Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Синьо злато (21)

20

Древният кораб висеше в пространството, сякаш вързан за невидими въжета. Многопалубният му корпус трептеше със синевата на тънките като паяжина контури. Огромните правоъгълни платна бяха издути, призрачни вимпели се развяваха на флагщока^[1], сякаш под напора на освежаващ бриз.

Хирам Йегър се бе облегнал назад в креслото си и изучаваше спектралния образ, увиснал над платформа пред неговия подковообразен пулт.

— Прекрасно е, Макс — каза той, — но детайлите трябва да се довършат.

Тих и безплътен женски глас изпълни помещението през десетината тонколони в стените:

— Ти поиска само чертеж, Хирам. — В гласа се долавяше раздразнение.

— Точно така, Макс — отвърна Йегър, — а направеното доста надхвърля пределите на задачата. Но сега искам да разбера, доколко можем да приближим крайния резултат.

— Готово! — съгласи се гласът.

Корпусът на кораба започна да се материализира, като в анимационен филм. Заблестя златото, покрило сложните орнаменти, резбовани по бордовете, от носа до кърмата. Погледът на Йегър погали носа, увенчан с дървена скулптура на крал Едгар. Копитата на коня му тъпчеха седмината победени монарси, а отрязаните им бради красяха полата на мантията му. После разгледа паната, представящи славните подвизи на олимпийските богове, за да стигне кърмата, украсена с библейски фигури. Всеки детайл бе изведен до съвършенство.

— Браво! — възкликна Йегър. — Не си ми казал, че си програмирал всичко. Сега му липсват само един-два делфина.

В миг плиснаха вълните на море, а пред носа на кораба заиграха два делфина. Триизмерният образ започна бавно да се завърта, а писъците и цвъртенето на делфините изпълваше въздуха.

Йегър плесна с ръце и се разсмя като дете от удоволствие.

— Макс, ти си гениален!

— Такъв трябва да бъда — отвърна гласът. — Ти си ме създал.

Йегър не само бе построил огромния изкуствен интелект, но първоначално му бе програмирал и собствения си глас. Впоследствие му омръзна да говори със себе си и замени гласа с женски. Компютърната система, на свой ред, разви някои дамски черти.

— С ласкателство далеч се стига! — заяви Йегър.

— Благодаря ти! Ако си свършил, искам да дам малко отдих на платките си. Холограмите винаги ме изтощават.

Хирам познаваше слабостта на Макс към преувеличение. Знаеше също, че този кораб изразходва възможностите на съвсем незначителна част от въпросните платки. Но заедно с женския глас, той бе програмирал и някои човешки черти, включително вътрешната нужда от изяви на признателност. Махна с ръка. Корабът, развълнуваните водни талази и делфините изчезнаха за миг.

Йегър се обърна, смутен от аплодисментите и видя Остин да пляска с длани.

— Здрасти, Кърт — приветства го той с усмивка. — Седни!

— Бива си го шоуто! — забеляза Остин, като се отпусна в едно кресло до Хирам. — Включително и изчезването. Съмнявам се, че дори Дейвид Копърфийлд^[2] може да накара да изчезне цял британски военен кораб с изпънати платна.

Йегър наистина си беше магьосник, само че ловкостта на пръстите му се изразяваше в действия с компютъра, вместо в манипулации с цилиндър и плащ. И не се обличаше както подобава на маг. Пресметнатото му неглиже включваше джинси „Ливайс“, бяла фланелка и дънково сако. Краката му красяха чифт износени каубойски ботуши. Всичко това не му пречеше да управлява, като върховен магьосник, огромна компютърна система, заела почти целия десети етаж в централата на НАМПД. Базата данни на Националната агенция по морско и подводно дело съхраняваше и обработваше най-голямото струпване на дигитална информация, свързана с океанографията и сродните й науки, събирана някога на едно място.

