Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Синьо злато (19)

18

В къщата си — преустроен склад за лодки, — разположена на брега на Потомак, под самите крайни огради на Феърфакс, Вирджиния, Остин си направи бърза закуска от шунка и бъркани яйца. Гледаше с копнеж бавните води на реката и си мислеше, че едно кратко гребане в неговия скул^[1] е за предпочитане пред сутрешното движение по околовръстното на Вашингтон. Но мисълта за събитията от последните дни не му даваше мира. Двете близки разминавания със смъртта внасяха и личен елемент.

Със служебния тюркоазен джип чероки на НАМПД, той се отправи на юг, а след това — на изток, по моста „Удроу Уилсън“^[2] към Мериленд, където излезе от околовръстното. В предградията на Суитленд зави от пътя, към комплекс метални сгради, така убийствено безлични, че можеха да бъдат построени само от федералното правителство.

Служител в приемната записа имената му и се обади по телефона. След минута пристигна стегнат мъж на средна възраст, с планшет в ръка. Беше облечен в джинси, с петна от боя, дочена риза и бейзболна шапка с инициалите на „Смитсънов национален въздухоплавателен и космически музей“. Ръкува се енергично с Остин и се представи:

— Аз съм Фред Милър. Говорихме по телефона.

— Благодаря, че се съгласихте да ме приемете в такъв кратък срок.

— Няма проблем. — Милър вдигна въпросително вежди. — Вие същият Кърт Остин ли сте, който откри гроба на Христофор Колумб в Гватемала?

— Да, аз съм.

— Това трябва да е било истинско приключение.

— Имаше и такива моменти.

— Мога да си представя. Трябва да помоля за извинение. Извън онова, което чета по вестниците за проучванията на НАМПД, не знам много за вашата агенция.

— Вероятно всеки от нас може да научи нещо повече за работата на другия. И аз не знам кой знае какво за „Института за реставриране, опазване и съхранение на Пол Ил Гербър“. От страницата ви в Интернет научих, че се занимавате с реставриране на исторически или особено ценни самолети.

— Това е само върхът на айсберга — каза Милър, като сочеше вратата. — Елате, ще ви разведа!

Поведе Остин навън и продължи разказа си, докато вървяха покрай редица еднакви сгради, всички с ниски покриви и широки, плъзгащи се врати.

— Пол Гербър е бил луд по самолетите, което се оказва полезно за нас. Когато бил малък, видял Орвъл Райт^[3] да лети с първия военен самолет в света. По-късно работил за Смитсъновия музей и помогнал много при създаването на Националния въздухоплавателен музей. Военновъздушните сили, както и военноморските, били събрали единици от самолетите, спечелили Втората световна война, както и някои противникови образци. Искали да се отърват от тях. Гербър извършил въздушно разузнаване и открил двадесет и един акра държавна земя тук, в пущинака. В центъра има тридесет и две сгради. — Спряха пред една по-голяма постройка — Това е сграда десет, работилницата, в която извършваме реставрациите.

— Видях част от работата ви на живата страница.

— Значи, може и мен да сте забелязал. Оттам излизам. Дълги години работих като ръководител направление за Боинг в Сиатъл, но съм родом от Вирджиния и щом се появи възможност да дойда в центъра, не се колебах. Тук във всеки даден момент работим по няколко направления. Сега привършваме един „Хокър Хърикейн“. Малко го забавихме заради проблеми с частите. Възстановяваме и фюзелажа на „Енола гей“, бомбардировачът Б-29, който хвърли атомната бомба над Хирошима. Имаме един елегантен мъничък биплан^[4], известен като „Специалитетът на Пит — Дребния гадняр“, който боядисваме. И не са само самолетите. Имали сме руска ракета въздух — земя, авиодвигатели, даже и модела на космически кораб, който използваха в оня филм „Непосредствено обкръжение“. Може да хвърлим един поглед на връщане.

— С удоволствие. Доста разнообразна колекция си имате.

