Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Архивите на НАМПД: Приключенията на Кърт Остин (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blue Gold, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Клайв Къслър, Пол Кемпрекос. Синьо злато

Американска. Първо издание

ИК „Венус Прес“, София, 2003

ISBN: 954-780-008-6

История

  1. — Добавяне

29

С адмирала зад гърба си, за Остин не беше трудно да отмъкне един от реактивните самолети на НАМПД. Понесъл се над страната с осемстотин километра в час, той се приземи за зареждане в Солт лейк сити, преди да продължи към Анкоридж. След като пътуваха цяла нощ, видяха розовите багри на зората върху планините, край най-големия град в Аляска, наричан от някои жители Лос Анкоридж. След броени минути отново излетяха, в посока Номе.

Малко след излитането, Завала се появи от кухненския бокс с две димящи чаши кафе. Остин изучаваше стара карта, разгъната върху масата между двете кресла. Съсредоточил бе вниманието си върху подобен на юмрук участък, натикал кокалчетата си в лицето на някогашния СССР, на хвърлей място през Беринговия пролив.

Като се настани срещу Остин, Завала отпи от кафето си и погледна през илюминатора към огромната шир отдолу. Черни планини, очертани от реки и покрити с гъсти гори, се виждаха през облаците.

— Голяма страна — обади се лениво Завала. — Имаш ли представа, след Номе кой е следващият пункт в програмата ни за посещение на добра воля?

Остин се облегна, сключи пръсти зад тила си и се вторачи в пространството. Широката му уста се изкриви в усмивка.

— Горе-долу — отвърна той.

Завала знаеше, че партньорът му не се прави на интересен. Остин просто не обичаше изненадите. Когато времето позволяваше, той внимателно събираше и преценяваше информацията, преди да предприеме действие. Завала посочи надолу.

— Допускам, че няма да те изненадам особено, ако отбележа, че ще бъде по-скоро долу, отколкото горе.

— Да, долу има доста. Над милион и половина квадратни километра, според последните ми сведения. Въобще не си правя илюзии за мащаба на задачата ни. Може да си търсим, докато съберем стаж за пенсия от НАМПД и пак нищо да не намерим. — Остин смръщи вежди замислен. — Затова реших да тръгна от това, което ни е известно, а не от неизвестното.

Завала бързо подхвана нишката:

— Знаем, че целта е била в Съветския съюз. — Той посочи северозападния бряг на Аляска, където тромавите пръсти на бреговата линия — единствен спомен от някогашната сухоземна връзка — сочеха към Азия. — Какъв беше стратегическият обхват на летящото крило?

— Близо пет хиляди километра при скорост малко над осемстотин километра в час. Предполагам, че са увеличили още запаса гориво, за да нарасне максимално обсега на машината.

— Винаги може да се зареди във въздуха — посочи Завала.

— Мислех за това. Предполагам, че са се стремели да направят операцията възможно най-проста и кратка, за да не бъде разкрита.

Като взе един подострен молив, Остин очерта дъга от Бароу до делтата на Юкон.

Завала подсвирна тихичко.

— Това е почти на две хиляди километра от целта. Доста разстояние трябва да се прелети.

— По-голямо от дължината на много държави — призна Остин. — Затова се поставих на тяхно място. Момчетата на плаща и кинжала са искали да потулят колкото може по-дълбоко малоумната си операция. Изграждането на нова авиобаза би било скъпо и времеядно. А най-важното — би могло да привлече нежелано любопитство.

Завала щракна с пръсти:

— Използвали са стара база.

Остин кимна.

— По време на Втората световна война, Аляска гъмжи от оръдейни площадки и летища, поради опасенията от японско нашествие. Всяка червена точица на картата обозначава някогашно летище.

Завала помисли малко.

— Ами ако е било секретно?

— Положително е било. Поне досега. — Остин почука с молива картата в района на Номе и очерта голям кръг. — Тук ще намерим каквото търсим, макар всичко да си остава все пак игра на зарове.

