположи Гемей.

— И аз така мисля. Тия тук, двамата с копия, може би означават „ела да ми помогнеш в битката“. Това човече с животното може да е знак за лов. Изобщо, е като клетъчен телефон.

— По-добро е — отбеляза Гемей. — Не му трябват батерии и никой не ти засича минутите.

Пол попита Рамирес дали може да отвори друга торбичка и испанецът се съгласи с готовност.

— Риболовни принадлежности — обяви Пол. — Метални кукички, корда. Я, — изненада се той, вдигнал нещо като грубо изработени пинсети, — обзалагам се, че с това се измъкват заклещени кукички.

— Така ще да е — съгласи се Гемей и извади от друга торба чифт дървени гривни с прозрачна материя в кухините. Закрепи апарата към ушите си с връзчиците. — Слънчеви очила.

За да не изостане в откритията, Рамирес също се бе заровил в една торбичка. Извади кратунка около петнадесет сантиметра висока, махна дървената й запушалка и я помириса.

— Може би е някакво лекарство? Мирише на алкохол.

От долната част на кратунката висяха миниатюрна паничка и дървена дръжка, с прикрепен към нея плосък камък.

Имаше и криво каменно колелце, въртящо се около ос. Пол загледа втренчено кратунката, после я пое от ръцете на другия. Напълни паничката с течност, доближи до нея плочката и драсна отгоре й с колелцето. Получи се искра, която подпали течността.

— Voila^[7] — каза той с видимо задоволство. — Първообраза на запалките Bic. Става и за лагерен огън.

Последваха още интересни открития. В една торба имаше билки, които Рамирес идентифицира като медицински приложими. В друга имаше тъничко, плоско метално парче, заострено в двата края. Когато го поставиха върху водна повърхност в чаша, то се завъртя, докато единият му край се насочи на север. Намериха и бамбуков цилиндър с монтирани в него лещи, които приближаваха образа горе-долу осем пъти. Имаше нож, прибиращ се в дървено парче. Последната им находка представляваше лък, направен от наложени една върху друга пластини, като ресор за автомобил, извити, за да дадат възможност максимално да се изтегли стрелата. Тетивата също бяха от метал. Това нямаше нищо общо с примитивното съоръжение, което човек очаква да намери в тропическата гора. Рамирес прокара длан по полираната повърхност.

— Странно — каза той. — Никога не съм срещал нещо подобно. Лъковете, използвани по тия места, са примитивни дървени оръжия с тетива от лико.

— Откъде се е научил да прави тия неща? — почеса се по главата Пол.

— Не става дума само за предметите — обърна внимание Гемей, — но и за материалите, от които са направени. Откъде са се взели?

Около масата се възцари мълчание.

— Има и по-важен въпрос — обади се Рамирес: — Кой го е убил?

— Разбира се — съгласи се Гемей. — От възхита пред техническите му постижения забравихме, че принадлежат на мъртво човешко същество.

— Имате ли някаква представа, кой би могъл да го убие? — попита Пол.

Тъмна сянка покри лицето на Рамирес.

— Бракониери. Унищожители на гората. Напоследък се появиха едни, които събират ценни билки. Те са готови да убият всеки, който им се изпречи на пътя.

— Каква заплаха може да представлява един самотен индианец? — попита Гемей.

Рамирес не отговори.

— Струва ми се — продължи тя, — че при едно убийство, следва да се започне с оглед на трупа.

— Това къде си го чула? — поинтересува се Пол.

— Може да съм го прочела в някой детективски роман.

— Идеята е добра. Да погледнем пак!

Върнаха се при реката и отвиха тялото. Пол го обърна по корем. По-малката рана на гърба показваше, че куршумът е влязъл от там. Траут внимателно откачи от врата на убития някаква гравирана висулка. На нея се виждаше крилата жена с протегнати напред ръце, сякаш излива нещо с тях. Подаде висулката на Гемей, която каза, че и напомня за египетски рисунки, отразяващи прераждането на Озирис^[8].

Пол разглеждаше внимателно червеникавите следи по раменете на мъртвия.

— Като че са го били с камшик — отбеляза той и отново обърна трупа по гръб. — Ей, я погледнете това! — извика той, като посочи бледа резка в долната част на корема. — При друг случай бих казал, че му е ваден апандисита.

През реката дойдоха две дълбани пироги. Шаманът, украсен с великолепен накит от пера съобщи, че гробът е готов. Покриха отново трупа с одеялото и с Гемей на руля, изтеглиха бяло-синьото кану на буксир с гумената лодка, до отвъдния бряг. Траут и Рамирес пренесоха тялото няколкостотин метра навътре втората и го погребаха в плитък гроб. Шаманът нареди наоколо неща, които приличаха на изсушени части от птици и тържествено обяви пред събранието това място за вечно табу. После изтеглиха кануто до средата на реката, където щеше да го поеме течението и го отвързаха.

— Докъде ще стигне? — попита Пол, докато бяло-синият съд поемаше под погледите им последния си път.

— Недалеч оттук има бързеи. Ако не се разбие там и не се заплете някъде, може да стигне морето.

— Ave atque vale — каза Траут, цитирайки древния римски поздрав към мъртвите: — Привет и сбогом.

Върнаха се обратно през реката. Докато излизаше от гумената лодка, Рамирес се подхлъзна на мокрия бряг.

— Ударихте ли се? — попита го Гемей.

Лицето на доктора се сви от болка.

— Виждате ли, злите сили вече започнаха да действат. Явно съм си навехнал нещо. Ще му сложа студен компрес, но май ще ми е нужна помощ, за да се прибера.

Закуцука към къщата, подкрепян от двамината Траут. Рамирес каза, че ще съобщи на местните власти, но не очаквал реакция. Все още мнозина в тая страна споделяха гледището, че добър индианец е само мъртвият индианец.

— Е, добре — каза докторът в заключение, — станалото не може да се промени. Да помислим за вечерята!

Семейството се прибра в стаята си за почивка и да се приготви за вечеря. Рамирес събираше дъждовна вода в цистерна на покрива и оттам тя се спускаше по тръби към душ. Мислите на Гемей бяха още заети с индианеца. Докато се бършеше, тя попита:

— Спомняш ли си Снежния човек, когото откриха в Алпите?

Пол се бе нагласил в копринен халат и се изтягаше с ръце под главата върху леглото.

— Естествено. Каменния век. Възрастен мъж, замръзнал в глетчер. Какво за него?

— От намерените предмети се съди за начина на живот по онова време. Местните индианци също принадлежат към каменния век, според развитието си. А нашият синелик приятел не се вмества в модела. Как се е научил да прави ония неща? Ако ги бяха намерили у Снежния човек, всички вестници щяха да са пълни с това. Сякаш ми е пред очите: „Снежния човек си пали с Bic“.

— Може да се е абонирал за „Направи си сам“.

— Може да чете и „Наръчник на момчето“, но дори и да получава всеки месец напътствия, как да произвежда подобни неща, откъде ще си достави материалите за тях?

— Може би, доктор Рамирес ще ни осветли този въпрос по време на вечерята. Надявам се, да си гладна — добави Пол, загледан през прозореца.

— Умирам от глад. Защо?

— Току-що двама туземци донесоха един тапир при скарата.