Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Синьо злато (39)

38

Петдесетината мъже, събрани на палубата на викингския кораб, бяха облечени в официални тъмни костюми, вместо в бойни доспехи и наметала, но сцената спокойно би могла да се вземе от някой варварски празник с хилядолетна давност. Светлините на факлите се отразяваха от лъскавите остриета на окачените по стените средновековни оръжия и играеха по лицата на мъжете. Театралният ефект не беше произволен. Бринхилд бе замислила цялото помещение като сложна сценична постановка, с нея самата в ролята на режисьор.

В състава на борда на директорите на „Гогщад“ влизаха някои от най-прочутите имена на съвремието. Те се бяха събрали от всички континенти и много страни. Висши ръководители на мултинационални корпорации, търговски представители, чиито тайни операции им даваха власт по-голяма от тази на много правителства, политици, настоящи и от миналото, дължащи кариерите си на плутокрациите^[1] — истински управници на страните, от които произхождаха. Сред тези хора имаше представители на всяка раса, но независимо от лицата и цвета на кожата им, те всички споделяха една обща черта: неутолима алчност. Всяка тяхна дума или надменен жест, даваха израз на една и съща култивирана арогантност.

Бринхилд се бе изправила на палубата, начело на масата.

— Добре дошли, господа — приветства ги тя. — Благодаря ви, че се отзовахте веднага на поканата ми. Известно ми е, че мнозина от вас пристигат от много далеч, но ви уверявам, че пътуването си е струвало труда. — Тя огледа лицата на присъстващите, видимо доволна от алчността, с мъка прикривана зад изкуствени усмивки и остри като кинжали погледи. — Тук събраните представляваме сърцето и духа на „Гогщад“, едно невидимо правителство, по-могъщо от което и да е познато на света. Вие сте нещо повече от корпоративен елит. Вие сте жреци в тайно братство на посветени, като рицарите тамплиери^[2].

— Простете, че си позволявам да прекъсна вълнуващото ви изложение в самото му начало — обади се един английски оръжеен търговец, с очи на риба и име Гримли, — но вие не ни казвате нищо ново. Надявам се, че не съм пътувал цели десет хиляди километра, само за да чуя каква изключителна компания сме ние.

Бринхилд се усмихна. Директорите бяха единствените хора на тая земя, които можеха да й говорят като равни.

— Не, лорд Гримли, събрах ви тук, за да ви съобщя, че реализацията на нашите планове рязко ускори ход.

Англичанинът не беше впечатлен. Дългият му нос душеше във въздуха, сякаш долавяше някаква неприятна миризма.

— Първоначално казвахте, че ще ни трябват години, за да сложим ръка върху водоснабдяването в световен мащаб. Сега срокът се променя в месеци. Това ли трябва да разбирам?

— Не лорд Гримли, имам предвид дни.

Около масата се разнесе приглушен ропот.

Лицето на Гримли се украси от мазна усмивка.

— Моля, не обръщайте внимание на забележката ми и продължете нататък! — каза той.

— С огромно удоволствие. Както ви е известно от моите месечни отчети, плановете ни се изпълняваха безпроблемно, но бавно. Всеки ден придобивахме нов водоизточник, но танкеровата флотилия се изграждаше бавно. Проблем създаваше производството на гигантските балони, с които да се транспортира вода през океаните. Едва сега разполагаме с технология, която ни позволява да произведем такива съоръжения. А съвсем неотдавна, дейността ни привлече вниманието на Националната агенция по морско и подводно дело.

Един американски магнат от сферата на недвижимите имоти, на име Хауъз, пръв схвана значението на казаното.

— НАМПД? Как са научили за нас?

— Историята е много дълга. Всеки един от вас ще получи информация с подробности. Засега е достатъчно да споменем, че хората от тая организация проявяват изключителен напоризъм и много им върви.

— Това е сериозно! — отбеляза американецът. — Преди беше вестникарското любопитство, а сега пък НАМПД.

— Вестникът няма да каже и гък, нито пък някой друг. Всичките им материали по случая са унищожени. Що се отнася до НАМПД, тяхната дейност също е неутрализирана.

— И все пак е дяволски тревожно! — заяви Хауъз. — Похарчихме милиони, за да запазим работата си в тайна. А сега, точно когато не трябва, тя може да излезе наяве.