— О, да. Имаме самолети от цял свят, които готвим за експозиция. Три сгради са отделени само за тая цел. Това е висше общество. Машините трябва да имат някаква история зад гърба си, за да бъдат включени в експозицията. Нещо историческо или техническо, или да са последен останал екземпляр. Ето, тук е това, за което сте дошъл.

Влязоха в помещение, организирано като склад. От единия до другия му край се простираха високи, метални стелажи. Акуратно подредени по лавиците, лежаха стотици, залепени със скоч картонени кутии с най-различни размери.

— Съхранението е третата ни основна задача, след реставрирането и опазването — поясни Милър. — Имаме повече от сто и петдесет самолета и тонове други неща из целия комплекс. Тук има главно части.

Забил поглед в компютърна разпечатка, защипана за планшета, той тръгна между стелажите, с Остин след себе си.

— Как намирате каквото търсите? — попита удивен Остин.

Милър се усмихна.

— Не е толкова трудно, колкото ви се струва. Всяка важна част от всеки самолет по света има нещо щамповано отгоре си. Разполагаме с пълен списък на всички серийни и регистрационни номера, както и на буквените индекси. Ето, това ни трябва!

С помощта на джобно ножче, той отвари капака на един кашон. Извади от него метален цилиндър, малко по-дълъг от половин метър. Остин си помисли, че е изпратената от него част, но беше твърде лъскава и напълно лишена от драскотини и други наранявания.

— Идентично е с изпратеното от вас. — Извади от кашона и цилиндъра на Остин. — Сравнихме серийните номера. Първият цилиндър е от самолет, който е бил снет от въоръжение и разглобен, поради което е и в такова добро състояние.

Подаде частта на Остин, който я пое. Както и другия, този цилиндър беше направен от алуминий и тежеше едно-две кила.

— За какво са го използвали?

— Това е херметически контейнер. Този е здрав, защото самолетът никога не е носил активна служба. Изследвахме вътрешността на вашия, но морската вода е проникнала в него и е унищожила останките от съдържанието му, ако е имало такова. Можем да ви кажем точно от кои самолети произлизат двата предмета.

— Всяка информация би била полезна.

Милър кимна.

— Чувал сте за летящите криле на Нортроп, нали?

— Разбира се. Виждал съм ги на снимка. Това са първите делтаобразни крила.

— Джек Нортроп изпреварил много времето си. Хвърлете един поглед на днешните изтребители и бомбардировачи „Стелт“ и ще ви стане ясно, че бил захванал сериозна работа.

— Какво общо има летящото крило с тези цилиндри?

— И двата идват оттам. Вие къде го намерихте, ако мога да попитам?

— Намерен е в морето край брега на Баха, Калифорния.

— Хм, това прави загадката с нашия самолет-фантом още по-неразрешима.

— Какъв фантом?

Милър положи цилиндрите един до друг на лавицата.

— Нашият цилиндър е от самолет, разфасован след края на войната. По номера можем да проследим съдбата му чак до конвейера във фабриката. — Почука другия с пръст и добави: — Номенклатурният номер на този не съвпада с идентификацията на който и да е самолет в нашите регистри. Той е взет от самолет, който не съществува.

— Как може да стане това? Грешка?

— Възможно, но малко вероятно. Ако си позволя един удар в тъмното, бих допуснал, че правителството може да е поръчало построяването на машина, за която не е искало някой да научи.

— Бихте ли ми казал нещо повече за типа самолет?

Милър внимателно върна двата цилиндъра в кашона и го залепи.

— Хайде да се поразходим! — каза той.

Сграда двадесет беше натъпкана със самолети, бомби и части за самолети. Спряха пред старомодна, едноместна машина с широки, изтеглени назад криле.

— Това е N1-M, първият модел на Нортроп. Искал е да докаже, че летящото крило може да лети и без разните увеличаващи съпротивлението плоскости, като кожуси на мотори и опашна част.

Остин заобиколи самолета.

— Прилича на огромен бумеранг.

— Нортроп го нарича „Джип“. Построява го през 1940 година като действащ модел. При изпитанията възникват няколко сериозни проблема, но Нортроп ги преодолява достатъчно успешно, за да убеди военните да започнат производството на бомбардировача В-35.

