Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Синьо злато (29)

28

Остин си наля чаша горещо ямайско кафе „Блу маунтин“ без мляко и отпи от висооктановата течност. Взе алуминиевия цилиндър от бюрото си. Загледа се в очуканата му крива повърхност, сякаш гледаше в магическо кристално кълбо. Цилиндърът не му разкри никакви тайни. Само собственият му изкривен, бронзов образ с бели коси.

Като остави цилиндъра, той погледна към разгънатата върху бюрото карта на Аляска. Ходил бе там няколко пъти и необятните простори на петдесетия щат не преставаха да възбуждат въображението му. Да търсиш някогашната военновъздушна база в един от най-пресечените участъци от земната повърхност, беше като да търсиш точно определена песъчинка на плажа. За да стане задачата още по-трудна, военните положително я бяха скрили на място, недостъпно за любопитни очи. Той прокара с пръст права, от Бероу, дълбоко навътре в арктическия кръг, до полуостров Кенаи на юг. Телефонът иззвъня, точно когато в съзнанието му започна да покълва зрънцето на прозрението.

Без да откъсва очи от картата, той грабна слушалката, долепи я до ухото си и измърмори механичен поздрав. От слушалката се разнесе отривистият глас на Сендекър:

— Кърт, ще се качиш ли при мен?

— Може ли малко по-късно, адмирале? — попита Остин, мъчейки се да задържи мисълта си.

— Разбира се, Кърт — великодушно се съгласи Сендекър. — Пет минути стигат ли?

Прозрението повехна и изсъхна, като цвете под слънцето.

Оная непреодолима първична сила, за която говорят, трябва да е бил Сендекър. Мисълта на адмирала работеше с такава скорост, че като последица, представите му за време също бяха пресовани.

— Ще бъда горе след две!

— Чудесно! Мисля, че няма да съжаляваш.

Когато влезе в кабинета му на десетия етаж, Кърт очакваше да свари адмирала на неговото огромно бюро, направено от трюмен капак, взет от потънал кораб на Конфедерацията^[1]. Вместо това, го видя седнал на една страна в удобно, тапицирано с черна кожа кресло за посетители. Приказваше с някаква жена, седнала с гръб към Остин. Сендекър, облечен в морскосин блейзър със златни котви на гърдите, стана да го посрещне.

— Здравей, Кърт. Искам да те запозная с един човек!

Жената се изправи и мислите на Кърт за Аляска се изпариха за миг. Беше висока и слаба, с евразийски високи скули и бадемови очи. Екзотичното лице контрастираше с консервативно дългата, тъмночервена пола и жакет в същия цвят. Тъмнорусата коса бе сплетена в стегната, дълга до плещите плитка. Нещо у нея прехвърляше пределите на природната красота. Имаше изправената осанка на роден владетел, а когато дойде да се запознае с Кърт, движенията й бяха гъвкави, като на пантера. Дълбоките, кафяви очи със златисти точици сякаш излъчваха тропическа жега. Мускусният й аромат накара Остин да чуе тътена от далечни барабани. Той внезапно се сети коя е.

— Вие сте доктор Кабрал?

Остин не би се изненадал да чуе меко мъркане в отговор.

С нисък, сочен глас тя каза:

— Благодаря, че дойдохте да се запознаем, мистър Остин. Надявам се, че не съм прекъснала някоя важна работа. Помолих адмирал Сендекър да ми даде възможност да изкажа лично благодарността си за вашата помощ.

— Моля, моля, но Гемей и Пол свършиха цялата тежка работа, а аз само отговорих на телефона и натиснах едно-две копчета.

— Прекалено скромен сте, мистър Остин! — каза тя с усмивка, в която можеше се стопи ледено кубче. — Ако не беше бързата ви намеса, главата ми, както и тия на вашите колеги, сега щяха да красят стените на едно село, на хиляди километри от тукашната уютна обстановка.

Сендекър застана помежду им и отведе Франсешка обратно на мястото й.