— Това не е нищо — каза Хирам с момчешко доволство. В сивите очи, скрити зад кацнали на тънък нос бабешки очила в телени рамки, светеше въодушевление. — Почакай да видиш с какво ще те угостим двамата с Макс.

— Нямам търпение! Това не беше ли „Господарят на моретата“?

— Точно! Пуснат на вода в 1637 година, по нареждане на Чарлз Първи. Един от най-големите морски съдове, построени до това време.

— Както и един от най-неустойчивите. Поради високо разположения център на тежестта, се е наложило да му махнат най-горната палуба, което е знаменателно, предвид обстоятелството, че на Чарлз са му махнали главата.

— Модификациите ще направя по-късно. Новата програма ще бъде на разположение на морските археологически отдели на всеки университет, който прояви интерес. Макс съставя списък на стотици стари кораби. Вкарваме в системата чертежите им, оразмеренията, архитектурните детайли, историческите данни и всичко, което знаем за съда. Макс събира всичко това в холографско изображение. Дори е в състояние да допълва липсващи детайли, когато информацията е непълна. Макс, би ли показал какво откри във връзка с материала, изпратен от Кърт?

Красиво лице на млада жена се появи на огромния екран зад платформата. Устните й се разделиха в лека усмивка.

— Винаги съм готова да прекъсна сутрешната си почивка за мистър Остин — каза закачливо гласът.

Пространството над платформата затрептя от сините светлинки на вградени в стената лазери. Греда по греда, детайл след детайл, но със светкавична бързина, над платформата се появи голям, открит кораб с правоъгълно платно.

— Ела! — Йегър стана и двамата стъпиха на платформата. Зрението на Остин се замъгли за миг. Когато го фокусира отново видя, че стоят на палубата на кораба, с лице към грациозно извития нос. Кръгли, дървени щитове украсяваха бордовете.

— Това е следващото издание на програмата. Не само ще бъде възможно да се видят корабите от нашия каталог, но човек ще може и да се качи на тях. Виртуалната перспектива се мени, успоредно с движението на посетителя. Простата конструкция на този кораб улесни доста задачата.

— Бих казал, че съм стъпил на палубата на Гогщадския кораб.

— Правилно. Построен в Норвегия между 700 и 1000 година. Истинският е бил с дължина двадесет и четири метра и е бил построен изцяло от дъб, материал, донякъде по-устойчив от светлинни лъчи. Този модел е в мащаб една втора.

— Отлично постижение — отбеляза Остин, — но каква е връзката с материала, който ти пратих?

— Ще ти покажа какво открих.

Минаха през блещукащите бордове към пулта.

— Да се намерят данни за „Мълхоланд грууп“ не беше толкова трудно — започна Йегър. — Както ти е казал и твоят покоен приятел адвокат, компанията се занимава с водоснабдяване и хидроенергийни програми. Трябваше да поразровя тук-там, но открих, че е част от по-голяма корпорация, наречена „Гогщад“. Лого на компанията майка е корабът пред нас.

Холограмата изчезна, а на монитора се появи стилизирана версия на кораба.

— Нещо друго?

— Помолих Макс да се позанимае с „Гогщад“. Не се намери кой знае какво, но очевидно това е колосална международна корпорация, ангажирана в най-различни области: финанси, банково дело, инженеринг, строителство. — Подаде на Остин компютърен диск. — Тук е всичко, което открих. Нищо особено. Ще продължа да търся.

— Благодаря ти, Хирам! Ще го прегледам. Междувременно, искам да ви помоля с Макс за още една услуга. — Той разказа за посещението си в центъра „Гербер“ и за разговора си със сина на пилота. — Искам да разбера, дали някога този самолет е бил построен и какво е станало с пилота.

Макс пак бе слушал внимателно. На екрана се появи снимка на голям самолет с профил на крило.

— Това е снимка от архива на „Смитсъновия музей“. На нея се вижда YB-49А, последният бомбардировач на Нортроп, от типа летящо крило, който се е вдигал във въздуха — тихо прочете гласът. — Мога да покажа триизмерно изображение, както при корабите.