— Това е интересно, но каква е връзката с цилиндъра?

— Нортроп използва този модел, за да накара генерал Хеп Арнълд да съдейства за финансирането на по-голямо крило, нужно за бомбардировач. След войната преустройват няколко големи В-35, с конвенционална тяга в реактивни и ги наричат В-49. Машината счупва всички рекорди, които са по книгите. Имала е осем реактивни двигателя, които й осигуряват скорост от седемстотин километра в час на височина дванадесет хиляди метра. Независимо, че по време на изпитанията един самолет се разбива, военните поръчват тридесет бройки с различно оборудване. Пилотите харесват машините. Твърдят, че се държат по-скоро като изтребители, отколкото като големи бомбардировачи. И тогава, в 1949 година, няколко месеца след като са направили голямата поръчка, военните анулират програмата летящи криле и я заменят с В-36, макар че той отстъпва значително по качества. Едно шестмоторно крило оцеляло и било разфасовано. Оттам е нашият цилиндър. Вашият е от друг бомбардировач.

— От самолета, който не съществува.

Милър кимна.

— След падането на Германия, се случват купища откачени неща. Студената война набира сили. Хората виждат комунисти и под леглата си. В ход са най-разнообразни тайни програми. Правителството освирепява още повече, след като руснаците произвеждат атомна бомба. Аз мисля, че вашият самолет е бил построен за специална, строго секретна задача.

— Каква например?

— Не знам, но бих рискувал с едно предположение.

— Рискувайте, колкото можете, приятелю!

Милър се засмя.

— Бомбардировачът на Нортроп е бил първият самолет „Стелт“. В ония времена, радарът е бил все още сравнително примитивен. За него не било лесно да засича тия тънки силуети. В 1948 година извели един такъв в Тихия океан и го насочили, с над осемстотин километра в час, право към централния крайбрежен радар при Хаф муун бей, южно от Сан Франциско. Самолетът бил засечен, чак когато прелитал над главите им.

— Такова качество би било много полезно, ако искаш да нарушиш безнаказано вражеско въздушно пространство.

— Такова е и моето предположение, но нямам факти, с които да го подкрепя.

— Какво може да е станало със самолета?

— Дори и при тази си „невидимост“ за радара, той може да е бил свален. По-вероятно е обаче, да е бил нарязан като останалите или да се е разбил при изпитания или изпълнение на бойна задача. Те продължавали да изглаждат недостатъците в конструкцията.

— Нито една от тези версии не обяснява, как част от него е попаднала във водите на Мексико.

Милър сви рамене.

— Може би, ще успея да намеря нещо в архивите — каза Остин.

— Пожелавам ви късмет. Помните ли какво ви казах за откачените истории след края на войната? Когато военните отказали поръчката за летящите криле, те отишли в завода, нарязали всички, вече готови машини и ги изнесли като старо желязо. Отказали на музея да му дадат екземпляр за експозицията и наредили всички поточни линии и инструменти по проекта да се унищожат. Всички официални документи са „загубени“, предполага се — по пряка заповед на Труман.^[5]

— Така е било удобно. — Остин гледаше летящото крило, сякаш отговорът на загадката се криеше в аеродинамичното му тяло, но както самолета, мисълта му отказваше да полети. — Щеше ми се да можех да помогна повече! — каза Милър. — Имам едно предложение. Също удар в тъмното. Вдовицата на един от пилотите изпитатели живее недалеч оттук. Веднъж се появи да иска информация за съпруга си. Той загина, когато изпитваха едно от големите крила. Правела албум със снимки и изрезки, за да го остави на децата и внуците. Дадохме й някои снимки и тя си замина доволна. Може мъжът й да е споменавал нещо пред нея. Може и да не е бил в течение за липсващия самолет, но винаги се разправят разни слухове.

Остин погледна часовника си. Не смяташе да се връща в НАМПД преди да мине обяд.

— Благодаря за съвета! Ще видя дали няма да я открия.

