Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Синьо злато (38)

37

Нощният пазач пушеше цигара на кея на Валхала, когато пристигна сменникът му и попита има ли нещо особено. Набитият бивш морски пехотинец присви очи към отразените от езерото слънчеви лъчи и хвърли фаса във водата.

— По-голяма навалица, отколкото в метрото сутрин — отвърна той с провлачен алабамски изговор. — Цяла нощ пристигат хеликоптери.

Сменникът, някогашна зелена барета, вдигна глава към поредната пристигаща машина.

— Май идват нови гости.

— Какво става? — попита алабамецът. — С моето спане през деня, нищо не мога да науча.

— Разни важни клечки пристигат за среща. Всичко живо е на нокти, охранителният обръч е стегнат като кучи гъз. — Погледна към езерото. — Ето я й „Кралицата на Тахо“, като по часовник.

Взе бинокъл и го фокусира върху движения от водни колела кораб, който пълзеше по курса си на север. „Кралицата на Тахо“ беше като извадена от списание. Белият й лак приличаше на глазура от торта. Светлосиня ивица разделяше двете затворени палуби. Два високи черни комина бяха разположени в предната част. Двигателните колела, които пенеха застиналите води на езерото зад кърмата, бяха боядисани в сигнално червено. Релингът на горната палуба беше цял окичен с бели, сини и червени флагчета. Куп знамена се вееха по вятъра.

— Хм — каза пазачът, — няма много пътници днес.

Щеше да направи и други забележки, ако знаеше, че кораловозелените очи, които го бяха видели вчера, отново са вперени в него. Остин стоеше в рулевата рубка, разположена като кутия цигари на горната предна палуба. Разглеждаше пазачите и преценяваше степента им на боеготовност. Видя, че са въоръжени, но нехайните им пози показваха, че са отегчени до смърт.

На руля стоеше капитанът, обрулен от годините езерен ветеран от Емералд бей.

— Искате ли да намаля хода на „Кралицата“ с един-два възела?

Параходът беше очарователен анахронизъм, построен повече за удобство, отколкото за скорост. Ако намали още малко, ще спре, мислеше си Остин.

— На ваше място, бих поддържал тази скорост, капитане. Спускането няма да е проблем. — Погледна отново към кея и видя, че единият пазач си отива, а другият се скрива под сенник. Кърт му пожела да спи спокойно.

Протегна ръка към капитана:

— Благодаря за помощта! Надявам се, да не сме ядосали много обичайните ви пасажери, наемайки кораба в последната минута.

— Аз така или иначе разкарвам напред-назад старото корито, без значение кой е на борда. Освен това, този курс е много по-интересен отколкото с туристическите групи.

Това становище на капитана си имаше определена цена. Управата на линията не искаше да се лиши от своята дневна печалба, така че трябваха дълбоки джобове и обаждания от високо равнище във Вашингтон, за да се чартира парахода.

— Радвам се, че помогнах да разнообразите деня си, капитане — каза Остин. — Трябва да вървя. Пускате ни и просто си продължавате по курса.

— Как ще се върнете?

— Мислим по въпроса — отвърна Остин с усмивка.

Той излезе от рулевата и се спусна в просторния салон на долната палуба. В обикновен ден, тук щеше да е пълно с хранещи се и пиещи туристи, зяпнали околната красота. Сега в салона имаше само двама души — Джо и Пол. Завала вече беше навлякъл черния си военен неопрен с качулка, а Траут отмяташе в един списък. Остин се облече бързо. После двамата със Завала минаха през отвор в борда, през който се качваха и слизаха пътниците.

Щяха да стъпят право във водата, ако успоредно на кораба нямаше дървена платформа. Салът се държеше от понтони за океански спасителни операции — дълги и дебели найлонови тръби, всяка от които можеше да държи на повърхността няколко тона. Изграждането на това съоръжение приключи рано призори. Контос присъстваше, да не би да допуснат някоя съществена грешка в бързината.

— Как ти се вижда? — попита го Остин.

— Не е така добър, както на Хъкълбери Фин^[1] от плаването му по Мисисипи — отвърна Контос и поклати глава. — Но мисля, че ще издържи десетина метра.

