Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Синьо злато (16)

15

Адвокатската кантора на Френсис Ксевиър Хенли гледаше към пристанището на Сан Диего, от дванадесетия етаж на синя стъклена кула. Остин и Завала излязоха от асансьора в приемната на кантората и казаха имената си на привлекателната секретарка. Тя натисна един бутон върху интеркома и след полугласен разговор ги покани с приветлива усмивка да влязат направо. Червендалест мъж, със започнало да се отпуска тяло на бияч от нощно заведение, ги посрещна на вратата. Той се представи като Хенли и ги покани да седнат в две кресла във викториански стил. Като настани туловището си зад огромно, махагоново бюро, той се облегна в плюшено, въртящо се кресло, сплете пръсти и започна да ги съзерцава като вълк, наточил зъби за чифт вързани кози.

След като се върнаха от Тихуана, Остин позвъни в кантората на Хенли и поиска среща. Заразтяга легендата си като локум. Той и партньорът му били направили някой и друг милион на борсата и сега търсели къде да ги вложат. Срещаш беше насрочена светкавично. Хищният блясък в бледозелените очи на адвоката показваше, че стръвта е захапани здраво. Той ги разгледа един по един.

— Привърженик съм на деловия подход — измърка Хенли. — По телефона казахте, че се интересувате от капиталовложение в чужбина.

Адвокатът носеше скъп костюм в сребристосиво и имаше по себе си достатъчно диаманти и злато, за да потопи „Титаник“, но дори всички модни шивачи на света да обедняха усилията си, не биха могли да прикрият хамалското тяло и никакво количество бижута не би могло да компенсира примитивната грубост на всяка негова дума и жест. Хората от НАМПД бяха по джинси, тениски с къс ръкав и леки якета. Тази небрежност беше обмислена. В Калифорния, като милионери се обличаха само тези, които не бяха.

Хенли забеляза латиноамериканската външност на Завала.

— Попаднали сте на подходящото място — заяви въодушевено той. Усмихна се, с намерение да излъчи известен чар, но свитите му устенца го караха да прилича на затлъстял лешояд. — Имате ли предвид нещо по-конкретно?

— Ние обичаме тортили — отвърна Остин с каменно лице. Върху цъфтящото лице на адвоката се появи объркване.

— Моля? — попита той несигурно.

— Ами, нали ги знаете, тортилите — поясни Остин като описа кръг с показалеца си. — Казват, че бил бързо развиващ се бизнес.

Като се овладя бързо, Хенли каза:

— Така си е. Процъфтяващ сектор от хранително-вкусовата промишленост.

Остин имаше усещането, че отговорът би бил същият, дори ако изявяха желание да произвеждат глинени гевреци. Двамата със Завала бяха решили да използват прекия подход, който бе свършил добра работа при Педралес. Усмихнат, Завала каза:

— Чухме за тортилена фабрика в Баха, Калифорния, при Енсенада, която може би ще се продава много евтино.

Воднистите очи на Хенли се присвиха под нависналите вежди.

— Къде чухте това? — изръмжа той.

— Наоколо. — Устните на Завала се извиха в загадъчна усмивка.

— Съжалявам, господа! Не съм запознат с работите, на каквато и да е фабрика за тортили в Баха.

Завала се обърна към Остин:

— Казва, че не бил запознат с тази фабрика.

Остин сви рамене.

— Вашият отговор ни изненадва. Енрико Педралес твърди, че сте много добре запознат с този имот. Той ни даде името ви и ни уведоми, че вие сте уредил сделката.

При споменаване на името на мексиканския гангстерски бос, Хенли настръхна. Не можеше да реши, доколко беше длъжен да отговаря на тия двама непознати. Набързо прекара през съзнанието си застрашаващите го категории: полиция, данъчни, държавни чиновници. Тия не пасваха към никой калъп. Реши да действа настъпателно.

— Мога ли да видя някакви документи, господа?

— Няма да е нужно — отвърна Остин.

— В такъв случай, ако не напуснете кантората ми до две секунди, ще ви изхвърля лично.

Остин не направи дори опит да стане.

— Можете да опитате — каза той с ледени нотки в гласа, — но не ви препоръчвам! На ваше място, не бих викал и мексиканските ви приятелчета.

Като видя, че заплахата не подейства, адвокатът посети към телефона.

— Ще се обадя в полицията.

— Защо не звъннете в Камарата на юристите, щом така и така ще телефонирате? — препоръча Остин. — Сигурен съм, че там ще бъдат много щастливи да научат, че техен член е сключил сделка с прочут мексикански мафиот. Това разрешително за практикуване на професията, което е окачено в оная рамка на стената, няма да струва дори колкото хартията, на която е напечатано.

Ръката се дръпна и Хенли ги загледа над масата.

— Кои сте вие, господа? — Последната дума беше направо изплюта.

— Двама души, които искат да научат нещо повече за Баха — отговори Остин.