Върнаха се в регистратурата и издириха името и адреса на жената. Бе направила внушително дарение на центъра, в памет на мъжа си. Остин благодари и пое на юг, след предградията на Вашингтон, докато околността доби по-селски вид. На адреса се оказа голяма, двуетажна и натруфена къща, във викториански стил. Отпред беше паркирана кола. Остин се изкачи по стълбите и позвъни. Атлетично сложен мъж на около петдесет години отвори вратата.

Кърт се представи и каза:

— Търся мисис Филис Мартин. Това ли е къщата?

— Да, това е домът на Мартин. Но ме е страх, че идвате малко късно. Майка ми се помина преди няколко седмици.

— Много съжалявам да го чуя! — каза Остин. — Надявам се, че не съм ви попречил.

— Ни най-малко. Аз съм неин син. Бъз Мартин. Имам да свърша тук някои неща около къщата. Може би, ще мога да ви помогна.

— Възможно е. Аз работя за НАМПД. Националната агенция за морско и подводно дело. Правя някои исторически проучвания върху летящото крило и се надявах да поговоря с майка ви за вашия баща.

— НАМПД не се ли занимава с морски науки?

— Така е, но може да се окаже, че темата има отношение към нашата работа.

Бъз Мартин изгледа продължително Остин.

— Наистина не ми пречите! Радвам се да поговоря с вас! Седнете на шезлонга на верандата. Аз работех в мазето и малко свеж въздух ще ми е от полза. Току-що направих кана айскафе.

Влезе вътре и след няколко минути се върна с две чаши, от които ясно се чуваше дрънчене на лед. Седнаха на два шезлонга. Мартин се загледа към високите дъбове, засенчили поляната.

— Тук съм израсъл. Не съм идвал често насам, поради семейни и професионални задължения. Имам самолетна чартърна служба край Балтимор. — Отпи от кафето. — Но стига за мен. Какво искате да ви кажа за моя баща?

— Всичко, което си спомните и което би могло да хвърли светлина върху загадките около летящото крило, което е пилотирал.

Лицето на Мартин светна като фар. Стисна двете си ръце.

— А-ха, знаех си, че един ден тайната ще излезе наяве.

— Тайната?

— Именно — отвърна Мартин с горчивина. — Цялата тая работа около договорката с баща ми и измислената злополука.

Остин усети, че ще научи повече, ако говори по-малко.

— Разкажете ми, каквото знаете!

Подканването беше излишно. Мартин дълги години бе чакал да го изслуша приятелско ухо.

— Извинете ме! — дълбоко въздъхна той. — Това се е трупало дълго време. — Той се изправи и отиде до края на верандата. Лицето му беше изкривено от мъка. Пое дълбоко въздух няколко пъти, за да овладее чувствата си. После приседна на парапета и започна своята история.

— Баща ми почина в 1949 година. Според майка ми, при изпитание на едно от новите летящи крила. Имало е дефекти в проекта и непрекъснато се туткали ту около един проблем, ту около друг. При един полет самолетът се преметнал и той не могъл да го овладее. Загинал при катастрофата. Аз бях седемгодишен.

— Сигурно е било ужасно за вас.

— Бях доста малък — отвърна той. — Всичко ми беше интересно. Всички тия лъскави униформи, послание от президента. Така или иначе, не виждах баща си често. През войната, повечето време го нямаше. — Спря за миг. — Всъщност, истинският удар дойде, когато разбрах, че не е мъртъв.

— Искате да кажете, че баща ви не е загинал в катастрофата?

— Изглеждаше в добро здраве, когато го видях на гробището „Арлингтън“.

— Имате предвид, когато го видяхте в ковчега?

— Не, той наблюдаваше погребението отстрани.

Остин се вторачи в лицето на Мартин, без да е сигурен, какво очаква да види там.

Като не забеляза признаци на безумие, той каза:

— Бих искал да ми разкажете за това!

Мартин се усмихна широко.

