Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Огнен лед (8)

6

Москва, Русия

Запазил пълно самообладание, Виктор Петров оставя слушалката на вилката, сплита пръсти и се заглежда в пространството. След няколко мига на размисъл, той се изправя и тръгва към прозореца. Погледът му се плъзга по приличащите на репи куполи на катедралата „Василий Блажени“, а ръката му се насочва към дясната буза. Почти не усеща допира на пръстите си до подобната на пергамент кожа върху белега, където завършват мъртви нервни окончания. Колко време от тогава? Петнадесет години. Странно. Само един телефонен звън и споменът за страховитата болка се завърна.

Петров наблюдава тълпите, плъзнали в лятната жега и жадува за зимата. Както мнозина свои сънародници, той изпитва огромна слабост към снега. Руската зима е остра и безмилостна, но тя е спасила родината му от армиите на Наполеон и Хитлер. Любовта му към снега има и по-прозаичен източник — той покрива видимите язви на града, поглъща шума му и скрива повсеместната корупция с бялата пелена на невинността.

Връща се при очуканото метално бюро — най-големия предмет в неподредената стаичка. От едната страна има старомоден телефон с шайба. От другата — факсов апарат. Празна кантонерка се мъдри в ъгъла — главно за красота. Мъничкият кабинет е само една от множеството кутийки, разположени на десетия етаж на земеделското ведомство — извисен сив паметник на баналността на социалистическата архитектура. От външната страна на вратата е напечатано върху малко картонче: СИБИРСКА СЛУЖБА ПО РАСТИТЕЛНА ЗАЩИТА. Петров рядко има посетители. Понякога се появява заблудена овца, само за да научи, че РАСТИТЕЛНАТА ЗАЩИТА се е преместила отдавна неизвестно къде.

Независимо от спартанската обстановка на работното си място, Петров разполага с огромна власт в руските правителствени среди. В основата й се крие анонимността, която го пази далеч от хорски погледи. Спомня си старото време, когато „Правда“ добросъвестно отпечатваше снимка на съветското ръководство, застанало на трибуната, за да наблюдава поредния парад на „Червения площад“. Всеки намек, че някой от редицата е възможен наследник на управляващия в момента тиранин, беше равнозначен на смъртна присъда за нещастника. Петров бе овладял до съвършенство изкуството да бъде незабележим. Той беше като онова легендарно същество, което е надарено със способността да се слива с околната среда, като непрекъснато променя формата и окраската си. Тази му способност му позволи да надживее трима премиери и безброй членове на Политбюро. От много години не бе допускал снимката му да се появи където и да било. Портретните снимки в личното му досие бяха на отдавна починали мъже. Никога не допусна да се назове с определено име длъжността му. През цялата си дълга кариера, той беше наричан просто „сътрудникът“.

В съгласие с възприетата стратегия, той скрива атлетическото си тяло в един от онези торбести костюми, с трудно определим цвят, които са така характерни за сивото чиновничество на Кремъл. Прошарените му коси стърчат над яката на евтина риза, сякаш за да покажат, че не е в състояние да си позволи дори едно свястно подстригване. Стъклата на очилата му са в телени рамки, за да придадат на изражението му професорски вид. Но всяка дегизировка си има граници. Той може да скрие белега, но никаква сила на земята не е в състояние да прикрие живия интелект, който блика в погледа, нито изваяните черти на лицето, които говорят за неудържима решителност.

Обадил се бе млад мъж, на име Алексей, лично подбран от Петров за негов агент.

— На юг има раздвижване — съобщава той, без да крие вълнението си.

В очакване да научи още лоши новини за събитията в Грузия, Петров казва:

— Карай нататък!

— Един американски кораб е нарушил днес руските териториални води в Черно море.

— Що за кораб? — пита Петров, с едва скрито раздразнение. Съзнанието му е заето от далеч по-съществени проблеми.

— Изследователски съд на НАМПД.

— НАМПД? — Петров стиска здраво слушалката. — Продължавай! — добавя той, като се старае да сдържа гласа си.

— Нашите служби го определят като „Арго“. Проверих за разрешителни — корабът има право да оперира само в международни води. Прихванати са няколко съобщения, разменени между кораба и самолет. Пилотът изразил намерение да влезе в руското въздушно пространство.

— А сторил ли го е?