— След този щастлив завършек, доктор Кабрал, ще имате ли нещо против, ако настоятелно ви помолим да ни разкажете историята си отначало докрай?

— Не, разбира се — отвърна тя. — Разказването на преживелиците ми има терапевтичен ефект и освен това, всеки път си припомням нови, забравени подробности.

Сендекър направи знак на Остин да седне и сам се разположи зад бюрото си, като запали една от десетте, доставяни по специална поръчка пури, които изпушваше всеки ден. Двамата с Остин слушаха в захлас завладяващото повествование на Франсешка от отвличането на самолета и крушението, през срещата й със смъртта и въздигането й в сан на бяла богиня. С големи подробности описа комуналната си и градоустройствена дейност в селото на чуло, с която видимо се гордееше. Приключи с разказ за пристигането на семейство Траут, невероятното им бягство и хеликоптерното спасение.

— Завладяващо! — каза Сендекър. — Абсолютно фантастично! А какво стана с приятелката ви, Теса?

— Тя остана при доктор Рамирес. Знанията й в областта на лековитите билки ще му бъдат от изключителна полза. Говорих по телефона с родителите си, за да се уверя, че са добре. Те искаха да се прибера у дома, но аз реших да поостана в САЩ. Имам нужда от малко време, да се окопитя, преди да се впусна в социалния вихър на Сао Пауло. Освен това, имам намерение да продължа работата си, прекъсната преди десет години.

Сендекър огледа преценяващо решително стиснатите устни на Франсешка.

— Винаги съм твърдял, че миналото е не само настояще, но и бъдеще. По-лесно ще разберем какво предстои, ако ни разкажете нещо за събитията, които предшестваха оня полет.

Франсешка се загледа в пространството, сякаш искаше да проникне с поглед през времето.

— Това започна още в детството ми. Много рано проумях, че произхождам от привилегирована среда. Още като малко момиченце си давах сметка, че живея в град с ужасяваща беднота. Когато пораснах и започнах да пътувам, разбрах, че моят град е умален модел на света. Навсякъде имащи и нямащи. Освен това разбрах, че разликата между бедните и богатите държави се определя от най-изобилния земен ресурс — водата. Прясната вода благоприятства процеса на развитие. Без вода, няма какво да се яде. Без храна, няма желание за живот и за повишаване на жизнения стандарт. Дори страните производителки на петрол използват огромна част от печалбите си за купуване и производство на вода. Ние приемаме като даденост факта, че когато завъртим кранчето, трябва да потече вода, но това няма да е все така. Конкуренцията в тая област е по-голяма от всякога.

— Проблемът не е нов за САЩ — каза Сендекър. — В миналото са се водили безкрайни битки за правото върху водата.

— Това няма да е нищо в сравнение с предстоящото! — каза мрачно Франсешка. — През този век войните ще се водят не за петрол, както в миналото, а за вода. Положението става отчайващо. Световният воден запас се изчерпва, поради увеличаването на населението. Днес водата не е повече, отколкото преди две хиляди години, когато населението на земното кълбо е било три процента от днешното. Дори без засушавания като сегашното, положението ще се влоши, в резултат от нарастването на потреблението и от общото замърсяване на околната среда. В някои държави водата просто ще свърши, което ще предизвика световна миграционна криза. Десетки милиони хора ще нахлуят в други страни. Това означава срив в рибнодобивната и преработвателна промишленост, природни катастрофи, конфликти, понижаване на жизнения стандарт. — Тя млъкна за миг. — Като хора, занимаващи се с океаните, вие виждате парадокса. Изправени сме пред водна криза на една планета, две трети от чиято повърхност е покрита с вода.

— Вода, вода и сал вода, а нийде капчица да пийна! — каза Остин, цитирайки Самюъл Тейлър Колридж.

— Именно. Но да си представим, че неговия Маринър имаше магически плащ, с който да покрие кофа морска вода и я да превърне в сладка.

— Корабът му щеше да оцелее.

— Сега да разширим аналогията и да си представим милиони кофи.

— Световната водна криза би била ликвидирана — каза Остин. — Близо седемдесет на сто от земното население живее до осемдесет километра от брега.