— Съгласна съм с вас от цялото си сърце — отвърна Бринхилд. — Направихме всичко възможно, да останем в сянка, но операция от такъв мащаб не може вечно да остане скрита. Изградената от нас фасада, за прикриване на дейността ни от погледа на обществото, започва да се пропуква. Винаги е било въпрос на време, така че аз не съм изненадана, но необходимостта да се бърза става очевидна.

— Искате да кажете, че ускоряваме нещата, заради интереса от страна на НАМПД?

— Не. Искам само да кажа, че събитията започнаха да се развиват изключително в наш интерес.

Пръв се сети германският банкер Хаймлер.

— Има само една възможност за такъв рязък скок — започна той с изражението на боа при вида на жив заек. — Овладели сте обезсоляващия метод на доктор Кабрал.

Бринхилд изчака да заглъхне възбуденото оживление около масата.

— Нещо повече — отвърна тя. — В настоящия момент доктор Кабрал сама доизпипва своя процес в нашата лаборатория.

— Кабрал? — учуди се германецът. — Четох във вестниците, че е жива, но…

— Жива е и напълно здрава. Съгласи се да работи за „Гогщад“, тъй като само ние притежаваме анасазиум. В момента подготвя демонстрация. След малко ще ви покажа това необикновено постижение. Разговарях с доктор Кабрал преди срещата ни. Каза, че ще бъде готова до час. Междувременно, чувствайте се поканени да се подкрепите в трапезарията. Аз ще проверя как вървят нещата и скоро ще бъда отново с вас.

Докато директорите напускаха залата, Бринхилд излезе пред главния вход на комплекса. Няколко тъмнозелени джипа бяха наредени на паркинга. До всеки от тях стояха прави шофьор и охранител.

— Всичко ли е готово? — попита тя гарда при първата кола.

— Да, мадам, готови сме да закараме гостите всеки момент.

Подземното трамвайче осигуряваше най-бързо достъп до лабораторията, но то бе предназначено да превозва малки групи от работещите в нея. Голяма група като тази на директорите, трябваше да се транспортира с коли. Бринхилд не оставяше нищо непроверено. Тя седна до шофьора в първата кола и му нареди да я откара до езерото. След малко джипът спря на ръба на полегатия хълм, нависнал над водната повърхност. Спусна се по късата стълба до кея и влезе в постройката. Тя всъщност скриваше асансьорите, обслужващи лабораторията. Бринхилд отмина яйцевидната клетка и се отправи към големия товарен асансьор. Не след дълго вече крачеше към централната част на лабораторията. Под сводестия й покрив ясно се усещаше възбуда.

Франсешка работеше пред централния пулт. Когато забеляза Бринхилд, тя каза:

— Тъкмо щях да ви повикам. Мога да проведа демонстрацията преди срока.

— Напълно ли сте сигурна, че ще бъде успешна?

— Ако искате, ще ви покажа още сега.

Бринхилд обмисли предложението и каза:

— Не, нямам търпение да им видя физиономиите, когато се уверят в успешния резултат от работата ни.

Франсешка не обърна внимание на множественото число на притежателното местоимение и потвърди:

— Сигурна съм, че ще останат изненадани.

Бринхид поръча по телефона си да започнат транспортирането на директорите.

След по-малко от час, те се бяха събрали около централния контейнер в пълен състав. Бринхилд представи Франсешка. Когато красивата бразилка пристъпи напред, около нея се разнесоха одобрителни възклицания. Докато се усмихваше на мъжете с решителни черти около себе си, тя помисли, колко много приличат на лешояди, събрани около мърша. Нямаше нужда да си припомня, че техният стремеж към повече власт и пари бе станал причина да остане десет години в тропическите гори. Докато тя споделяше всекидневието на чуло, в очакване на спасение, може би милиони хора, които можеха да се възползват от плодовете на труда й, бяха загинали от жажда.

Франсешка никога не бе виждала толкова много зло, събрано в едно помещение, но умело прикриваше презрението си.

— Не зная, колко от вас имат научна подготовка, но за да се разберат принципите на процеса, чийто резултат ще видите, не са необходими технически познания. Процесът ми е труден за провеждане, но прост като концепция. Още от времето на древните гърци, опитите за отстраняване на солта от морската вода не спират. Винаги обаче, се прибягва до физическо въздействие: изпаряване на водата, атакуването й с електрически ток, прекарването й през различни видове мембрани, които да задържат солта, както децата правят на плажа с пясък и мидени черупки. Аз допуснах, че може би ще се окаже възможно да се промени молекулярният строеж на химикалите във водата, на атомно равнище.