За Хенли не беше лесно да определи що за птици са тия двамата. С атлетичните си фигури и бронзов тен, приличаха на двойка безделници от плажа, но под хъшлашката им външност, той долавяше някаква особена твърдост.

— Дори да имахте право да задавате тия въпроси, не бих могъл да ви бъда полезен — каза адвокатът. — Всички сведения в това направление са под закрилата на адвокатската тайна.

— Това е вярно — съгласи се с готовност Остин. — Както е вярно, че може да отидете в затвора за незаконна сделка с известен престъпник.

Хенли разтегна уста в неискрена усмивка.

— Добре, печелите! — каза той. — Ще ви кажа каквото мога. Но нека направим компромис! Защо се интересувате от този завод? Би било почтено да ми кажете.

— Така е — потвърди Остин, — но живеем в непочтен свят. — Кораловите му очи пронизваха лицето на Хенли. — Ще ви успокоя. Тъмните ви дела не ни интересуват. След като ни кажете, кой ви е наел за операцията в Баха, най-вероятно, никога повече няма да ни видите.

Хенли кимна и извади пура от специална кутия с овлажнител, без да предложи на гостите си. Запали я и пусна дим към тях.

— Преди около две години ми се обади един брокер от Сакраменто. Чул бил за моите, хм, връзки южно от границата и си помислил, че ставам за идеален посредник при една високопечеливша сделка, без рискове и с малко труд.

— Предложение, на което не можехте да откажете.

— Разбира се. Но проявих предпазливост. Всеки в Калифорния крои планове за забогатяване. Този човек знаеше за връзката ми с Енрико. Така че, трябваше да проверя, дали не ме търси в качеството си на официално лице. Проверих го чрез частни детективи. Оказа се чист.

Остин се усмихна на новата представа за чистота и попита:

— За какво ви нае?

— Представляваните от него хора искаха да се намери терен в Баха. Да бъдел на уединено място край морето. Освен това, искаше от мен да подготвя документите и да свърша цялата канцеларска работа, свързана със започване на бизнес в Мексико.

— За тортиления завод в Баха.

— Да. Искаше официалният собственик да е мексиканец. Каза, че така било по-лесно. Щеше да бъде сделка „до ключ“. Той осигуряваше заводската документация, както и строителството. Неговите клиенти искаха достъп до завода, след завършването му, но нямаше да се месят в делата на самия завод. Каза, че Енрико ще задържа половината печалба и след пет години, предприятието става изцяло и безусловно негово.

— Никога ли не сте се питал, защо някой проявява такава щедрост с едно крупно капиталовложение?

— Плаща ми се твърде добре, именно защото не задавам такива въпроси.

— Май, вашите приятели са организирали прикритие за нещо друго — отбеляза Завала.

— Естествено, мина ми такова нещо през ума. Японците бяха подложени на най-различни нападки, когато направиха опит да построят завод за сол на крайбрежието. Група любители на китове стигнаха чак до мексиканското правителство. Предполагам, че клиентите на този човек са видели, какво стана с японците и не са искали да си навличат същите главоболия.

— Кой беше тоя брокер?

— Казваше се Джоунс. О да, това е истинското му име — добави Хенли, забелязал скептичните изражения на посетителите си. — Посредник, специализирал в покупки и продажби на цели предприятия.

— Кого представляваше?

— Не ми каза.

Остин се надвеси над бюрото към Хенли.

— Не ни разигравайте, мистър Хенли! Вие сте предпазлив човек. Не може да не сте проверил по свои пътища.

— Защо да скромнича? — сви рамене адвокатът. — Клиентите се опитаха да се скрият зад верига фиктивни компании.

— Казахте „опитаха“. Кои са те?

— Успях да стигна само до организация, наречена „Мълхоланд грууп“. Нейни акции не се предлагат на борсата и има връзки с компании, осъществяващи мащабна дейност в областта на водните ресурси.

— Друго?

— Това е всичко, което знам. — Хенли погледна ръчния си часовник „Картие“. — Ще трябва да ме извините! Имам среща с истински клиент.

— Искаме името и адреса на тоя посредник.

— Няма да ви свършат работа. Той почина преди няколко седмици. Колата му излетяла от някакъв планински път.

Остин гледаше, през високия прозорец зад гърба на Хенли, към някакъв хеликоптер, който кръстосваше напред-назад над пристанището. С всеки курс се приближаваше все повече. При споменаването на необичайната смърт, той отново насочи цялото си внимание към Хенли.

— И все пак, бихме желали да получим цялата информация за него. Както и вашата документация по случая.

Хенли се намръщи. Смяташе, че е приключил с тия досадници.

— Не мога да ви дам оригиналите. Ще трябва да се копират. Може да отнеме час-два.

— Добре. Ще дойдем пак след два часа!

Хенли се намръщи още повече. После отново се усмихна, изправи се и ги изпрати до вратата.

В асансьора Остин каза:

— Трябва да се обадим на Хирам Йегър. Хенли положително ще цензурира документацията, така че можем да проведем собствено разследване на тая „Мълхоланд грууп“.

