Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Синьо злато (3)

2

Остин не се изненада от вида на излязлата извън контрол лодка на Али. Той си просеше едно хубаво преобръщане. Но начинът, по който стана го озадачи. „Хвърчащото килимче“ се отклони рязко от курса, плъзна се встрани в облак воден прах. След това, за да оправдае името си, литна с едната си страна във въздуха, също като каскадьорска кола, вдигнала се на две гуми от специална рампа. Катамаранът прелетя няколко свои дължини, после цопна във водата, вдигнал огромен воден стълб, потъна и след малко изплува с десния борд.

Остин и Завала бяха установили, че скорост малко под сто мили в час е достатъчна да запази преднината им спрямо групата, но е недостатъчна да се справят с променящите се навигационни условия. Вълните бяха малки и средни, някои по-дълги от други, но повечето увенчани с бели шапки от вятъра. Не беше чак дванадесета степен по Бофор^[1], но и не можеше да се пренебрегва. Отваряха си очите на четири за някой нов капан, който морето можеше да им устрои.

Завала описа широка дъга и насочи „Червено мастило“ към Али, за да проверят, дали няма нужда от помощ. След като лодката бе прехвърлила голяма вълна, Завала рязко зави, за да избегне някакъв сив предмет, по-дълъг от самата лодка. Тя остави следа като на гигантски слалом, между още три тъмносиви грамади.

— Китове! — извика възбудено Завала. — Пълно е с тях.

Остин намали скоростта наполовина. Отминаха още един труп и наблизо друг, по-малък, който можеше да бъде на бебе.

— Сиви китове — промълви той удивен. — Цяло стадо.

— Нямат много здравословен вид — отбеляза Завала.

— И за нас не са много здравословни — отвърна Остин, като намали още скоростта. — Прилича на минно поле.

Лодката на Али се луташе безцелно из вълните, като пропелерите й захапваха въздуха. Изведнъж носовата част се надигна, кърмата легна, витлата лакомо захапаха водната маса и „Хвърчащото килимче“ се понесе като заек, внезапно вдигнат от гонче. Бързо набра скорост, започна да глисира и се насочи към флотилията зрители.

— Мъжко момче! — извика възхитен Завала. — Отърва се от кита, а сега отива да си получи овациите от публиката.

Остин също прие, че Али прави жест към зрителите. Лодката му се носеше по водата, като златна стрела към окото на бик. Остин продължи с поглед траекторията на „Хвърчащото килимче“, докато невидимата линия стигна точно средата на огромна, бяла яхта, закотвена по протежение на състезателното трасе. Грациозните й очертания подсказваха, че това е стар, луксозен кораб. Остин оцени по достойнство умението, с което проектантът бе съчетал в дървения корпус форма и функционалност. Отново насочи поглед към лодката на Али. Тя се движеше още по-бързо и без да се отклонява от курса си към яхтата.

— Защо не спират и не завиват?

Остин знаеше, че корпусът на една състезателна лодка е по-здрав от стомана, но кормила и трансмисии са изложени на външно влияние. Ако кормилните плоскости са изкривени, то цялата система за насочване излиза от строя. Е, тогава? Дори и да е блокирано кормилото, екипажът трябва просто да изключи двигателите. И ако механикът не може да го направи чрез дроселите, достатъчно е водачът да натисне бутона за аварийно прекъсване на тока към машините. Лодката бе блъснала кита по допирателна, но удара, въпреки това е бил чудовищен. Да не говорим за следващия, при падането във водата. Като при падане върху цимент. Дори и с шлемове и предпазни колани, хората биха могли да се наранят или още по-лошо — да загубят съзнание. Остин от ново погледна яхтата и забеляза младежките лица по палубата. Господи! Деца! Тя беше пълна с деца!

На палубата кипеше трескава дейност. Налитащата състезателна лодка бе забелязана. Котвата вече излизаше от водата, но яхтата имаше нужда от крила, за да избегне катастрофалния сблъсък.