— Точно така — каза Франсешка, с видимо подобрено настроение.

— Искате да кажете, че разполагате с този вълшебен плащ?

— Нещо почти толкова добро. Открила съм революционен начин да се отстрани солта от водата.

— Сигурно знаете, че концепцията не е нова — обади се Сендекър.

Франсешка кимна:

— Отстраняването на солта от морската вода е познато още на древните гърци. Солници съществуват по цял свят, включително и в Близкия Изток. Има няколко познати метода, но всички са скъпи. В доктората си аз предлагам принципно нов подход. Оставям настрана всички досегашни. Целта ми беше да намеря ефикасен и евтин метод, достъпен за всеки селянин, решил да изкара хляба си от засушена почва. Помислете за резултатите. Водата ще е почти безплатна. Пустините ще се превърнат в центрове на цивилизацията.

— Уверен съм, че сте помислила и за нежеланите последици от нововъведението — обади се Сендекър. — Достъпната вода ще стимулира развитието, демографския бум и замърсяването на околната среда, неизбежен спътник на явлението.

— Дълго и сериозно обмислях този въпрос, адмирал Сендекър, но алтернативата е дори още по-отблъскваща. Бих поискала като предусловие за страната, решила да се възползва от моя метод, изискването за планирано развитие.

— Остава да приемем, че работата ви е била увенчана с успех.

— До голяма степен. Носех за конференцията действащ модел. В единия край се пуска морска вода, а от другия излиза прясна. Процесът отделя енергия и почти никакви отпадъчни продукти.

— Такъв един процес би струвал милиони долари.

— Без съмнение. Имах предложения, които можеха да ме направят колосално богата, но аз възнамерявах да подаря откритието си на човечеството.

— Много щедро от ваша страна. Казвате, че сте имала предложения. Тоест, някой е знаел за вашата разработка и планове?

— След като се свързах с ООН за участие в конференцията, те станаха обществена тайна. — Тя замълча за малко. — Една мисъл не ми дава мира. Мнозина знаеха за моя процес. Хората, които ме отвлякоха, щяха веднага да се самоиздадат, ако се опитаха да го използват за своя изгода.

— Има и друга възможност — каза Остин. — Може би са искали да скрият работата ви от света.

— Но кой би искал да предотврати един дар към човечеството?

— Вероятно сте твърде млада, за да помните — каза Сендекър, който бе слушал внимателно. — Преди много години, се разправяха истории за някой, който изобретил начин да кара кола в разстояние на сто километра, с литър гориво или с вода. Подробностите нямат значение. Патентът бил откупен от петролните компании, за да продължат да прибират своите печалби. Това са апокрифни истории, но нали разбирате какво имам предвид?

— Кой би искал да попречи на бедните страни, да се сдобият с евтина вода?

— Нашите проучвания ни дават известно предимство пред вас, доктор Кабрал. Нека ви задам един теоретичен въпрос. Да предположим, че разполагате с контрол върху целия воден ресурс в света. Как бихте се отнесла към един процес, който изведнъж прави водата общодостъпна?

— Моят процес ще сложи край на тоя теоретически монопол. Но това е умозрителна перспектива. Просто не е възможно контролът върху световния воден запас да попадне в едни ръце.

Сендекър и Остин се спогледаха.

Кърт продължи:

— Много неща се случиха през последните десет години, доктор Кабрал. По-късно можем да ви информираме подробно, но установихме, че огромна интернационална корпорация наречена „Гогщад“ е на една крачка от придобиването на контрола върху световния сладководен ресурс.

— Не е възможно!

— И аз бих желал да не е!

От погледа на Франсешка повя хлад.

— Значи „Гогщад“ вероятно стои зад моето отвличане, струвало десет години от живота ми.

— Не разполагаме с необорими доказателства — отвърна Остин, — но огромно количество косвени улики сочат натам. Кажете моля, чувала ли сте за вещество, наречено анасазиум?

