Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Огнен лед (28)

26

Вашингтон

Лирой Дженкинс си поема дълбоко дъх, когато напуска задушаващата жега на столицата, за да влезе в прохладната атмосфера на тридесет етажното здание, извисено над река Потомак.

Външният вид на цилиндричната постройка е достатъчно внушителен, но нищо не може да подготви посетителя за първото му влизане в централата на НАМПД. Той проточва врат, за да погледне тавана на фоайето, после обхожда с възхитен поглед стенните водопади и аквариуми с екзотични риби, застава смаян пред огромния глобус, легнал върху морско зеления мрамор на пода.

Засмян като дете в магазин за играчки, той тръгва през огромната площ, като заобикаля групите туристи, водени от облечени в безупречни униформи екскурзоводи. Привлекателна млада жена, една от няколкото зад информационния плот, му се усмихва дружески.

— Мога ли да ви помогна?

Дженкинс онемява. По време на полета от Портланд, той си повтаряше какво ще каже, когато влезе в НАМПД, а сега езикът му стои като залепнал за небцето. Изцяло е завладян от някакво почти религиозно чувство, предизвикано от обстоятелството, че се намира в централата на най-голямата океанографска организация в света. Сам специалист в тази област, той отдавна обмисляше посещение в Светая светих на морските науки, но задълженията му на преподавател, а след това болестта на съпругата му, не му позволяваха да реализира своята отколешна мечта. А сега е настъпило време, когато не му се ще да напуска щата Мейн, защото, както сам се шегува, хрилете му ще зараснат, ако се отдалечи твърде много от водата.

Въздухът сякаш пращи от електрически заряди. Всеки натурист около него стиска под мишница лаптоп. В ничия ръка не вижда дори подобие на ожулената кафява чанта, която носи той. Дженкинс си дава притеснено сметка за омачканите панталони, износените обуща на „Хъш пъпис“^[1] и избелялата работна риза, цяла просмукана от пот. Сваля рибарската шапка и бърше потта от челото си с червена кърпа, като мигом съжалява за стореното, защото този жест го кара да прилича още повече на селяндур. Тъпче кърпата обратно в джоба.

— Искате ли да се срещнете с точно определен човек?

— Да, но не знам с кого. — Дженкис се усмихва притеснено. — Съжалявам за глупавото положение!

Младата жена не за пръв път се направя пред подобни посетители.

— Не сте първият в това положение. Това място е малко потискащо. Да видим какво можем да направим! Бихте ли ми казал името си?

— Разбира се. Рой Дженкинс. Доктор Лирой Дженкинс, искам да кажа. Преподавах океанография в Мейнския университет, преди да се пенсионирам, преди няколко години.

— Ето че кръгът се стеснява. Искате ли да се срещнете с някого от океанографския отдел, доктор Дженкинс?

Чул титлата си, той се окуражава.

— Не знам, да ви кажа право. Имам няколко много специални въпроса.

— Защо не тръгнете от океанографския, пък нататък ще стане ясно?

Жената вдига слушалката, натиска някакъв бутон и казва няколко думи.

— Надясно, доктор Дженкинс. На деветия етаж ви очаква наша сътрудничка. — Тя го дарява с нова ослепителна усмивка и насочва поглед към следващия посетител.

Дженкинс отива при вратите на асансьорите, подредени в единия край на фоайето. Като се пита дали наистина е бил целия този път, само за да се прави на глупак, пред някой магистър с жълто около устата, който на всичко отгоре го гледа снизходително, той влиза в кабината и натиска бутона с номер девет. Вече е късно за връщане, казва си той, когато кабината се понася нагоре.

 

 

На десетия етаж, Хирам Йегър седи срещу подковообразен панел и се взира в огромен монитор, който има вид на донесен от космоса. На него се вижда образът на мъж, с изпито лице и рунтави вежди, който се е надвесил над шахматна дъска. Мъжът премества бял топ през две полета. Той гледа известно време дъската и казва:

— Офицер на Е5. Шах и мат!

Мъжът от екрана кимва и поваля царя си с пръст. После проговаря с тежък акцент:

— Благодаря за играта, Хирам! Трябва пак да се срещнем. — Екранът опустява. На него остава зеленикаво сияние.

Седналият до Йегър мъж на средна възраст казва:

— Доста впечатляващо! Виктор Карпов не може да се нарече аматьор.