— Благодаря за непоклатимата вяра в строителните ни способности — каза Завала.

Като слезе от сала, Контос свъси вежди.

— Внимавайте, момчета, опитайте се да не погубвате моребуса. Дяволски трудно е да изпълниш програма за изпитания, като няма какво да изпитваш.

Без опаковката си, моребусът приличаше на дебела наденица. Беше умалена версия на туристическа атракционна подводница, край бреговете на Флорида. Предназначена беше да откарва и докарва подводни екипи, работещи на умерена дълбочина. В кабината си от прозрачен полиакрил можеше да качи до шест пътника с екипировката им. Корпусът лежеше върху дебели, кръгли контейнери, в които се слагаше баласт, инструменти и друг багаж. Там бяха монтирани и двигателите. Над тях, по външната страна на корпуса, с обръчи към стената бяха стегнати допълнителни контейнери за баласт и сгъстен въздух. Двуместният кокпит беше в предната част. В задната се намираше електрическото, хидравлично и механическо сърце на подводницата, както и мокра камера за излизане и влизане под водата.

Траут подаде глава от кораба.

— Наближаваме целта — каза той, като гледаше часовника си. — Три минути до старта!

— По-готови сме от когато и да е — отвърна Остин. — А ти как си, Пол?

— Екстра съм, капитане! — каза той с крива усмивка.

Пол беше много далеч от екстра. Независимо от безстрастната си физиономия на янки^[2], той много се тревожеше за Гемей и ужасно му се щеше да тръгне с тях. Знаеше, че с неизползваемата си ръка, само щеше да им се пречка. Остин го убеди, че имат нужда от някого над повърхността, който да извика помощ, ако нещата се закучат.

Докараха кран за прехвърляне на подводницата от колесара върху сала. Корабът напусна пристанището рано сутринта, когато там още нямаше хора. После вися край брега, докато дойде време за обичайния му курс. Въпреки тежкия си товар, салът надигаше предната си част и я сучеше наляво и дясно, докато корабът го теглеше с борда си.

Остин и Завала трябваше здраво да се хванат, когато застанаха отзад, всеки над един от понтоните. По даден сигнал, те ги прободоха едновременно с водолазните си ножове. Въздухът започна да излита със свистене, което бързо премина в бълбукане. Притиснати между водата и сала, понтоните се свиваха. Когато дъното на сала докосна водата, те отвързаха коланите, които крепяха подводницата към него, мушнаха се бързо вътре и затвориха херметическия люк.

Предната част на сала се надигна. След това, когато понтоните се свиха напълно, отново застана в хоризонтално положение и започна да потъва. Примитивен начин за спускане във вода на такъв съвършен морски съд, но свърши работа. Моребусът запази хоризонтално положение, докато салът потъваше и после бе измъкнат напред от кораба. Подводницата се разклати от водната следа на големия кораб и потъна в пяната, разбивана от кърмовите колела. Докато отиваха към дълбокото, цветът на водата премина от синьо-зелен в тъмносин.

Остин регулира баласта и подводницата увисна на петнадесет метра под повърхността. Завала натисна контролния лост и се чу жуженето на електродвигателите, които подкараха машината към брега. Имаха късмет да не се натъкнат на насрещно течение, което би създало проблем за облия, почти тъп нос на подводницата. Поддържаха постоянна скорост от десет възела. След половин час, петте мили до брега бяха преодолени.

Докато Завала управляваше, Остин проучваше екрана на сонара. Скалистият бряг се спускаше вертикално на повече от сто метра под водата, където рязко преминаваше в широка хоризонтална площадка. Сонарът откри някакъв огромен предмет, разположен точно под плаващия кей. След миг погледнаха нагоре и видяха сянката на кея и понтоните му, откроени на фона на дневната светлина. Остин се надяваше, първоначалната му оценка да излезе вярна и пазачът да е прекалено отегчен, за да забележи каквото и да било. Завала спускаше подводницата по спирала, а Остин разпределяше вниманието си между личните наблюдения и тези на сонара.

— Задръж на тая дълбочина. Бързо! — каза Остин.

Завала откликна на секундата и подводницата се завъртя на място, като гладна акула.

— Много се приближихме до дъното ли?