— Чакам повече от четиридесет години да чуя от някого тия думи. — Той се загледа в пространството, сякаш можеше да види сцената на някакъв въображаем екран. — Още си спомням подробностите. Беше през пролетта и над нас се стрелкаха червеношийки. Спомням си как се отразяваше слънцето в копчетата на униформите, миризмата на прясно окосена трева и на пръст. Стоях край ковчега, до майка си, държах я за ръка и се пържех в костюма си, защото беше страшно горещо и яката ме стягаше. Свещеникът говореше и говореше с монотонен глас. Всички погледи бяха приковани в него. — Пое си дъх, заровен в спомените. — Забелязах някакво движение, може би птичка и погледнах встрани от тълпата. Един мъж се подаваше иззад някакво дърво. Беше облечен в черно. Бе твърде далеч, за да различа чертите му, но не можеше да го сбъркам. Имаше една много особена стойка. Изкривен върху единия си крак. Стара травма от футбола.

— Какво правеше?

— Нищо. Просто си стоеше. Знаех, че ме гледа. После леко вдигна дясната си ръка, сякаш щеше да помаха. Двама други изникнаха до него. Говореха. Сякаш се препираха за нещо. После всички си отидоха. Опитах се да привлека вниманието на мама, но тя ми изшътка.

— Не смятате ли, че е било материализирано желание на едно смазано от мъка дете?

— Не. Бях толкова сигурен, че след погребението разказах на мама какво съм видял. Това само я разплака. Никога няма да забравя тия сълзи. Никога повече не повдигнах въпроса. Тя беше още млада и се омъжи повторно. Пастрокът ми се оказа свестен мъж. Преуспяваше в бизнеса и те си живееха добре. — Засмя си. — Но аз си бях татковото момче. Майка ми се опитваше да ме разубеди, но аз станах пилот. Това нещо винаги ме е глождело. Правих известни проучвания, които не ме доведоха до никъде. Убеден бях, че истината никога няма да излезе наяве. И ето, идвате вие и започвате да разпитвате.

— Какво знаете за работата на баща си?

— Той беше пилот ветеран. Нает бе от „Ейвиън корпорейшън“ — компанията, която основава Нортроп за производство на летящите крила, макар че още е бил във Военновъздушните сили. Татко е виждал няколко пъти смъртта. Летя щото крило е великолепна концепция, но при тогавашното равнище на материали и ноу-хау, летенето с прототипите е било рискована работа. Ето защо, никой не се изненада, когато машината му се разби.

— Бил сте много малък, но не си ли спомняте нещо, казано от него?

— Не много. Майка ми е споменавала, че той много обичал да лети с тия измишльотини и смятал, че те ще революционизират авиацията. Бил доста въодушевен от задачата си. В един период изчезнал за цели седмици. Всякакви контакти са били забранени, освен в случай на най-крайна необходимост. Майка разправяше, че когато се върнал, тя му споменала нещо за слънчевите му изгаряния. А той се засмял и казал, че по скоро са снежни, но не обяснил защо.

— Не са ли останали някакви книжа, дневник, журнал на полетите?

— Нищо, за което да знам. Спомням си, че след смъртта му у дома дойдоха хора от военновъздушните. Може да са прибрали, каквото е написал. От полза ли е това, което ви говоря?

Остин си спомни разговора с Фред Милър и забележката му относно ранната технология „Стелт“.

— Мисля, че баща ви е бил подготвян за тайна мисия на север.

— Беше преди петдесет години. Защо още го пазят в тайна?

— Тайните имат свойството да оправдават опазването си, доста над пределите на разумната необходимост.

Милър погледна към сенчестия двор.

— Най-тежка е мисълта, че баща ми може да е бил жив през всичките тия години. — Обърна се към Остин. — Може и още да е жив. Би карал осемдесетте.

— Възможно е. Това означава също, че е възможно там някъде да се спотайва някой, който знае цялата истина.

— Искам истината да излезе на бял свят, мистър Остин. Ще ми помогнете ли?

— Ще направя, каквото мога.

Поговориха още. Преди да се разделят, размениха телефоните си. Остин обеща да се обади, ако научи нещо. Тръгна за Вашингтон. Като всеки добър детектив, той бе чукал на една-две врати, поизтъркал бе малко подметките си, но загадката беше твърде отдавнашна и прекалено сложна за обикновените методи. Крайно време бе да се види с компютърния гений на НАМПД, Хирам Йегър.