Гладколикият германец отбеляза:

— Това звучи като алхимия, доктор Кабрал.

— Много сполучлива аналогия. Макар алхимията да не постигна целите си, тя постави основите за развитие на химическата наука. Както алхимиците, аз се опитах да превърна едно вещество в злато. Само че в дадения случай, то е синьо. Вода. По-ценна от всеки друг материал на земята. Имах нужда от вълшебен камък, който да направи това превръщане възможно. — Тя се обърна към контейнера. — Тук се намира катализаторът, който прави процеса възможен. Само при контакт с него, обезсоляването може да се проведе.

— Кога ще ни покажете това чудо? — поинтересува се лорд Гримли.

— Моля, елате насам! — каза тя, като тръгна към пулта. Пръстите й пробягаха по клавишите. Дочу се приглушен шум от помпи и течаща вода. — Това е солената вода, която нахлува в инсталацията през клапа над главите ни. Нужни са две-три минути.

Франсешка поведе групата към другата страна на контейнера. Замълча за малко, докато напрежението нарастваше. После провери показанията на един прибор и показа друга клапа:

— Това е изходната тръба, по която идва обезсолената вода. Сами усещате топлината, която се отделя при процеса.

Обади се американецът:

— Доколкото разбрах, тази топлина може да се трансформира в друг вид енергия?

— Така е. В момента обезсолената вода се изпомпва обратно в езерото и топлината се освобождава в неговите води, но след известни модификации, тя може да се върне обратно в инсталацията под формата на друг вид енергия и да я задвижва. Даже ще остава излишък от енергия, който да се използва за друго.

Разнесе се одобрителен шум. Франсешка буквално усещаше вълната от алчност, която изпълни помещението, докато петдесетина глави пресмятаха печалбите от продаваната енергия.

Тя се приближи до система от вертикални спираловидни тръбички, които се спускаха от изходящата клапа. В долния край имаше кранче и картонени чаши.

— Това е охладител, който отнема топлината от течността — обясни тя. Попита един от техниците: — Как беше на вкус водата до вчера?

— Възсолена, в най-добрия случай — отвърна той.

Франсешка отвори кранчето и напълни една чаша. Вдигна я във въздуха като дегустатор на вино и отпи.

— Малко е топличка, но не отстъпва по нищо, на която и да е изворна вода.

Бринхилд пристъпи и също си наля.

— Божествен нектар! — обяви триумфално тя.

Директорите се заблъскаха към кранчето, като ожаднели говеда. След всяка глътка се чуваха възгласи на удивление. Всички приказваха в един глас. Докато директорите се боричкаха около крана, сякаш беше извор на младост, Бринхилд отведе Франсешка настрана.

— Поздравявам ви, доктор Кабрал. Изглежда, че процесът е сполучлив.

— Това ми беше известно още преди десет години.

Мислите на Бринхилд бяха насочени към бъдещето.

— Показахте ли на моите хора как да се оправят с него?

— Да. Трябваше да се внесат някои малки промени в начина им на работа. Била сте доста близо до положителния краен резултат.

— Значи, с течение на времето, щяхме да го постигнем?

Франсешка помисли по това.

— По-скоро не. Вашият процес и моят са като две успоредни прави. Колкото и да ги доближавате, те не се пресичат. Сега, след като направих онова, което обещах, ваш ред е да изпълните договореното.

— Ах, да, договореното! — Бринхилд вдигна слушалката, усмихна се и впила студен поглед в лицето на Франсешка, каза: — Предайте на братята Краджич, че жената от НАМПД е изцяло на тяхно разположение.

— Чакайте! — Франсешка сграбчи мускулестата ръка на другата жена. — Вие ми обещахте!

Бринхилд се освободи с лекота.

— Но в същото време ви напомних, че не можете да ми имате доверие. След като ми предадохте знанията си, вашата приятелка е без значение за мене. — Тя отново поднесе слушалката към ухото си. Усмивката й изчезна изведнъж и тя се намръщи. — Какво искаш да кажеш? — викна тя. Тъмна сянка покри лицето й. — Кога?

Закачи слушалката на колана си.

— С вас ще се оправя после! — обеща на Франсешка тя и се отправи с маршова стъпка към асансьора.

Франсешка се вцепени. После, проумяла предателството на Бринхилд, тя отново бе завладяна от дивата ярост, потискана цяло десетилетие. Ако Гемей е мъртва, още по-лесно ще осъществи решението си. Стиснала решително зъби, тя тръгна в лабиринта от тръби.