— Не точно. Дръпни я навътре и спусни още петнадесет метра.

Моребусът се отдалечи от брега и зави, така че застанаха с лице към площадката.

— Madré de Dios!^[3] — извика Завала. — Когато бях в Тексас последния път, стадионът си беше още там.

— Съмнявам се, че ще намериш палави каубойки вътре — отвърна Остин.

— Прилича на онова, което се пръсна от жега при Баха. Неприятно ми е да го призная, но ти пак имаше право.

— Просто късмет.

— Не знам с колко късмет разполагаш, но трябва да влезем вътре в това нещо.

— Няма по-подходящ момент от настоящия. Предлагам, да погледнем отдолу.

Завала кимна и натисна лоста. Моребусът се плъзна надолу и застана точно под масивната конструкция. Беше построена от полупрозрачен зелен материал, който излъчваше мътно сияние. Макар да не отговаряше точно на сравнението на Завала, съоръжението би представлявало впечатляващо инженерно постижение, дори на сушата. Както при Баха, постройката се крепеше върху четири опори.

— Върху външните два крака има отвори — каза Остин. — Сигурно, както и в Мексико, оттам черпят вода или изхвърлят използваната.

Завала докара подводницата до пета подпора, в самата среда на съоръжението. Включи двата прожектора и каза:

— Здрасти. Какво си имаме тук? — Той приближи моребуса до една вдлъбнатина, върху иначе гладката повърхност на колоната. — Прилича на врата. И пак няма червена пътека!

— Може да са забравили — забеляза Остин. — Какво ще кажеш да паркираме буса и да направим едно посещение на добра воля?

Завала леко спусна подводницата редом с основата на подпората. Надянаха кислородните бутилки, поставиха подводните маски и уредите за подводна аудио връзка. Остин пъхна големия си боуън и муниции в една непромокаема чанта. Там имаше и деветмилиметров глок^[4], в замяна на загубения в Аляска автомат на Завала.

Остин пръв влезе в тясната мокра камера, напълни я и отвори външния люк. След малко Завала се присъедини към него. Доплуваха до подпората, вдигнаха се покрай нея и се хванаха за скобите от двете страни на вратата. От дясната и страна имаше два огромни бутона — зелен и червен. Зеленият светеше.

Те се поколебаха.

— Може да са свързани с аларма — каза Завала, изказвайки опасенията на Остин.

— И аз си мислех същото. Но защо са им такива главоболия? Не може да се каже, че околността гъмжи от взломаджии.

— Нямаме кой знае какъв избор — каза Завала. — Давай!

Остин натисна светещия бутон. И да е прозвучала сирена, те не я чуха. Част от обшивката на колоната се плъзна встрани и разкри отвор, като прозявка. Завала вдигна палец към Остин и се мушна вътре. Кърт го следваше по плавниците. Намираха се в камера, приличаща на вътрешност от кутия за шапки. Вътре се виждаха същите два бутона. Остин натисна светещия и без да иска, изпусна чантата с оръжието през отвора навън.

— Остави ги! — каза той в отговор на мълчаливия въпрос на Завала. — Няма време!

Външната врата се затвори и в камерата грейна пръстен светлина. Тя бързо се изпразни и над главите им се отвори кръгъл люк. Все още нямаше никакъв знак, че присъствието им е усетено. Беше тихо, ако не се смята далечния, глух шум от машини.

Остин се изкачи по стълбата и надникна през отвора. Даде знак на Завала да го последва и изскочи горе. Бяха в друга, по-голяма и отново кръгла стая. Няколко тъмнозелени, леководолазни костюма висяха на стените й. Кислородни бутилки бяха подредени на рафтове. В голям шкаф имаше различни инструменти, с неясно предназначение.

Остин свали снаряжението си и взе една метла с дълга дръжка и работна част от твърда, стоманена тел.

— Сигурно с това почистват входящите сифони отвън. Иначе ще се задръстят с водорасли.

Завала приближи врата в заоблената стена и посочи нова двойка бутони.

— Започвам да се чувствам като маймуна на тест за интелигентност. Натиска шимпанзето бутон — дават му да яде.