— Не знаем. Радарите не са засекли каквото и да било.

— Е, все пак не става дума за въоръжено нападение, нали, Алексей? Не си струва да повдигаме въпроса пред Държавния департамент на САЩ?

— Не в този случай. Самолетът дал координатите си, така че успяхме да определим курса му. Летял е към Отдел три — тридесет и едно, когато пилотът внезапно извикал кораба при себе си.

Петров псува безгласно.

— Сигурен ли си в координатите?

— Напълно.

— Къде се намира съдът в настоящия момент?

— Бреговата охрана е изпратила хеликоптер. „Арго“ е напуснал териториалните ни води, с курс към Истанбул. Продължаваме да следим радиообмена му.

— А самолета?

— От него — ни вест, ни кост.

— Но предполагам, че е направен подробен оглед в района на евентуалното приземяване?

— Да. Имало няколко декара изгоряла трева, както и следи от множество хора и коне.

Коне. Петров има усещането, че някой гази върху собствения му гроб.

— Искам да се проследи кораба и ако влезе в пристанище, да се постави под двадесет и четири часово наблюдение. Незабавно да бъда осведомяван за всяка промяна в обстановката.

— Ще бъде изпълнено. Това ли е всичко?

— Изпратете ми напечатан текста на радиообмена между кораба и самолета.

— Веднага.

Петров хвали агента за качеството на неговата работа и оставя слушалката. След малко факсът забръмчава от другата му страна и изплюва няколко листа. Петров проучва разговорите между капитана на „Арго“ и пилота на самолета. Пръстите му застиват още при първата реплика:

— Остин вика „Арго“.

Остин. Не може да бъде!

Петров вдишва дълбоко, за да успокои нервите си. Остин е често срещано име в Америка, а НАМПД е огромна организация. Мъчи се да се убеди, че става дума за най-обикновено съвпадение, но когато прочита всичко, устните му се свиват в тънка усмивка. Няма как да се сбърка присмехулния стил на пилота. Непочтителната забележка относно директора на Агенцията е още едно потвърждение. Самият Кърт Остин.

Петров бърка в прашно чекмедже и вади дебела папка с надпис: „НАМПД — Кърт Остин“. Вехтите страници на досието му казват неща, които знае наизуст. Остин е родом от Сиатъл, а баща му притежава просперираща фирма за морско спасяване. Цялостната му личност е формирана от досега с морето. Стъпва на яхта почти заедно с прохождането си, а с течение на годините, развива вкус към бързоходни лодки, макар напоследък да се разтушава и с гребане по река Потомак. Живее в собственоръчно преустроен хангар за лодки, в крайбрежната част на Вашингтон, на малко повече от километър от сградата на ЦРУ в Ленгли. Занимава се с философия, събира пистолети за дуел, увлича се от съвременен джаз…

Петров чете нататък, макар очите му почти да не виждат думите. След като получава степента си от Вашингтонския университет, Остин завършва прочута школа за водолази. Придобитите умения прилага в работата си на петролна сонда в Северно море, после се връща за известно време във фирмата на баща си, преди да бъде подмамен на правителствена служба от малко известен отдел на ЦРУ, който е специализира в събирането на ценна информация под вода. В края на Студената война, ЦРУ закрива този отдел и шефът на НАМПД, адмирал Джеймс Сендекър наема Остин като шеф на група за специални задачи в областта на океанските проучвания.

Не би могло дори да се измисли по-различен произход от този на Петров и Остин. Като американеца, Петров има морска сол в жилите си, но житейският му старт е много по-нисък: ражда се като единствен син на беден рибар. Още като млад пионер е забелязан, заради физическата си сила и остър интелект и отведен в Москва, където го изграждат като страж на комунистическата държава. Никога вече не вижда близките си. Дори по-лошо — не иска да ги види, защото държавата се е превърнала в негово семейство. Завършва елитни съветски училища, специализира инженерство, служи за кратко като представител на КГБ в подводния флот, за да се прехвърли оттам във военноморското разузнаване. Също като Остин, Петров е служил в малко известен отдел на разузнаването. За разлика от групата на Кърт, която съсредоточава усилията си в областта на океанографските проучвания, тази на Петров има право да прибягва до всякакви средства — включително сила.