Завала разгледа картата и устните му се извиха в усмивка, която беше негова запазена марка.

— Откъде си сигурен, че това именно е районът? Самолетът би могъл да излети от десетки други места.

— Помогна ми един дух. — Остин бръкна във вътрешния си джоб и извади малка тетрадка, свързана с телена спирала. Кафявата корица беше изтъркана, но все още можеше да се прочете надпис „Военновъздушни сили на САЩ“ и името, изписано с мастило точно под него. Кърт подаде тетрадката на Завала.

— Това е дневникът на бащата на Бъз Мартин, пилотът управлявал крилото в последната му мисия.

Завала се засмя радостно.

— Би трябвало да станеш фокусник. Това е повече, отколкото да извадиш някакъв си заек от шапката.

— Тоя заек сам ми скочи в ръцете. След като Сендекър се среща с Льогран, в ЦРУ се разровили и открили личните вещи на Мартин. Явно са бързали да се отърват от тях, защото ги дали на Бъз, без много-много формалности. Той открил тетрадката в бащината си униформа. Като сметнал, че може да има нещо важно в дневника, той ми го даде, преди да излетим от Вашингтон.

Завала запрелиства пожълтелите страници.

— Не виждам никъде карта.

— Не си очаквал да е толкова лесно, нали? — Остин взе дневника и го отвори на място, което бе отбелязал с листче. — Мартин е бил добър войник. Знаел е да си държи устата. По-голямата част от дневника е посветена на копнежа по жена му и сина. Но все пак, някои неща са се промъкнали. Нека ти прочета този абзац:

 

„На скъпата ми жена Филис и моя син Бъз. Може би някои ден ще можете да прочетете това. Имах много свободно вре ме и започнах този дневник в No Name[1]. Ако генералите разберат, ще си изпатя. Тази тайна е по-голяма дори от проекта «Манхатън». Както шпионите ми напомнят всеки ден, аз съм само един ням небесен жокей, който изпълнява заповеди, без да задава въпроси. Понякога се чувствам като затворник. С останалите от екипажа сме поставени под строг контрол. Така че, този дневник е нещо като протест — «Аз съм човек!». Хранят ни добре, Филис. Знам, че се тревожиш за това. Изобилие от месо и риба. Куонсетовата ни барака[2] не е пригодена точно за полярния студ. Снегът се свлича от покрива, но металът е скапан изолатор. Печката бумти ден и нощ. В някое иглу щяхме да сме по-добре. Самолетът обаче, е настанен в първокласен хангар. Съжалявам, че се оплаквам. Късметлия съм да карам това съкровище! Не мога да повярвам, че толкова голям самолет, може да маневрира като изтребител. Това е машината на бъдещето.“

Остин спря да чете.

— По-нататък пише, колко му е мъчно за дома и колко ще се радва, когато се прибере.

— Жалко, че Мартин не е могъл да се наслади на това завръщане. И представа е нямал, че е не само затворник, но и обречен.

— Мартин не е нито първият, нито последен патриот, жертван за онова, което големците наричат всеобщо благо. За нещастие, той няма да узнае, че малкият му дневник ни е посочил пътя към No Name.

— Това е по-мъгляво и от военните репортажи от онова време: „Някъде в Тихия океан“.

— И аз така си помислих, но си спомних една стара история. През 1850 година, британски морски офицер плава край бреговете на Аляска. Вижда неозначена на картата земя, скицира я и отбелязва „?Name“. Картографът в Адмиралтейството изчертава картата и приема, че бележката е наименование, а въпросителния знак е С. Като сметва „а“-то за „о“, обозначава новата земя на картата „Cape Nome“[3], по-късно останало само Номе. Ето още от дневника: „Безпроблемен полет от Сиатъл. Самолетът се държи фантастично. Кацнахме тридесет минути след No Name“.

— Каква бе скоростта на крилото? — попита Завала.