— Аз не се чувствам така — отговори Остин. — Шимпанзето е достатъчно интелигентно, за да не се навира по такива места.

По сигнал на Кърт, Завала натисна зеления бутон. Вратата ги пропусна в стая с четири стени. В нея имаше душ-кабини и рафтове. Остин взе един пакет и разкъса найлоновата му обвивка. Вътре имаше бяло работно облекло от две части, изработено от лека синтетична тъкан. Без повече приказки, те се измъкнаха от неопрените и бързо навлякоха новите дрехи върху термобельото си. Сребърнобялата коса на Остин сякаш крещеше от главата му, така че бялата, пластмасова шапка, опакована във всеки пакет го зарадва особено много.

— Как изглеждам? — попита той, като си даваше сметка, че костюмът не беше пригоден за широките му рамене.

— Имаш вид на огромна и противна печурка.

— Точно към това се стремях. Да вървим!

Попаднаха в огромно помещение с висок, сводест таван. Изпълваха го тръби и кабели, с най-различна дебелина. Шумът, който бяха доловили преди, бе толкова силен, че можеше да им пръсне ушите. Сякаш напираше от всички страни.

— Бинго! — тихо измърмори Остин.

Завала добави:

— Напомня ми за сцена от филма „Извънземно“.

— Бих предпочел тия всичките да са в чужд свят! — коментира Остин.

Облечена в бяло фигура се показа неочаквано иззад дебела тръба. Те се напрегнаха и посегнаха към липсващото оръжие, но човекът, понесъл някакъв малък уред, почти не ги погледна, преди да изчезне в лабиринта. Огромната зала беше разделена на две нива от стоманена мрежа и пасарелки. Решиха да се качат горе, за да имат по-широк поглед върху цялото помещение и да ограничат възможността отново да налетят на някого. Качиха се по най-близката стълба и тръгнаха към центъра на помещението. Хората отдолу бяха заети с работата си и никой не вдигаше поглед. От тази позиция, инсталацията изглеждаше още по-внушителна. Приличаше на футуристичен кошер.

— Тук можем да си прекараме цял ден в лутане — каза Остин. — Дали да не си намерим екскурзовод?

Спуснаха се отново долу и се скриха зад една огромна тръба. Над голям контролен пункт се бяха надвесили трима. Бяха с гръб и очевидно потънали в работата си.

Двама се оттеглиха, като оставиха третия сам. Хвърлил бърз поглед настрани, за да се убеди, че не го виждат, Остин бързо доближи човека и стисна шията му в свивката на дебелия си лакът.

— Да не си гъкнал, че ще ти счупя врата! — обеща той и замъкна улова си зад тръбата. — Запознай се с новия ни екскурзовод — каза той на Завала.

Завала го погледна и каза:

— Вече се познаваме.

Остин обърна човека към себе си. Франсешка! Страхът, изписан на лицето й, бе заменен с усмивка на облекчение.

— Какво правите тук?

Радостта да види Франсешка надмогна изненадата на Остин.

— Нали имахме среща, не помниш ли? — отвърна той с усмивка. — Времето и мястото трябваше да се уточнят допълнително.

Франсешка се засмя нервно. Като се успокои, тя каза:

— Не можем да стоим тук! Елате с мен.

Те тръгнаха из лабиринта към една стаичка, обзаведена с обикновени пластмасови стол и маса.

— Поисках това място, за да мога да работя на спокойствие. Тук сме в безопасност за няколко минути. Ако влезе някой, престорете се, че имате представа какво правите. — Поклати глава в недоумение. — Как, за бога, успяхте да проникнете тук?

— Взехме автобуса — отвърна Остин. — Къде е Гемей?

— Това тук е обезсоляваща инсталация. Тя е в главния корпус. Държат я в строго охранявана килия на първия етаж.

— Как да стигнем до там?

— Ще ви обясня. От лабораторията вземате асансьор. Той стига до едно трамвайче. По тунел, то ви откарва до главния корпус. Друг асансьор ще ви изведе до нейния етаж. Ще можете ли да я измъкнете?

— Няма как да разберем, преди да сме опитали — отвърни Завала с лека усмивка.

— Много е опасно. Но може и да успеете. Охраната е много заета. Имат някакво събиране. Трябва да действате бързо, преди да са започнали да идват хора насам.