— Аз послъгах малко, Ханк. Когато програмирах всички срещи на Карпов в базата данни на Макс, аз въведох и цяла серия ответни ходове, базирани на стратегията на Боби Фишер. Така че, Фишер не ми позволява да правя глупави ходове!

— Всичко това ми звучи като черна магия — отвръща Ханк Рийд. — И като говорим за свръхестественото, питам се, къде ли ни изчезнаха сандвичите? — Той се облизва. — Мисля, че бих работил в НАМПД дори и без заплата, стига да имам достъп до столовата.

Йегър кимва утвърдително.

— Да се връщаме на работа! Ако момчето не пристигне до пет минути, ще се обадя пак!

— Добре. Каза ли Остин, за какво му е всичко това?

Йегър се усмихва под мустак.

— Кърт е типичен покерджия — никога не сваля картите, преди да е сигурен в ръката си.

Същата сутрин Остин се е обадил на Йегър с веселото „Здрасти!“. След това е отишъл право на въпроса:

— Имам нужда Макс да ми помогне. В какво настроение е днес?

— Макс е винаги в добро настроение, Кърт. Докато й давам електронни коктейли, прави каквото поискам. — Понижил неизвестно защо глас, той добави: — Убедена е, че ми трябва умът, а не тялото й.

— Не знаех, че Макс има и тяло.

— Тя разполага с цял набор тела: Ма Уест, Бети Гребъл, Мерилин Монро, Дженифър Лопес. Каквото й програмирам.

— Дай й тогава, каквито си поиска коктейли и я помоли да изрови всичко за метановия хидрат.

Мисълта за това съединение не напуска съзнанието на Остин, откакто Траут му каза за усилията, полагани от „Атаман индъстриз“ да го извлича от морското дъно.

— Ще ти се обадя следобед, става ли?

— Добре. Преди обяд, така или иначе, съм при адмирала.

Йегър не пита спешно ли е — при Остин е винаги спешно.

При първа среща, хората обикновено не могат да съвместят хипарския вид на Йегър, с неизменните му джинси и тениска, с репутацията му на компютърен гений. Стига обаче да го погледат само няколко минути, докато работи, за да разберат, защо адмирал Сендекър го е направил шеф на цялата информационна система на НАМПД. От работното си място, той има достъп до цял океан данни, свързани с морето, неговите недра, неговата история, методите за проучването им и резултатите от тези проучвания.

Изравянето на необходимата информация, сред толкова много други, изисква опитна ръка. Йегър знае много добре, че ако поиска от Макс всичко за споменатото съединение, тя ще го залее с дигитален потоп. Трябва му някой, който да стесни бреговете на информационната река. Моментално се сеща за Ханк Рийд.

Той е в лабораторията си, където го открива Йегър.

— Здрасти, Ханк. Бих желал да се възползвам от знанията ти. Дали не би могъл да напуснеш за малко бунзеновите си горелки^[2]?

— Да не би случайно щатният компютърен гений на НАМПД да се нуждае от помощта на обикновено човешко същество? Да не би на всичко знаещата ти машинария да й е изгорял бушон?

— Нищо подобно. Макс наистина знае всичко, затова ми е нужен някой, който знае по-малко, за да отсее нужното. Виж какво, ще поръчам обяд за двама ни!

— Ласкателство и храна. Неустоима комбинация! Идвам веднага!

Рийд влиза в информационния център с широка усмивка. Независимо от дребните си закачки, те са отлични приятели, свързани от своята ексцентричност. С посивяващата си конска опашка и бабешки очила в телени рамки, Йегър изглежда като персонаж от филма „Коса“. Доктор Хенри Рийд има кръгло лице на херувим и висок перчем сламено руса коса, който увеличава малко ръста му от метър и половина и има вид на растителност, която се сресва с вила. Дебелите стъкла в кръгли рамки, кацнали на нослето, му придават вид на кукумявка. Той сяда на предложения му стол и скръства пухкави ръчици.

— Дръпни вълшебните си струни, Фроги!

Йегър поглежда над бабешките очила.

— Какво?

— Това е от радио театър, който обичах да слушам като дете. Фроги е гном. Впрочем, няма значение — ти надали си чувал дори за радиото!

Йегър се хили.

— Разбира се, че съм. Баба ми е разправяла. Нещо като телевизия, само че без картини. — Обляга се, с ръце зад тила и добавя: — Макс, кажи здрасти на моя приятел, доктор Рийд!