— Седем до осемстотин километра в час.

— Значи, стигнали са триста до четиристотин километра след Номе.

— И аз така пресметнах. И тук започва да става интересно: „Погледнах от въздуха местоназначението ни. Казах на момчетата, че ми прилича на носа на стария Дъг.“

— Нос на дог?

— Не, името Дъг.

— Така се казват няколко милиона души — констатира Завала.

— Да, знам. И аз това си помислих, но прочетох по-нататък: „Трябва му една луличка и ще заприлича на старата Орлова човка“.

— Дъглас Макартър. Кой би забравил тоя профил!

— Особено пък ветеран от Голямата война. Освен всичко друго, Номе се намира на двеста и осемдесет километра от Русия. Реших, че си струва да поръчам няколко сателитни снимки и докато ти проспиваше полета над САЩ, аз ги проучих с лупа.

Остин подаде снимките на Завала, който ги разгледа и поклати глава:

— Не виждам нищо, което да наподобява орлова човка.

— И аз не видях. Нали ти казах, че няма да е лесно.

Все още изучаваха картата и снимките, когато пилотът съобщи, че започват спускане към летище Номе. Събраха си нещата в няколко сака и бяха напълно готови, когато самолетът спря пред сградата на малко, но модерно летище. Едно такси ги откара до града, по едно от трите местни шосета. Яркото слънце не можеше да стори кой знае какво за разнообразяване на монотонния лик на плоската, безлеса тундра, макар че в далечината личаха планинските очертания на Киглуайк. Таксито мина по „Фронт стрийт“, легнала край синьо-сивите води на Берингово море, пред сградата на кметството, строена в края на деветнадесети век, после покрай финиша на състезателната писта за кучешки впрягове „Идитарод“ и ги остави на рибарското пристанище, където ги очакваше зареденият догоре, нает за тях хидроплан.

Завала беше повече от доволен от самолета, едномоторен „Мол М-7“, с къс разбег за излитане. Докато Джо се занимаваше с него, Остин взе няколко сандвича и кафе от „Дебелия Фреди“. Не носеха много багаж. Главно дрехи, макар Остин да бе сложил в сака верния си револвер „Боуън“. Завала пък взе автомат „Инграм“, изстрелващ стотици куршума в минута. Когато Остин го попита, за какво му е подобно оръжие в полярната пустиня, той смотолеви нещо за мечките гризли.

Завала поведе машината на североизток, покрай бреговата ивица. Държеше го ниско, при скорост от двеста и осемдесет километра в час. Денят беше облачен, но без дъжда, с който бе прочут Номе. Бързо установиха метод на работа: Остин посочваше перспективен терен, а Завала правеше няколко кръга отгоре. Кърт защриховаше върху картата проверените участъци. Ловджийската им възбуда бързо се изпаряваше, докато машината навърташе километър след километър над зъбатия бряг. Яловата суша беше накъсана от гънки речици и плитки езера, с вода от стопен сняг.

Остин поддържаше настроението със стихове от Робърт Сървис, които Завала превеждаше на испански, но дори това не можа да ги развесели. Обикновено свежото чувство за хумор на Завала, започна да увяхва.

— Видяхме папагалски човки, гълъбови и дори човки от костенурка, но не и орлова — възмути се той.

Остин разглеждаше защрихованите участъци от картата. Оставаше още много.

— Имаме още много да прелетим. Искам да продължим. Ти как се чувстваш?

— Аз съм добре, но самолетът ще има скоро нужда от гориво.

— Преди малко минахме над нещо като рибарско село. Какво ще кажеш, да спрем за обяд и да заредим?

В отговор Завала наклони машината и обърна назад. След малко стигнаха реката, над която бяха прелетели и я следваха десетина минути, преди да съзрат купчината дървени къщички. Два хидроплана бяха закотвени в реката. Завала си избра прав участък и приводни самолета, почти като в учебник. Приближи до охлузен от времето кей, където ги очакваше плещест млад мъж, с кръгло като луна лице. Той им хвърли въже и каза:

— Добре дошли в село Тинук, с население сто шестдесет и седем души, повечето роднини! — Той се усмихна ослепително, като слънце върху първи сняг и продължи: — Казвам се Майк Тинук.

