Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Синьо злато (37)

36

Франсешка стоеше на палубата на викингския кораб и се наслаждаваше на неговите издължени, извити линии, на грациозно извисените нос и кърма, на изрисуваното правоъгълно платно. Въпреки дебелата, дървена обшивка и масивен кил, той изглеждаше почти крехък. Огледа огромната зала с арковидни тавани, пламтящите факли, високите каменни стени, украсени с древни оръжия и си помисли, как е възможно нещо толкова красиво, да бъде част от толкова смахнат и грозен замисъл.

Изправена до руля, Бринхилд Сигурд погрешно прие мълчанието й за благоговейно преклонение.

— Шедьовър, нали? Когато построили първия такъв кораб преди две хиляди години, норвежците го нарекли „скута“. Не е най-големият сред техните кораби, но е най-бързият. Дубликатът е стопроцентов — от дъбовата обшивка, до кравешките косми, използвани при калафатенето.^[1] Дълъг е над двадесет метра и е широк пет. Оригиналът се намира в Осло, Норвегия. Една по-ранна реконструкция преплава Атлантическия океан. Сигурно се питате, защо е трябвало да си правя целия тоя труд и да го поставя именно тук.

— Някои хора събират стари пощенски марки, други — коли. Няма обяснение за вкуса.

— Това тук отива по-далеч от колекционерска страст. — Бринхилд пусна руля и отиде до Франсешка, която потръпна от усещането за физическата й близост. Високата фигура на Бринхилд беше стегната и мускулеста, но не само това бе причина за заплахата, която струеше от нея. Човек имаше усещането, че е в състояние да протегне ръка и да попие енергията от светкавиците. — Избрах този кораб за символ на многобройните ми холдинги, защото той олицетворява викингския дух. С него са плавали хора, които са завоювали онова, което са пожелавали. Често слизам тук, за да се вдъхновя. Така ще бъде и с вас, доктор Кабрал! Елате, ще ви покажа, къде ще работите.

След кратката среща с Гемей, Франсешка бе ескортирана обратно до кабинета на Бринхилд в кулата. Тя я поведе по невероятна плетеница от коридори, която създаде у нея усещането, че се намира на презокеански кораб. През всичкото време бяха сами, но на Франсешка и през ум не й минаваше да бяга. Дори да успееше да се справи с огромната жена — твърде малко вероятна перспектива — щеше да се изгуби за броени минути. А и охраната сигурно не бе далеч.

Сега влязоха в асансьор, който почти падна, вместо да се спусне в шахтата си. Вратата се отвори към помещение, където ги очакваше вагонетка на една релса. Бринхилд даде знак на Франсешка да седне отпред, а тя се настани отзад, в специално проектирано за нейните размери място. Двигателят се включи от тежестта на телата им и трамвайчето потегли през осветен тунел. Когато изглеждаше, че ще излети от високата скорост, контролиращите го компютри забавиха хода му и го спряха плавно в помещение, досущ като първото.

И в него имаше асансьор, но за разлика от конвенционалните правоъгълни сандъци с въже, този имаше яйцевидна форма и беше направен от прозрачна пластмаса. Вътре имаше седалки за четирима с нормални габарити. Вратата се затвори с хидравлично съскане и кабината потъна в мрак, а после — в тъмна синева. Като видя играта на светлини и сянка през прозрачните стени, Франсешка разбра, че се спускат под вода. Синевата стана още по-тъмна, докато изведнъж сякаш попаднаха в лъч на прожектор.

Вратата се отвори и те излязоха навън. Франсешка не можеше да повярва на очите си. Намираха се в ярко осветена, кръгла зала с диаметър над сто метра. Над главите им се извиваше сферичен покрив. Трудно бе да се прецени точният размер на залата, защото беше натъпкана с дебели тръби, серпантини и контейнери от всякакъв вид и размер. Десетина техници се движеха безшумно между тръбопроводи и контейнери или се взираха в компютърни екрани.

— Е, какво ще кажете? — попита Бринхилд с очевидна гордост.

— Невероятно е! — Възхищението в гласа й беше истинско — Къде се намираме, на морското дъно ли?

Гигантката се усмихна.

— Тук ще работите. Елате, ще ви покажа.

Аналитичната мисъл на Франсешка бързо се ориентира в привидния хаос. Макар тръбите да се простираха във всички посоки, в цялата бъркотия цареше организация. Накъдето и да се насочваха тръбопроводите, в крайна сметка, се събираха в центъра.