От пръснатите в цялата зала говорители, промърква женски глас:

— Здравейте, доктор Рийд. Много се радвам да ви видя отново…

 

 

Когато вратите на асансьора просъскват зад гърба му, Рой Дженкинс си казва, че е странно, че само той излиза от кабината. Поглежда цифрата на стената и псува тихичко. Превърнал се е в завеяния професор, чийто образ е ненавиждал цял живот. Момичето каза девети етаж. Зает с мислите си, той е натиснал копчето за десетия.

Вместо обичайната канцеларска архитектура от коридори и врати на кабинети, целият етаж представлява обширна, оградена със стъкло зала. Би трябвало да се върне в асансьора, но научното любопитство взема връх. Минава покрай редици лъскави компютри, оглежда се на всички страни, слуша техния шепот. Сякаш е кацнал на непозната планета, заселена само с машини.

С известно облекчение забелязва двамата мъже, седнали пред мигащата конзола, в средата на залата. Те се взират в огромен екран, който сякаш е окачен на невидими въжета. От него гледа жена, с кестенява коса и кафяви очи. Долният ръб на монитора едва прикрива щедрата й гръд.

Жената говори и което е още по-необикновено — мъжът с конска опашка й отговаря. Решил, че се е набутал в прекалено лична територия, Дженкинс бърза да се оттегли, но в този миг го забелязва вторият мъж, който явно има нужда от сенокосачка. Той възкликва:

— Ето ги най-накрая нашите сандвичи!

— Моля?

Рийд забелязва, че новодошлият носи чанта, а не загънат в хартия пакет, изучава обветреното и загоряло лице и накрая се спира на работната риза и рибарска шапка.

— Май не сте от столовата! — констатира той с тъга.

— Казвам се Лирой Дженкинс. Съжалявам, че ви обезпокоих. Слязох на погрешен етаж. — Той се оглежда. — Какво е това място?

— Компютърният център на НАМПД — отвръща мъжът с опашката. Той има момчешко, гладко избръснато лице, тънък нос и сиви очи. — Макс е в състояние да отговори на почти всеки въпрос, който решите да й зададете.

— Макс ли?

Йегър сочи екрана.

— Аз съм Хирам Йегър. Този е Ханк Рийд. Тази красива дама отсреща представлява холограмна илюзия. Гласът й е женски вариант на моя собствен. Отначало използвах и собствения си образ, но ми писна да се гледам непрекъснато пред себе си. Затова сътворих тази мечта — моята съпруга.

Макс се усмихва.

— Благодаря за комплимента, Хирам!

— Няма защо. Макс е умна и хубава. Питайте я, каквото ви хрумне! Макс, това е мистър Дженкинс.

Образът се усмихва и казва:

— Радвам се да се запозная с вас, мистър Дженкинс.

Подивях в този Мейн, мисли си Рой.

— Всъщност, доктор Дженкинс. Аз съм океанолог. — Той си поема дълбоко дъх. — Опасявам се, че въпросите ми могат да се окажат сложни — свързани са с метановия хидрат.

Двамата пред екрана се споглеждат, а след това вперват взор в Дженкинс.

Макс отговаря, с почти човешка въздишка:

— Трябва ли да повтарям казаното?

— Не го вземайте присърце, доктор Дженкинс! Работата е там, че през последните няколко часа, Макс работи именно по тази тема — обяснява Йегър. Избира номера на столовата и добавя: — Бихме искали да ви поканим на обяд!

Рийд се навежда напред.

— Препоръчвам сандвичите с пастърма. Избор на живота.

Те наистина се оказват необикновено вкусни. Дженкинс си дава сметка едва сега, че като се изключи пакетчето бадеми, изядено на борда на самолета, стомахът му е съвсем празен. Той прокарва сандвича с чаша бира и поглежда двамината, които го изчакват.

— Това, което ще ви кажа, е доста шантаво.

— „Шантав“ е второто име и на двама ни — отвръща Йегър. Рийд свежда глава, в знак на съгласие. Независимо от хъшлашкия си вид, двамата изглеждат много интелигентни. А и очевидно проявяват силен интерес към неговата история.

— Да не кажете след това, че не съм ви предупредил! Добре. Преди няколко години се пенсионирах от университета и си купих лодка за лов на омари, в родния ми Роки поинт.

— А-ха! Рибар — обажда се Рийд. — Знаех си.

Дженкинс се усмихва и продължава:

— Сигурно сте чули, че това място бе поразено неотдавна от цунами.

— Да, истинска трагедия! — казва Рийд.