Пътищата им се кръстосват за пръв път, когато израелска подводница потапя тайно ирански контейнеровоз, с ядрено оръжие на борда. Петров получава заповед да прибере оръжието на всяка цена: находката би могла да причини международни усложнения, защото е отклонена от съветски арсенал. В същото време САЩ провеждат посредническа мисия между арабските си съюзници и Израел, защото се притесняват арабите да не научат причината за гибелта на иранския кораб, което би довело до обявяване на свещена война срещу евреите. На Остин е възложено да се опита да унищожи доказателствата за израелско присъствие, останали на потъналия кораб.

Съветските и американски кораби пристигат на местопроизшествието почти едновременно. Никой не иска да отстъпи. Ситуацията остава напрегната дни наред. Военни кораби и от двете страни се мержелеят на хоризонта. Сложно. Петров очаква инструкции от Москва, но го викат неочаквано на мостика, за да установи контакт с американците.

— Моторен кораб „Талон“ вика неизвестен съветски спасителен съд. Приемам. — Гласът говори със силен акцент.

— Съветски спасителен кораб вика „Талон“ — отговаря Петров, с американски акцент на английския, който е изучавал навремето.

— Ще имате ли нещо против да продължим на английски? — пита американецът. — Руският ми е малко нещо позанемарен.

— Няма проблем. Искате да ни съобщите, че се оттегляте ли?

— Не, интересува ме запаса ви от черен хайвер.

Петров се усмихва.

— Предостатъчен е, благодаря за загрижеността. Нека и аз попитам нещо: Кога ще си тръгнете?

— Ама вие май не знаете така добре английски, както си мислех — ние нямаме никакво намерение да напуснем международните води.

— В такъв случай, всяко неблагоприятно въздействие ще мине за ваша сметка.

— Съжалявам, но ние не приемаме никакви неблагоприятни въздействия.

— Не остава нищо друго, освен да постигнем целта си със сила.

— Може би ще уредим нещата с добро, другарю — отвръща безгрижно американецът. — И двамата знаем какво има на борда и какви неприятности може да донесе на съответното правителство. Предлагам следното: Ние ще ви позволим да приберете… хм… откраднатото ви имущество. Даже можем и да помогнем, ако проявите желание. След като свършите, вие си тръгвате и ни оставяте да свършим своята работа. Какво ще кажете?

— Интересно предложение.

— И аз така мисля.

— Какви гаранции получаваме?

— Действията говорят по-красноречиво от думите. Наредих да се оттеглим на половин миля.

Под погледа на Петров, американският спасител вдига котва и заема нова позиция по-настрана от местопроизшествието. Петров разбира, че независимо от проявената отстъпчивост, американецът е твърдо решен да изпълни задачата си. Като алтернатива на спогодбата остава само ескалацията на сила. Петров не е хазартна личност. Ако американецът го подведе, винаги може да прибегне до наличната в района военна сила. Но какъвто и да е изходът от ситуацията, никак няма да е добре, ако изпусне положението от контрол.

— Добре — казва той. — Свършим ли своята операция, ние си тръгваме и вие оставате на ход.

— Чудесно. Как се казвате, впрочем? Искам да знам с кого се договарям.

Въпросът сварва Петров неподготвен. В известен смисъл той няма име, тъй като неговото му е дадено от държавата. Той се усмихва и казва:

— Наричайте ме Иван.

Думите му са посрещнати с най-искрен смях.

— Да пукна, ако половината ви екипаж не носи същото име. Е, добре, аз се казвам Джон Доу^[1]. — Пожелава на Петров късмет и прекъсва връзката.

Петров не губи време да изпраща водолази до потъналия кораб. Оставената от израелското торпедо пробойна осигурява сравнително лесен достъп до трюма и оттам извличат две ядрени бойни глави. На няколко пъти изпадат в напрегната ситуация, когато теченията и въжетата им погаждат разнообразни номера, но работата се води на смени и след по-малко от денонощие, вече е приключена. Петров нарежда корабът му да потегли и дава сигнал на американците. С бинокъла вижда някакъв набит мъжага със сребърни коси да гледа насам. В един момент американецът маха приятелски с ръка, но Петров не отговаря.