— Засега това стига.

Върху цилиндъра бе щамповано YB-49B.

На мястото на снимката се появи скица.

— Това е YB-49B — каза Макс.

— Каква е разликата между тоя модел и оня, който ни показа току-що, Макс?

— Конструкторите са се справили с проблема, създаван на пилотите от вибрации. Този модел би летял по-бързо и би стигал по-далеч от другия. Но никога не е бил построен.

Остин предпочиташе да не спори с Макс. Вместо това се задълбочи в тактико-техническите данни въртящи се под скицата. Нещо в тях го смути.

— Чакай! — каза той. — Върни назад. Виж, там пише, че скоростта му е осемстотин и седемдесет километра в час. Как могат да определят скоростта, ако не са правили изпитания?

— Може би, е теоретично изчислена величина? — предположи Йегър.

— Може би. Но там не пише такова нещо.

— Прав си. В ония времена е било наложително да се проведат изпитания, защото не са разполагали със системи като Макс, които да симулират полета.

— Благодаря за комплимента, макар той да съобщава очевидни факти — каза Макс. — Кърт има право, Хирам. Докато разговаряхте, установих, че при всички случаи, когато самолет е проектиран, но не е построен, скоростта се отбелязва като „изчислена“. Освен тук.

Йегър предпочиташе да не спори с Макс.

— Изглежда, че тоя самолет все пак е съществувал. Но какво е станало с него?

— Май засега ще трябва да спрем тук! — каза Остин. — Архивите на Нортроп и Военновъздушните са загубени. Какво може да ни каже Макс за пилота, Франк Мартин?

— Съкратена проверка ли искаш или пълна? — попита Макс.

— Каква е разликата?

— При съкратената се прави бърз тур в архива на Пентагона, който съхранява имената на всички живи и мъртви, служили някога във въоръжените сили. При пълната проверка, се събира допълнителна информация от засекретените сектори на архива. Мога да включа и базата данни на ЦРУ, ФБР и Съвета за сигурност.

— Вярно, въпросът е чисто технически, но не е ли малко незаконно да се промъкваш в тези системи?

— „Промъкваш“ е много грозна дума. Да кажем, че просто правя посещение на добра воля на колега компютър и си разменяме клюки.

— Е, тогава, проявявай колкото си искаш добра воля!

— Интересно — обади се след малко Макс. — Опитах се да отворя няколко врати, но навсякъде Хари им е сложил катинари.

— Кой е Хари? Друг компютър? — попита Йегър.

— Не, глупако. Хари Труман.

Остин се почеса по главата.

— Искаш да кажеш, че по нареждане на президента, всичко, свързано с този пилот, е запечатано?

— Именно. Като изключим най-общите данни за мистър Мартин, всичко останало е засекретено. — Последва необичайна пауза. — Това е странно! — обади се Макс. — Попаднах на следа. Сякаш някой е отварял заключената врата. Ето го вашето момче! — Появи се снимка на млад мъж в униформа на военновъздушните сили. — Живее в горната част на щат Ню Йорк, близо до Купърстаун.

— Още е жив?

— По въпроса съществува известно разногласие. Според Пентагона, той е загинал в самолетна катастрофа през 1949 година. Според новата информация, нещата стоят малко по-различно.

— Грешка?

— Не бих се изненадала. Хората грешат! Аз не!

— Има ли телефон?

— Не. Но разполагам с адрес.

На пулта се появи разпечатка. Все още объркан, Остин бързо погледна името и адреса, сякаш щяха да изчезнат. Сгъна листчето и го прибра в джоба си.

— Благодаря ти, Хирам! Благодаря, Макс! Страшно много ми помогнахте!

Тръгна към вратата.

— Накъде се запъти? — попита го Хирам.

— Към Купърстаун. Може би това е единствената ми възможност да попадна в Бейзболния пантеон на славата.