— Можеше да бъде и по-лошо. — Дженкинс разказва за своята роля в случая.

— Добре, че сте бил вие! — казва Йегър. — Но нещо ми убягва. За пръв път чувам за подобно нещо. Нова Англия^[3] не се намира в района на голям разлом, какъвто е случаят с Япония или Калифорния.

— Единствена аналогия, до която успях да се добера, е голямата вълна, предизвикана от земетресението при Гренд Бенкс в 1929 година. Епицентърът се е намирал на морското дъно, южно от Нюфаундленд. Трусът е бил усетен в Канада и Нова Англия, но източникът се е намирал на четиристотин километра от най-близкия бряг, така че щетите не били значителни. Имало земни свличания, паднали комини и счупени чинии. Иначе — нищо особено. Но в морето не било същото.

— В какъв смисъл? — пита Рийд.

— Близо до епицентъра имало два кораба. Така ги разтресло, че отначало сметнали, че са счупили витло или са се натъкнали на неотбелязана плитчина или потънал кораб. Надигнала се огромна вълна, която ударила южното крайбрежие на Нюфаундленд, три часа по-късно, като нахлула срещу течението на реките и заляла брегова ивица, широка близо сто километра. Най-тежки били пораженията, нанесени на полуостров Бърлън. Цунами се издигнало до десет метра, сринало постройки и вълноломи, причинило смъртта на двадесет и пет човека.

— Твърде сходно с бедствието при Роки поинт.

— Почти идентично. За щастие, жертвите в моя град бяха по-малко. Има и още едно важно сходство. И двете вълни изглежда са причинени от гигантски земни размествания на морското дъно. За бедствието от двадесет и девета година няма никакво съмнение, че е причинено от земетресение. Презокеанските кабели били прекъснати на десетки места. — Той млъква за момент. — И ето, тук е разликата. Разместването на земни пластове, в случая на Роки поинт, е станало без земетресение.

— Интересно! Това ли показват сеизмографските отчети?

— Проверих в Бостънската обсерватория. Магнитудът на земетресението при Гренд Бенкс е бил седем цяло и две. Следователно, трус с подобна сила е в състояние да предизвика цунами. Регистрираната във втория случай дейност на морското дъно представлява трус, но без характерните за земетресение данни.

— Да видим сега! Искате всъщност да кажете, че разместването на земни пластове, в случая с Роки поинт, не е причинено от земетресение?

— Мисля, че е доста лесно да се установи. Онова, което не съм в състояние да кажа обаче е, каква е действителната причина за такова разместване.

Йегър отново поглежда над рамките на бебешките си очила.

— Кое е първо — яйцето или кокошката?

— Нещо подобно. Чел съм за залежите от метанов хидрат по морското дъно и се питам, дали известна нестабилност по тези места не би могла да стане причина за подобно явление.

— Със сигурност би могла — отвръща Рийд. — По протежение и на двата ни бряга, океанското дъно крие огромни залежи от това съединение. Открили сме такива срещу бреговете на Орегон и Ню Джърси например. Чувал сте за Блейк Ридж?

— Разбира се. Подводно възвишение, на няколкостотин километра южно от САЩ.

— Срещу крайбрежието на Северна Каролина, за да бъдем точни. Тази земна маса е пълна с метанов хидрат. Според някои специалисти, възвишението представлява „бутилка под високо налягане“. Учените са открили по дъното пукнатини, през които някога се е отделил метан.

Дженкинс се почесва по главата.

— Не знам особено много за хидратите. Старая се да не изоставам от науката, след пенсионирането си и редовно следя специализираните издания. Но заради лова и всичко останало, не ми остава много време за четене.

— Това е сравнително нова област. Знаете ли състава на хидратите?

— Това са молекули природен газ, затворени в лед.

— Точно така. Някои ги наричат „огнен лед“. Открити са още през деветнадесети век, но знанията ни в това направление бяха ограничени. Първите естествени залежи са открити в Сибир и северните райони на САЩ, под вечния лед. Нарекли ги „блатен газ“. След това, през седемдесетте, група учени от Колумбийския университет открили джобове с газ на морското дъно, когато правели сеизмологични проучвания при Блейк Ридж. Но това е нищожна част от цялото.

— Къде са разположени основните находища?