Нямаше вид на изненадан от внезапното спускане на двама странници от небето в отдалеченото му селце. При техните разстояния, жителите на Аляска прелитат стотици километри за едно кафе. Може би е свързано с ограничените човешки контакти извън Анкоридж, но местните хора изпяват всичко за себе си, още в първите пет минути на запознанството. Майк им разказа, как израсъл в селото, как работил като авиомеханик в Анкоридж и как се завърнал завинаги.

Остин обясни, че работят в Националната агенция по морско и подводно дело.

— И аз ви помислих за някакви държавни чиновници — кимна с разбиране Тинук. — Много сте чисти, за да сте по петрола или ловджии и прекалено самоуверени за туристи. Преди няколко години имахме тука една група от НАМПД. Проучваха Чукотско море. Какво ви води в страната на среднощното слънце?

— Правим геоложки проучвания, но трябва да призная, без особен успех — отвърна Остин. — Търсим участък, който се вдава във водата като клюн на орел.

Тинук поклати глава.

— Ей това там е моят самолет. Аз летя много, когато не ходя за риба или да помагам за елените, но вашето описание нищо не ми говори. Елате горе, в магазина, да погледнем картата.

Те се изкачиха по съмнителна стълбичка към сграда от дървени плоскости. Типичен за Аляска, смесен магазин. Комбинация от бакалница, аптека, сувенирен щанд и още много неща. Клиентите му се снабдяваха тук с препарати против насекоми, но и с видеомагнетофони, части за моторни шейни или консервирана храна.

Тинук разгледа малка карта на околността.

— Не, нищо не наподобява орлова човка. — Той се почеса по главата. — Може би, трябва да поговорите с Кларънс.

— Кларънс?

— Да, дядо ми. Той е обикалял доста наоколо и обича гости.

Погледът на Остин остана безизразен. Нямаше търпение да се вдигне отново във въздуха. Търсеше дипломатичен начин да отклони поканата, без да го обиди, когато видя окачена зад тезгяха пушка. Приближи, за да я види по-добре. Беше карабина М-1, използвана от американските пехотинци през Втората световна война. И по-рано бе виждал М-1, но тази беше изключително добре запазена.

— Ваша ли е? — попита той Тинук.

— Дядо ми я даде, но за лов използвам собствената си. Това оръжие има интересна история. Сигурни ли сте, че не желаете да говорите с Кларънс? Може да си струва!

Завала забеляза новосъбудения интерес на Остин.

— Нямам нищо против да се поразтъпча още малко. Поне няма да се тревожим, дали ще успеем да се приберем по светло.

Забележката на Джо беше съвсем уместна. Тук денят продължаваше повече от двадесет и два часа и даже след залез, нощта представляваше кратък здрач.

Майк ги поведе по кална улица край други бараки, банди кръглолики деца, заспали хъски[4] и навеси, под които се сушаха яркочервени филета от сьомга. Приближи до една по-малка барака и почука на вратата. Някой се обади отвътре и те влязоха в единствената стая. Ухаеше на дървен пушек и някакво месо, което къкреше на газов котлон. Стаята беше оскъдно мебелирана с една кушетка в ъгъла и маса в средата, покрита с мушама на бели и червени квадрати. Край нея седеше древен като ледник старец и внимателно оцветяваше изрязана от дърво полярна мечка, дълга около петнадесет сантиметра. Няколко други фигури на вълци и орли, вече боядисани, стояха мирно в редица.

— Дядо, тия хора искат да им разкажеш за карабината.