Франсешка зяпна от изненада. Като се съвзе бързо, тя каза:

— Има ли нещо, което да не е известно в НАМПД?

— Доста неща, за съжаление! Знаем много малко за него, освен, че влияе по странен начин на водородния атом.

— Това е най-важното му свойство. Взаимоотношенията са много сложни. Това вещество е в основата на моя метод. Малцина знаят за съществуването му. Изключително рядко е.

— Вие как попаднахте на него?

— По волята на случая. Прочетох статия от някогашен физик от Лос Аламос. Вместо да се мъча да усъвършенствам съществуващите методи на дестилация, аз исках да реша въпроса на молекулярно и дори на атомно равнище. Решението все ми убягваше, докато се натъкнах на това вещество. Свързах се с автора на статията. Той разполагаше с малко количество и се съгласи да ми го даде, когато разбра за какво ми трябва.

— Защо е толкова рядко?

— Няколко са причините. При липса на приложение, няма никакво търсене на продукта. Освен това, процесът на добиването му е доста сложен. Главният източник на суровина се намира в неспокойна част на Африка, където се бият непрестанно. Имах стотина грама, достатъчни за действащия модел. Щях да предложа на ООН да се наберат средства за производство на анасазиум, достатъчен за стартирането ни пилотните проекти. Със съвместни усилия, бихме добили значителни количества в кратък срок.

— „Гогщад“ имаше някаква инсталация край брега на Мексико. Беше унищожена в страхотна експлозия.

— Кажете ми нещо повече по този въпрос!

Остин изложи бързо резюме, като започна от мъртвите китове. Описа цилиндъра, намерен след експлозията и как бе проследил произхода му до летящото крило. Сендекър й разказа за сибирската операция по време на студената война.

— Фантастична история — каза тя. — Жалко за китовете! Моят процес отделя топлина, която може да се превърне и в друг вид енергия. Веществото е нестабилно и при определени условия, е възможно да избухне. Вероятно тези хора са се опитвали да повторят моите опити, без да са наясно с това качество на веществото. Откъде са могли да се снабдят с анасазиум?

— Нямаме представа — отвърна Остин. — Знаем за съществуването на голямо количество, но не знаем точното му местонахождение.

— Трябва да го открием, за да мога да продължа работата си — настоя Франсешка.

— Има и по-важна причина за това — намеси се Сендекър.

— Не знам по-важна причина от тая, да имам възможност да продължа работата си.

— Всяко нещо с времето си, доктор Кабрал! Вашата работа няма да има кой знае какво значение, ако „Гогщад“ осъществи плановете си. Който държи контрола над водата в света, държи и властта в него.

— Звучи така, сякаш говорите за световно господство, адмирал Сендекър.

— И защо не? Наполеон и Хитлер се провалиха, но те опитаха с въоръжена сила. И в двата случая се натъкнаха на някого с по-яка тояга. — Той пуфна от пурата и загледа облачето дим. — Противниците на глобализацията, всички тия истории около Световната търговска организация и Международния валутен фонд имат нещо предвид. Опасността не е в самите структури, а в това, че днес е много лесно за някого да овладее цял стопански сектор.

— Ал Капоне в световен мащаб? — каза Остин.

— Има прилики. Капоне е бил безкомпромисен при ликвидиране на конкуренцията и е притежавал тънък усет за организация. Икономическата мощ му дава политическо влияние. Но контрабандната пиячка е много далеч от водата. Без вода, светът не може да съществува. Който владее водата, ще притежава върховната политическа власт. Кой би се опълчил срещу сила, която може да остави него или страната му да загине от жажда? Ето защо казвам, при всичкото си уважение към вас, доктор Кабрал, че в момента има по-важни проблеми за решаване.

— Прав сте, адмирал Сендекър! — съгласи се Франсешка. — Ако тия от „Гогщад“ открият запаса от анасазиум, те ще сложат ръка и върху моя метод.

— Интелигентност и красота са много приятна комбинация — каза Сендекър с неприкрито възхищение. — Младата дама много точно формулира моите опасения. Наложително е да открием отдавна загубеното, преди корпорацията.