— Ще се ударят! — извика Завала, по-скоро удивен, отколкото уплашен.

Ръцете на Остин сякаш сами посегнаха към лостовете. Двигателите ревнаха и „Червено мастило“ се хвърли напред като ужилен от пчела състезателен кон. Това изненада Завала, но той инстинктивно се вкопчи в кормилото и насочи лодката по посока на „Килимчето“. Способността на двамата, да отгатват интуитивно намеренията на другия, неведнъж им бе спасявала кожата при мисии на НАМПД. Остин натисна още. Катамаранът започна да глисира. Насочиха се под ъгъл към следвания от „Килимчето“ курс, със скорост два пъти по-голяма от неговата. Щяха да са при него след броени секунди.

— Застани успоредно! — викна Остин. — Когато ти кажа, ще го изблъскаш с щирборда^[2].

Мозъчните клетки на Остин генерираха енергия, достатъчна за осветлението на един град. „Червено мастило“ се изкачи по склона на една голяма вълна и цопна от другата й страна. Яхтата тръгна бавно напред. Това щеше да увеличи малко допуска им за грешка. Не много.

Двете лодки бяха почти една до друга. Завала показа невероятните си умения на пилот, като скъси дистанцията, въпреки съпротивлението на двата килватера. Остин остави „Червено мастило“ да изпревари малко златната лодка, после върна плавно газта, за да изравни скоростта на двата съда. Деляха ги метри.

Остин се намираше в състоянието между разума и действието, чист рефлекс. Сетивата му бяха изострени до невъзможен предел. Гръмотевичният шум от четирите мощни двигателя удавяше всеки опит за рационално мислене. Бе се превърнал в едно цяло с лодката — мускулите и жилите му служеха на корпуса й, също както бутала и предавки. Двете лодки не бяха в синхрон — когато едната бе на гребена на вълната, другата оставаше долу. Остин внимателно нагоди движението на „Червено мастило“, докато заприличаха на два плуващи един до друг делфина: горе… долу… горе… долу.

— Давай! — викна той.

Разстоянието между двете лодки намаля до сантиметри. Завала завъртя кормилото надясно. Беше много опасна маневра. Ако завиеше рязко, можеха да се ударят много силно и дори да излетят във въздуха, сплетени в смъртоносен танц. Разнесе се висок, кух звук от търкащите се един в друг корпуси — те се отъркаха и се разделиха. Завала отново долепи двете лодки и ги задържа заедно. Кормилото се мъчеше да се изтръгне от ръцете му.

Остин наду газта. Двигателите нададоха ураганен вой. Корпусите отново заскриптяха. Все едно, че се опитваха да вкарат в обора огромен бик. Най-накрая „Хвърчащото килимче“ загуби част от инерцията си и се отклони леко надясно. Те се отделиха от него още един път. Вече посвикнал, Завала натисна пак. Другата лодка се отклони още надясно.

— Отдръпни вече, Джо!

Машината на Али пое по курс, който минаваше зад кърмата на дървената яхта и сочеше към флотилията зрители. Лодките се пръснаха, като сухи листа пред вятър. Остин знаеше, че отклонената от курса си лодка на Али ще блъсне неговата под същия ъгъл, както става с топките на билярдна маса. Не можеше да прецени, колко време ще им трябва, за да накарат другата лодка да се отклони. Сега двамата с Джо, на свой ред, се носеха към бялата яхта и сблъсъкът беше въпрос на мигове. Вече виждаха ужасените лица на хората по палубата. Лодката напредваше със седемдесет и пет мили в час. Даже и да спреше машините, после трябваше да ги изчегъртват от дървения борд на старата яхта.

— А сега? — извика Завала.

— Дръж същия курс! — викна в отговор Остин.