Тъмни ориенталски очи светеха умно и закачливо на нарязано от хиляди бръчици лице. Кларънс носеше очила в тъмни рамки, а бялата му гъста коса беше грижливо причесана на една страна. Устата му се отвори в широка усмивка. Макар да бе прехвърлил осемдесетте, ръкостискането му можеше да счупи ръката на госта, а видът му беше на човек, който се бори с мечки. Но гласът, който би трябвало да кънти от това мощно тяло, беше мек като падащ сняг.

Внукът му каза:

— Трябва да се връщам в магазина. Докато дойдете, ще съм заредил самолета ви.

— Тези неща ги правя за един сувенирен магазин в Анкоридж — каза старецът, като бутна мечката и боите настрани. — Радвам се, че минахте насам. Идвате тъкмо за обяд. — Показа им два паянтови стола и без да обръща внимание на протестите, сипа на гостите си в нащърбени купички, имитация на китайски порцелан. Лапна една голяма лъжица, сякаш за да покаже, че не е отровно.

— Как е?

Остин и Завала внимателно опитаха яденето и го окачествиха като доста добро.

Старецът се стопи от удоволствие.

— Карибу[5]? — попита Завала.

Старецът бръкна в кофата за боклук и им показа консервна кутия от телешка яхния.

— Майк е добро момче — обяви Кларънс. — Той и жена му ми носят разни неща, та да не се налага да готвя. Тревожат се, че съм самотен след смъртта на жена си. Обичам гости, но не искам да ви досаждам.

Остин огледа стаята. Стените бяха украсени с първобитни харпуни и предмети на ескимоското изкуство. Репродукция на „Момче при зъболекаря“ от Нормън Рокуъл контрастираше със страховита моржова маска. Имаше семейни снимки, особено много на една набита, хубава жена, която навярно е била съпругата. Най не на място беше един компютър, сврян в ъгъла. Дядо Тинук забеляза развеселения поглед на Остин и обясни:

— Имаме вече сателит, за да могат децата да поддържат връзка с останалия свят. С тая машина си говоря с когото поискам, така че не съм самотен.

Кларънс не беше пустословен дърдорко, долови Остин. Беше доволен, че не се подаде на първоначалния си порив, да си тръгнат.

— Много бихме желали да чуем историята ви, ако нямате нищо против — каза той.

Дядо Тинук изсърба шумно остатъка от яхнията, остави купата в мивката и седна отново. Присви очи, сякаш не можеше да си спомни, но когато започна, стана ясно, че е разказвал всичко това и друг път.

— Един ден, преди много години, бях тръгнал на лов. Чакаха ме пъстърви и сьомги, лисици и карибу. Имах си малка алуминиева лодка и чудесен мотор. Добра работа ми вършеха. Беше далеч, за да се прибирам всеки ден, затова спях на старото летище.

Остин погледна Завала. Аляска е цяла нацвъкана с летища, които надали си заслужават името.

— Къде беше това летище? — попита той.

— Доста на север. Останало е от Голямата война. Прекарваха самолети за Русия и го използваха като междинна спирка. Дирижабли следяха за подводници. Не бе останало кой знае какво, но имаше барачка, в която можех да си запаля огън, да се стопля и изсуша. Можех да складирам там дивеча и да опушвам месото, докато дойде време да се прибирам.

— Кога беше това?

— Преди петдесетина години. Паметта ми не е като едно време. Но помня, когато ми казаха да не ходя повече там.

— Кой каза?

Старецът поклати глава.

— Месеци наред не видях жива душа. И един ден пристигат двама със самолет, тъкмо когато си приготвях пъстърва. Корави момчета. Показват ми значки, разправят, че били хора на правителството и ме питат, какво правя там. Давам им аз да хапнат риба и те поомекнаха. Казват, че щяло да има голяма тайна на базата и повече не можело да ходя там. Но щели да купуват всяка риба и дивеч, които им занеса. Единият ми даде пушката, която сте видели, та да ловувам с нея. Занесох им много риба и много дивеч, но никога в базата. Чакаха ме извън нея.