Следващият им сблъсък не е така приятелски. Над Персийския залив е свален неизвестно защо и как пътнически самолет на държава от Третия свят. Параноята е основна доминанта в междудържавните отношения в периода на Студената война и поради причини колкото неясни, толкова и дълбоки, двете страни се подозират една друга. Възлагат задачата на Петров и Остин. Двамата отново откриват машината едновременно. Корабът на Петров без малко не блъска този на Остин, като се отклонява в последната възможна секунда и позволява на американеца да види палубата, претъпкана с тежковъоръжени мъже. Остин вика руснака и му предлага да кара по-внимателно, за да не го глобят. Остин упорито отказва да се отмести. Международният скандал е избегнат, едва след като на мястото пристигат кораби от страната — собственик на свалената машина и предявяват претенции върху нея.

Когато двата съда поемат с пълен напред в противоположна посока, Остин изпраща кратко прощално съобщение:

— Със здраве, Иван. До следваща среща.

Петров не се слави с благ нрав и нахалният американец го дразни.

— По-добре се моли, това да не стане — отвръща той със смразяваща прямота. — Изходът от срещата им няма да се хареса на нито един от двамата.

След осем месеца предсказанието на Петров се сбъдва.

В годините на Студената война, САЩ водят целенасочена и упорита разузнавателна дейност. Когато много по-късно воалът на секретността бе най-сетне свален, един автор нарече една нейна акция „Блъф на слепеца“ — опасна игра, при която неколцина сърцати командири на подводни лодки се прокрадват с екипажите си едва на няколко мили от съветския бряг, за да събират информация. Една от схемите предвижда монтиране на специално подслушвателно устройство върху подводни комуникационни кабели.

В неугледния си московски кабинет, Петров пали тънка кубинска пура, специална поръчка, и изпуска облаче ароматен дим. Мисълта му се връща назад през годините и той отново е обгърнат от утринната мараня, която се надига от тъмната, студена повърхност на Баренцово море, докато корабът му пори вълните с максимална скорост.

Бил е току-що в Москва, с надежда да измъкне средства за ново оборудване от един високопоставен апаратчик, който на свой ред се оплаква от поредното свиване на разходите. Един от помощниците на Петров се обажда, за да съобщи за прихващането на странно съобщение, излъчено от неидентифициран съд, недалеч от съветските брегове. Кодираното съобщение е късо, сякаш операторът е бързал страшно много. Съветските криптографи се опитват да разшифроват съобщението. Единствената причина, поради която някой би рискувал да изпрати подобно съобщение, би била този някой да се намира в беда и да иска помощ. За Петров не е тайна, че в Баренцово море има американски подводници. Да не би да е някоя от тях?

Прекъсва срещата си и взема първия самолет за Мурманск, където го очаква неговият специален кораб. Корабът попълва снаряжението си с дълбоководни мини, оръжие и специално подготвени морски пехотинци. Още преди да потегли, шифърът е разгадан. Съобщението съдържа само една дума: „Заседнал“. Заповядва всички кораби и самолети в района да започнат издирването на съмнителни съдове под или над водата.

Независимо от бдителността на руснаците обаче, „Талон“ провежда блестяща спасителна операция. Американският кораб пристига посред нощ с рускоговорещ специалист на борда, който дава фалшиви идентификационни данни при проверката. Те не са съвършени, но проучването им печели време. Втора американска подводница, със специално конструирани шумни пропелери, отклонява вниманието на руснаците. Заседналата лежи на дъното, на сто метра дълбочина, напълно безпомощна, след тотален срив на електрическата система. Сточленният екипаж е измъкнат за броени часове, с помощта на специално конструиран за подобни случаи въздушен звънец.

Петров разгадава измамата и се носи към мястото на събитието. Корабът му следва подводния кабел, докато измервателните уреди съобщават за присъствието на огромна маса метал. Това може да бъде единствено американска подводница. От района бързешком се измъква някакъв кораб и Петров разпознава „Талон“. Нарежда му да спре.

От говорителя се носи познат глас:

— Иван, ти ли си? — казва представилият се като Джон Доу. — Приятно ми е да те чуя отново.

— Подгответе се за приемането ни на борда или ще ви потопим.

От говорителя се разнася мощна вълна смях.

— По дяволите, Иван, мислех руснаците за по-добри шахматисти.

— Откровено казано, предпочитам покера.

— От него ли се научи да блъфираш? Хайде, приятелю, опитай!