Хирам Йегър беше компютърният гений на НАМПД. Електронният комплекс на десетия етаж в централата, наричан от него Макс, разполагаше с огромна база данни за световния океан, от източници по цялата планета. Макс най-редовно влизаше и в чужди компютърни системи.

Излязоха от сградата под южнокалифорнийското слънце. Когато Завала приближи бордюра, за да спре такси, точно над главите им се разнесе силен, ритмичен шум. Един зелен хеликоптер висеше над улицата, на не повече от тридесет метра от стъклената фасада. Както и останалите пешеходци, двамата вдигнаха любопитни погледи. И тогава Остин се сети за нещо. Той сграби Завала за ръката:

— Трябва да се върнем!

Завала погледна пак хеликоптера и хукна след Кърт през въртящата се врата.

Втурнаха се в една асансьорна кабина и натиснаха бутона за адвокатския етаж. По средата на пътя чуха тътен и кабината се разлюля в шахтата. Остин спря асансьора на етажа под Хенли. Изтичаха край уплашените чиновници нагоре по стълбата.

Стълбището се пълнеше с черен, вонящ дим. Остин докосна вратата на кантората. Като не усети топлина, която би свидетелствала за експлозия от другата страна, той я открехна. Излезе още дим. Отвориха достатъчно широко, за да влязат, отпуснаха се на четири и припълзяха под задушавалите талази до бюрото на секретарката. Противопожарната система се бе задействала и отгоре им струеше хладен душ. Секретарката лежеше на килима до бюрото си.

— Ами Хенли? — извика Джо. Пушекът прииждаше изпод матовата врата.

— Не се притеснявай за него! Той е сдал багажа!

Извлякоха секретарката до стълбището и занесоха отпуснатото й тяло на долния етаж. След няколко минути изкуствено дишане уста в уста, тя дойде на себе си. След малко се появиха пожарникари и я предадоха на техния спешен медицински екип. Слязоха пеша, за да не си останат в асансьори ако спре тока. Във фоайето нахлуваха още пожарникари. Полицията беше вече тук и евакуираше сградата. Присъединиха се към тълпата отвън, но като видяха, че няма какво повече да направят, повървяха две пресечки и хванаха такси.

Шофьорът, сенегалец, според висящото на видно място позволително, погледна изцапаните им със сажди лица.

— Вие вътре? Човече, сега чул по радио. Някаква експлозия.

Завала погледна през задното стъкло към суматохата пред сградата, където полицията спираше движението и опъваше пожарен кордон.

Завала избърса саждите от бузата си.

— Откъде знаеше какво ще стане?

— Не знаех. Но забелязах хеликоптера да се движи напред-назад над пристанището, докато разговаряхме с Хенли.

— И аз го видях, но не му обърнах внимание. Помислих, че е на пътната полиция.

— Така сметнах и аз отначало. После го видяхме отблизо и нещо ми щракна. Същият хеликоптер или много подобен на него, се появи след експлозията в тортилената фабрика.

— Спомням си. Тъмнозелен. Прелетя над залива и си замина. — Завала обмисли казаното. — Който притежава този хеликоптер, много е искал Хенли да умре.

— Хенли си е общувал с доста грубовати типове.

— Мислиш, че е Енрико?

— Възможно е. Той знаеше, че ще се срещнем с Хенли. Изненадан съм, че не го е предупредил.

— Мисля си за мистър Джоунс, който е посредничел при сделката — обади се Завала. — Може би и неговата уста е затворена, по нареждане на същия бос.

— Тази версия е приемлива, ако не се появи по-добра.

По-добрата се появи при завръщането им в хотела. Докато Остин влезе да се къпе и преоблича, Завала пусна новините по телевизията. Камерата показа вълмата дим, струящи от кантората и пожарните коли отвън. Говорител на пожарната съобщи, че неколцина са получили първа помощ след обгазяване, но само един е загинал. Името му щяло да бъде съобщено, след уведомяване на близките. Причината за експлозията засега оставала неясна. Репортажът свърши и Завала се готвеше да изключи телевизора, когато на екрана се появи познато лице.

— Кърт, ела да видиш! — викна Джо.

Остин дойде навреме, за да чуе думите на говорителя.

— Последно съобщение. Известният като наркотрафикант Енрико Педралес беше убит днес, при взрив на колата му в Тихуана. Двама мъже, вероятно бодигардове, също са загинали.

Говорителят продължи с поменик от престъпленията на мексиканеца.

— Изглежда нашите момчета със зеления хеликоптер не обичат да оставят следи — забеляза Остин.

Телефонът иззвъня и Завала вдигна слушалката. Послуша малко, измърмори „моля“ и я остави на мястото й.

— Беше ФБР — агент Мигел Гомес.

— Какво иска?

Устните на Завала се изкривиха в кисела усмивка.

— Просто благодари за известно облекчаване на работата си.