— Видяхте ли самолети?

— Разбира се. Много. Един път ловувах и видях един, дето бучеше като сто буйни потока. Голям колкото това село и с много особена форма.

— Каква?

Старецът отиде до стената и свали един харпун. Като полипа с пръст острия метален връх, каза:

— Нещо такова.

Погледът на Остин се втренчи в дядото.

— Колко време ловувахте за тия хора?

— Около шест месеца, мисля. Един ден идват и казват, че повече не им трябва месо. Да съм стоял настрана от летището, имало мини. Можел съм да задържа пушката. Много бързаха да си тръгнат.

Завала се намеси.

— Ние търсим старо летище, което трябва да е на място, излизащо в морето под формата на орлов клюн, но не можахме да го намерим.

— О, да, това място изглеждаше така. Само че ветровете и ледът го промениха. А сега, през лятото, крайната част е залята с вода. Не изглежда като тогава. Имате ли карта?

Кърт извади картата и я разгъна.

Дядо Тинук бучна дебел пръст в една точка, защрихована с молив.

— Тук.

— Прелетели сме точно отгоре — каза Завала.

— Я ми кажете — попита Остин, — тия хора представиха ли се?

— Разбира се. Хюи и Дюи, така се казвали.

— Люи трябва да е бил нещо зает — усмихна се Завала.

Дядото сви рамене.

— Когато плавах по корабите от Анкоридж, ми е падало случай да чета за Доналд Дък. Те си мислеха, че цял живот съм ял китова мас. Не ги разубеждавах.

— Може би това е най-доброто, което сте могъл да направите.

— Както казах, бяха корави момчета, но ние се сприятелихме. Когато се махнаха, аз пак отидох в базата. Мисля, че това за мините го казаха, само за да ме уплашат. Имах чувството, че нещо е отровено и оставено да изгние. — Кларънс се замисли за миг. — Може би вие ще ми обясните. Винаги съм се питал, каква е голямата тайна? Не се биехме с японците. Войната бе свършила.

— Някои хора не могат да живеят без война — отвърна Остин. — Ако няма война, те си я създават.

— Звучи ми тъпо, но колко зная аз? Все пак, беше преди толкова години. Вие защо търсите това място?

За пръв път Остин не знаеше какво да отговори. Би могъл да обясни, колко е важно да се открие едно странно вещество, наречено анасазиум, преди да го докопа „Гогщад“ и да направи зло на цялото човечество. Но подозираше, че истинските причини са от по-личен характер. Историята на бащата на Мартин го бе завладяла и предизвикваше чувството му за справедливост.

Остин каза най-доброто, което можа да измисли:

— Едно време имало едно момче, което отишло на погребението на баща си, само че бащата не бил умрял.

Старецът кимна тържествено, сякаш казаното беше класически пример за яснота.

Мисълта на Кърт вече бягаше към предстоящото.

— Много ви благодарим за разказаното — каза той, като се изправяше. — И за обяда също!

— Чакайте! — каза Кларънс. Посегна към дървените фигурки, избра две и подаде на всеки от хората на НАМПД по една.

— Вземете ги! Мечката за сила, а вълка — за кураж!

Остин и Завала благодариха на възрастния човек за щедростта.

— Исках да ви подаря нещо, след като ви казах, как да стигнете до мястото. Ако отидете в старата база, мисля, че ще имате нужда от тях.

Бележки

[1] No name (англ.) — Без име. Безимен.

[2] Куонсетова барака — По името на американския град Куонсет, където е произведена първата. Жилищно или складово помещение върху бетонова или друга основа. Направено е от гофрирана ламарина и има форма на поставена върху срязаната си част половинка от цилиндър. Използвана за пръв път от САЩ през Втората световна война. Неправилно наричана у нас „сферичен склад“.

[3] Саре Nome — Нос Номе.

[4] Хъски — Северна порода светлооко куче, използвано за впрягове.

[5] Карибу — Северен елен.