Завала изпсува тихичко. Имаше пълно доверие в способностите на Кърт да намира изход от задънени улици, но понякога действията на партньора му противоречаха на всякаква логика. Дори и да си мислеше, че тази заповед означава самоубийство, Джо не го показа. Цялата му същност настояваше да завърти кормилото и да опита последната възможност да се измъкне, но вместо това, той упорито следваше безумния курс, сякаш шестдесетметровият кораб, изпълващ полезрението му като бяла стена, не бе нищо повече от мираж. Стисна зъби и напрегна мускули в очакване на удара.

— Наведи се! — заповяда Остин. — Дръж главата си ниско! Ще я забия!

Наведе се и натисна газта докрай, като в същото време вдигна елероните и спусна надолу пропелерите. Забиването е нещо, което в нормален случай трябва да се избягва. То става, когато лодката се спуска от една вълна и се забива в друга. Най-лошият случай на забиване се нарича „подводница“, тъй като в такава се превръща забилата се във водната маса лодка. Далеч от мисълта да избегне такава възможност, Остин всъщност разчиташе на нея. Той си пое дъх, а лодката заби нос под ъгъл и продължи под вода като язовец в дупка. С пълната тяга на двигателите си, „Червено мастило“ се превърна от глисер в подводница.

Лодката мина под кила на движещата се яхта, но не достатъчно дълбоко, за да избегне откъртването на двата кокпита. Разнесе се някакъв особен, воднист звук. Перките на кораба се разминаха на сантиметри с главите им. След това катамаранът изскочи от другата страна, като някаква много голяма и много червена, летяща риба. Той спря, а двете му машини се задавиха в облак червен дим.

Лодката имаше вътрешен скелет, който би могъл да издържи нападение от стадо добре охранени слонове. Кокпитите бяха по-уязвими. И двете плексигласови черупки бяха отпрани изцяло. В отвореното от тях пространство нахлуваше океанът.

Завала изкашля малко вода и попита:

— Как си? — Мургавото му, красиво лице имаше смутен израз.

Остин смъкна шлема си, за да разкрие гъста коса с платинен, почти бял цвят. Разгледа следите от витлата на яхтата върху палубата и разбра, че са се отървали на косъм.

— Още се числя към живите — отговори той. — Но не мисля, че „Червено мастило“ е замислена като кабрио.

— Време е да напуснем кораба — отбеляза Завала, усетил водата около кръста си.

— Даже го приеми като заповед! — уточни Остин, докато се освобождаваше от предпазните колани. Те се спуснаха във водата. Подготвителната програма на състезателите включваше и действия в подобни случаи. Минути преди лодката им да отиде на дъното, една моторна яхта ги прибра, целите подгизнали.

— Какво стана със златната лодка? — попита Остин собственика, мъж на средна възраст, засмукал лула, който бе излязъл от Сан Диего, за да погледа състезанието и бе видял повече, отколкото се бе надявал. Той посочи с лулата си в далечината.

— Ето я там. Изора право през флотилията. Не знам как не се удари в някого.

— Ще имате ли нещо против да видим как са?

— Никакъв проблем! — услужливо отвърна мъжът и завъртя кормилото.

След минута бяха при „Хвърчащото килимче“. Пластмасовите забрала бяха дръпнати назад. Остин видя с облекчение, че хората вътре са живи, макар че от главата на Али се стичаше кръв, а Хенк изглеждаше като налегнат от жесток махмурлук.

— Ранени ли сте? — провикна се Остин.

— Не — отвърна Али, макар и с не твърде уверен вид. — Какво стана?

— Блъсна се в кит.

— В какво? — Забелязал сериозното изражение на Остин, Али помръкна. — Май не сме спечелили! — отбеляза той мрачно.

— Не съжалявай! — успокои го Остин. — Поне лодката ти не лежи на дъното.

— Съжалявам — тъжно каза Али. След това нова мисъл озари лицето му — Значи и ти не си спечелил?

— Au contraire^[3] — отвърна Остин. — И четиримата спечелихме приза „Най-щастлив сред живите“.

Али кимна утвърдително.

— Слава на Аллаха! — промълви той, преди да загуби съзнание.