— От тук се контролират различните фактори в основния процес — каза Бринхилд, като посочи блещукащите светлинки на контролно табло. — Тази подводна лаборатория е поставена върху четири опорни конзоли. Две от тях изпълняват и функцията на захранващ тръбопровод, а през другите две се изхвърля водата. Понеже се намираме в сладководен басейн, най-напред насищаме поеманата вода със сол и минерали от ония контейнери. Не може да се различи от морската.

Отидоха към средата на помещението. Там бе разположен голям цилиндричен контейнер с диаметър около шест метра и височина — три метра.

— Тук трябва да бъде анасазиума — обади се Франсешка.

— Точно така. Водата циркулира през цялата система и после се изхвърля навън през двете опори.

Върнаха се при главния контролен пулт.

— Е, доколко сме приближили процеса на Кабрал?

Франсешка огледа приборите.

— Охлаждане, електрическа верига, термоконтрол, добре. Близо сте, много близо!

— Подложихме анасазиума на висока и ниска температури, атакувахме го с електричество, но успехът ни беше ограничен.

— Това не ме изненадва. Липсва ви сонарният ефект.

— Да, наистина. Звукови вибрации.

— Подходът ви е правилен по принцип, но няма да постигнете успех, ако не прибавите към другите условия и звукови трептения с определена честота. Все едно струнен квартет без чело.

— Гениално! Как стигнахте до тази идея?

— Просто като разсъждавах по неконвенционален начин. Както ви е известно, съществуват три основни метода за отстраняване на солта от водата. При електродиализата и реверсивната осмоза, наелектризираната вода минава през специални мембрани, които задържат солта. Третият метод е дестилация, при който водата се изпарява, точно както прави слънцето. И трите метода изискват огромна енергия, чиято цена ги прави неприложими в големи мащаби. При моя метод се променя молекулярният и атомен строеж. Отделя се енергия, така че процесът става затворен. Но съотношението на условията трябва да е съвършено точно. И при най-малкото отклонение, не дава резултат.

— След като видяхте инсталацията, колко време ще ви е нужно, за да постигнете резултат?

— Седмица.

— Три дни — отсече Бринхилд.

— Защо е тази припряност?

— Ще имаме среща с борда на директорите. Събирам хората от всички краища на света. Искам да им демонстрирам процеса. След като го видят, ще се върнат по местата си и ще можем да започнем изпълнението на моя план.

Франсешка помисли малко и каза:

— Мога да го направя за двадесет и четири часа.

— Това е доста по-различно от седмица.

— Човек работи по-бързо, ако е мотивиран. Имам цена!

— Не сте в положение да се пазарите.

— Разбирам го. Но искам да пуснете затворничката си. Тя беше упоена. Няма и най-малка представа къде се намира или как е дошла до тук. Не може де ви причини никаква вреда. Задръжте я, за да сте сигурна, че ще свърша работата. След като процесът започне, няма да имате нужда от нея.

— Съгласна — отвърна Бринхилд. — Ще я пусна веднага, щом ми покажете първия кубически сантиметър прясна вода.

— Какви гаранции можете да ми дадете, че ще устоите на думата си?

— Никакви! Но нямате избор!

Франсешка кимна.

— Ще ми трябват някои допълнителни апаратури и хора, които да изпълняват нарежданията ми безпрекословно.

— Всичко, което пожелаете — съгласи се Бринхилд. Тя повика неколцина от техниците и излая: — Да се дава на доктор Кабрал всичко, което поиска! Ясно ли е? — Един мъж донесе очукано алуминиево куфарче. Бринхилд го пое и го подаде на Франсешка.

— Мисля, че е ваше. Открихме го в къщата на приятелите ви. Сега трябва да ви оставя. Обадете се, когато сте готова за опита.

Докато Франсешка прокарваше с любов длан по куфарчето, което съхраняваше първоначалния й работен модел на инсталацията, Бринхилд се отправи към асансьора. След няколко минути беше в кулата си. Извиканите по клетъчния телефон близнаци вече я чакаха в стаята.

— След толкова години надежди и разочарования, процесът на Кабрал най-после ще бъде в наши ръце — обяви триумфално тя.

— Кога? — попита единият.

— Трябва да заработи до двадесет и четири часа.

— Не — обади се другият с лъснали метални зъби, — кога ще можем да си поиграем с жените?

Трябваше да се сети. Като някакви злонрави компютри, братята бяха програмирани да мъчат и убиват. Бринхилд нямаше намерение да остави Франсешка жива, след като свърши работата си. Отчасти предателството й се мотивираше от завист — бразилката беше красива и бе постигнала научен успех. От друга страна си беше чиста отмъстителност — тази жена й бе струвала много време и пари.

Срещу Гемей нямаше нищо специално. Просто не обичаше да оставя следи.

Усмивката й свали и без това ниската температура с още десет градуса.

— Скоро! — каза тя.