— Какво събиране?

— Не знам друго, освен че е от изключителна важност. Докато го свършат, аз трябва да съм пуснала в ход процеса си. Иначе ще убият Гемей.

Остин си помисли, че тя изглежда изтощена. Под зачервените й очи имаше тъмни сенки. Тя им пожела успех и изчезна в лабиринта от тръби.

Без да губят време, те се качиха в странна яйцевидна асансьорна кабина. Тя ги вдигна през водата до трамвайчето, за което им бе казала Франсешка. Качиха се в него и се понесоха към другата му спирка. Оттам тръгнаха по някакъв коридор. Асансьорът беше там. Светлинното табло показваше, че кабината се спуска.

— С добро или с лошо? — попита Завала.

— Да пробваме с добро.

Вратата се отвори и през нея излезе охранител. На рамото му висеше автомат. Погледна подозрително най-напред Завала, а после и Остин.

— Извинете — започна възпитано Завала, — бихте ли ни казали, къде да намерим една жена от НАМПД? Не може да се сбърка с друга. Висока, с червена коса.

Мъжът започна да вдига цевта на автомата. Това движение накара десния юмрук на Остин, с размер на пушен бут, да се забие в стомаха му. Чу се звук, като от изпуснат балон и човекът се свлече на пода.

— Мислех, че ще опитваме с добро — каза Завала.

— Това беше добро — отвърна Остин. Сграбчи мъжа под мишниците, Завала пое краката и го вкараха в кабината. Спряха я между етажите, Остин коленичи и потупа човека по бузата. Той полуотвори очи, но като позна Остин, направо ги опули.

— Днес сме великодушни — осведоми го Кърт. — Имаш още една възможност. Къде е жената?

Гардът поклати глава. Остин не беше в настроение да го разиграват. Допря дулото на автомата в основата на носа на пазача, така че очите му се събраха.

— Няма да губя никакво време — спокойно каза Кърт. — Знаем, че е на първия етаж. Ако не ни кажеш къде точно, ще намерим друг, който ще го стори. Ясно ли се изразявам?

Мъжът кимна.

— Добре — похвали го Остин. Изправи го за яката и Завала натисна бутона на първия етаж. Никой не чакаше асансьора. Блъснаха пазача в пустия коридор.

— Каква охрана има напред?

— Повечето са горе и се грижат за големците, дошли за събранието.

Остин би искал да разбере кои са тия VIP^[5] лица и за какво са се събрали, но повече се интересуваше от съдбата на Гемей. Ръгна с дулото мъжа в ребрата и заповяда:

— Търси!

Гардът тръгна неохотно по коридора и спря пред врата с цифров номератор. Изкуши се да каже, че не знае комбинацията, но един поглед към мълниите в очите на Остин го разубеди начаса. Набра кода и вратата се отвори. Стаята беше пуста.

— Това е килията — заяви пазачът с разтревожен вид.

Блъснаха го настрана и огледаха помещението. Стаичката очевидно се използваше като килия, защото не се отваряше отвътре. Завала отиде до леглото, взе нещо от възглавницата и се усмихна.

— Била е тук. — Тъмночервеният косъм между пръстите му не можеше да се сбърка.

Остин се обърна към пазача.

— Къде са я отвели?

— Не знам — намусено отговори мъжът.

— Имай предвид, че думите, които сега ще произнесеш, може да са ти последни. Така че, обмисли ги!

Гардът разбра, че ще го застрелят, без миг колебание.

— Аз да не би да ги крия тия изроди? — каза той.

— За какво говориш?

— Братята Краджич. Завели са я в голямата зала.

— Кои са тия?

— Двойка убийци, които вършат мръсната работа за шефката — отговори пазачът с очевидно отвращение.

— Кажи ни как се стига до там!

Мъжът им обясни. Остин му каза да очаква втора визита, ако ги е пратил за зелен хайвер. Оставиха го в стаята, затвориха вратата и хукнаха по коридора към асансьора. Не знаеха, кои са братята Краджич и не им пукаше. В едно бяха сигурни. Каквото и да са замислили по отношение на Гемей, то не беше за добро.