— Това беше последно предупреждение. След пет минути над вас ще пристигне самолет и корабът ще бъде потопен, ако не спрете незабавно.

— Много бавно! След три минути сме в международни води. Случаят се наблюдава от нашето военно ведомство, както и от Държавния департамент. Лош късмет, другарю.

— Не съм на същото мнение. Подводницата ви остава при нас, с всичко в нея. Учените ни ще я разпорят с огромно удоволствие по всички шевове.

— И това няма да се случи, приятелю.

— Мисля точно обратното. „Гломар експлорър“ не е единственият кораб на света, който е в състояние да извади потънала подводница. — Петров има предвид случай от миналото, при който американски кораб извади съветска подводница.

— На твое място, не бих приближавал онзи съд. Минирани са и тоалетните.

— Е, кой блъфира сега, мистър Доу?

— По-сериозен съм от когато и да било, Иван. На борда на лодката има сто килограма свръхмощен експлозив, именно за подобен случай.

— Че защо ти е да ме предупреждаваш?

— Виж какво, Иван, Студената война няма да трае вечно. Някой ден ще се срещнем в някоя кръчма и ти ще почерпиш една водка. — Гласът загубва шеговития тон. — Без майтап. Цялата грамада гръмва след двадесет минути — лично нагласих часовника.

— Лъжеш.

— Хората като нас не се лъжат един друг, приятелю.

Ред е на Иван да се разсмее:

— Прекалено много серии от „Мисия невъзможна“ си гледал, приятелю.

Той изключва радиото. Няма как едновременно да евакуират екипажа и да залагат експлозиви. Но той не познава специалните умения на Остин. Би могъл да изчака двадесет минути, за да се увери, че американецът лъже, но гневът го кара да бърза. Той надделява над здравия разум. Разполага на борда с едноместна мини подводница, която е способна да извърши разузнаване и заповядва да я приготвят за спускане.

Седнал сега в московския си кабинет, толкова години след онзи ден, той разглежда сивкаво-червения оттенък на пепелта от пурата. Спуска оформената като въздушна бомба подводница почти вертикално. След броени минути забелязва подслушвателното устройство, лепнато за кабела. Посяга да го прибере с механичната ръка и в този миг се разнася оглушителен гръм. Петров литва нагоре и загубва съзнание.

Събужда го миризмата на дезинфекционни средства, така характерна за съветските болници. Счупеният му крак е нагласен и стегнат в шини. Дясната половина на лицето, изранена от забити в нея метални и пластмасови частици, е превързана. Мини подводницата е била изхвърлена от мощния взрив на повърхността, където я улавят заедно с него вътре. Принуден е да носи слухов апарат, докато заздравеят наранените му тъпанчета. Държат го четири седмици в болницата, преди да го поверят на грижите на медицинска сестра в неговата дача — държавна вила извън Москва, предоставена му за лично ползване.

Петров чете в зимната градина, когато сестрата му носи красив букет, с втъкната между цветята картичка.

Спомнил си за този ден, Петров изважда един плик. Картичката в нея е пожълтяла от годините, но изписаните едри печатни латински букви се четат с лекота:

„Съжалявам за случилото се, Иван, но не казвай, че не съм те предупредил. Оправяй се по-бързо и се готви за пиенето. Първото е от мен. Джон Доу.“

Остин без малко не слага край на живота и кариерата му. Сега същият тип се навърта наоколо, където би могъл да осуети неговите планове. Той няма как да знае колко е опасна намесата му. Колко несигурно е положението в Русия. Цялата история на неговата страна е белязана от делата на слабоволеви, некадърни и дори психопатични ръководители. Петров е един от хилядите безлики клонинги, които крепят на власт своите господари, без да задават излишни въпроси. И ето, сега тази крехка нация е изправена пред нова оргия на самоунищожение. Завихрилите се в сърцето на Майка Русия фурии се готвят да пометат всичко живо от Сибир до Санкт Петербург.

Петров прочита отново картичката и вдига слушалката.

— Слушам — отзовава се доверен сътрудник, с кабинет в друга част на същото ведомство.

— До час искам самолет за Истанбул. — След това нарежда да отмени насрочената среща с любовницата му.

— Нещо по-специално да предам на госпожица Костикова?

Петров се замисля за миг.

— Да. Предайте, че отивам да се отблагодаря за услуга на един стар приятел.