— Когато ме извикахте, тъкмо се мъчех да определя местонахождението. Ще ми трябва известна помощ.

— Това не е проблем. Използвай всички възможности на НАМПД, а ако нещо липсва, ще го вземем от другаде.

— Мисля, че двамата с Джо трябва да тръгнем час по-скоро за Аляска.

— Преди да отпрашите към Юкон, трябва да обсъдим нещо друго. Това струпване на танкери, за което съобщава приятелят на Джо, журналистът, ме тревожи. Какво мислиш по въпроса?

— Най-малкото „Гогщад“ има намерение да изнесе огромни количества вода от Аляска за нуждаещи се страни. Приказва се и за Китай.

— Възможно е — каза неуверено Сендекър — Ще говоря с Руди Гън. Може би те с Йегър ще внесат известна светлина в тази загадка. Докато вие с Джо търсите летящото крило, те ще се поразровят около танкерите.

Остин се изправи и каза:

— Ще задействам нещата. — Стисна ръка на Франсешка и каза: — Ще ви изпратя, доктор Кабрал.

— Благодаря и моля, наричайте ме Франсешка! — отвърна тя, докато отиваха към асансьора.

— Ще го направя, ако ме наричате Кърт. Кажете, корейска, тайландска, италианска или добрата стара американска кухня предпочитате?

— Моля?

— Не ви ли казаха? — попита той, с престорено недоумение. — Вечерята е част от спасителната програма на Остин. Надявам се, че няма да откажете. Кой знае колко време ще карам на китова мас и моржови котлети.

— В такъв случай, с радост приемам поканата ви! Седем става ли?

— Седем е добре. Ще имам достатъчно време да се подготвя за път.

— Ще се видим в седем. Както ви е известно, настанена съм у Траут. Корейска би било добре!

Остин се сбогува с Франсешка при големия глобус, щръкнал от зеления под, по средата на огромното фоайе, обкръжено от водни стени и аквариуми, пълни с живописен и екзотичен морски живот. Върна се на четвъртия етаж, обади се на Завала, за да му разкаже за срещата при Сендекър и да уговорят начина на придвижването си.

 

 

Когато пристигна пред къщата на Траут в Джорджтаун, за да я вземе, Франсешка беше готова. Побъбри малко с Гемей и Пол за приличие и подкара към любимия си корейски ресторант, приютен в непретенциозна сграда в Александрия.

Остин препоръча „белоги“, тънки лентички мариновано телешко, приготвени върху нагорещена плоча на собствената им маса. Беше сред любимите му блюда, но тоя път хапна едва-едва — твърде зает бе да наблюдава Франсешка. Тя носеше обикновена дънкова рокля, чийто светлосин цвят подчертаваше смуглия й тен и разкошната дълга коса, сякаш погълнала светлина от слънцето. Не бе лесно за Кърт да си представи тази красива и образована жена, видимо доволна от възможността да се наслади на обикновените житейски радости, в ролята на бяла богиня, властваща над дивашко племе. Изглеждаше изцяло отдадена на разтухата, но дори и когато се шегуваха по повод неумението й да си служи с пръчиците за храна, Остин не можеше да се освободи от обзелото го при първата им среща чувство. Независимо от цивилизованото си излъчване, джунглата бе влязла в кръвта й. Виждаше го в котешката грация на движенията, както и във внимателния поглед на тъмните очи. Беше нещо, което впечатляваше и привличаше Остин и той си даде дума да я опознае по-добре, когато се върне.

Тази мисъл го натъжи, когато се наложи да й каже рано лека нощ. Имаше много работа, преди да поеме към Аляска, обясни й той. Пред къщата на Траут я попита, дали би искала да излязат пак.

— Благодаря, много бих желала! — отвърна тя. — Имам намерение да остана малко във Вашингтон и се надявам да се опознаем по-добре.

— До тогава! — каза Остин. — Времето и мястото ще бъдат уточнени допълнително.

Тя се засмя и го целуна лекичко по устните.

— Ще бъде среща!