— Главно по ръба на континенталния шелф, там, където дъното се спуска рязко, от дълбочина около сто и тридесет метра до няколко хиляди. Има огромни количества и от двете страни на САЩ. Има го край Коста Рика, Япония, Индия, както и в Арктическия кръг. Количеството е невъобразимо голямо. Според последни пресмятания, възлиза на около десет хиляди гигатона. Това е два пъти повече от събраните на куп известни залежи на петрол, въглища и природен газ.

Дженкинс подсвирва.

— И само ни чака да привършим нефтените залежи.

— Де да беше толкова лесно! — казва Рийд с въздишка. — Има няколко технически въпроса за разрешаване, преди да стане възможен промишленият добив.

— Опасно е да се сондира?

— За пръв път такъв сондаж е направен от кораб през 1970 година. Нищо не станало, но години наред след това, сондьорите се плашели да не излетят във въздуха. Накрая се установило, че експерименталните сондажи не крият опасности. Но да се извади хидратът и да се използва за отопление или като гориво за превозни средства е съвсем отделна работа. Изваден на повърхността, той просто изчезва. А и залежите може да се окажат на няколкостотин метра под морското дъно.

— Трудно достъпни места.

— Именно. И все пак, по въпроса работят голям брой страни и компании. Един от начините е да се нагнетява пара или вода в сондажния канал. Този поток разтопява хидрата и освобождава метана. През друга сондажна дупка, този метан се изкарва на повърхността. Сега възниква въпросът, какво да правим с него. От друга страна, ликвидираният по този начин хидрат оставя празни големи кухини, които дестабилизират морското дъно.

— Значи не става с обикновен тръбопровод.

— Не. Учените разработват проект за установяване на добивната инсталация на самото дъно. Хидратът се изпомпва и съединява с вода. Сместа се товари в огромни контейнери, с форма на дирижабли. Подводници ги изтеглят на плиткото, където метанът се отделя от водата.

— И в двата случая, добивът на метан силно прилича на ходене върху яйчени черупки.

— Дори още по-сложно. А сега, да се върнем към първоначалния ви въпрос!

— За хидратите, като евентуален причинител на земетресения и високи вълни.

— Напълно е възможно. Има данни, които сочат, че протекло по естествен път стопяване на хидрати дестабилизира морското дъно. Мащабни свличания са открити край бреговете на Аляска и други страни. Руснаците откриха подобни нестабилни райони край Норвегия. Те са на мнение, че едно особено голямо топене е предизвикало свличането при Сторега, преди осем хиляди години. Тогава от норвежкия континентален шелф се смъкват около четири хиляди кубични километра земна маса.

— Запознат съм със случая — казва Дженкинс.

— Тогава ви е известно, че това колосално свличане предизвиква невъобразимо по своята мощ цунами. В сравнение с него, вълните при Роки поинт и Гренд Бенкс приличат на вдигнати от бебе в коритцето му.

Дженкинс кимва.

— А възможно ли е такова свличане да се предизвика от човек?

— Бих казал, че е допустимо, да. Всяка една петролодобивна платформа би могла да предизвика, по невнимание, свличане на земни пластове.

Дженкис затаява дъх и най-накрая го казва:

— По невнимание — добре! Но възможно ли е да бъде предизвикано умишлено?

Тонът му ги кара да застанат нащрек. Рийд се обажда:

— Какво имате предвид, доктор Дженкинс?

Рой се върти на стола си.

— Тази мисъл ме побърква! Вътрешният ми усет влиза в противоречие с учения в мен, който казва най-напред да се събере цялата налична информация, а чак след това да се правят изводи. Особено толкова шантави.

Рийд почесва брадичката си.

— Не може да се скочи от догадка към заключение, при отсъствието на мост от факти.

Намесва се и Йегър.

— Поетично казано, докторе. Да видим дали Макс може да ни помогне! Подслушваше ли ни, любов моя?

Кестенявият женски образ отговаря:

— Трудно е да не чуя, след като съм снабдена с шест свръхчувствителни микрофона. Откъде искате да започна?

Йегър се обръща към двамата учени:

— Господа, тя е изцяло на ваше разположение.

Рийд мисли за момент и казва:

— Макс, дай ни моля, известна представа за залежите от метанов хидрат, покрай бреговете на САЩ.

Лицето изчезва и те съзират триизмерен образ на морските дъна, западно и източно от бреговете на страната, с всичките им възвишения и каньони. По протежение на атлантическото и тихоокеанско крайбрежие, започват да пулсират алени петна.

— Съсредоточи се върху източното крайбрежие!

Появява се бреговата линия от Мейн до Флорида.

— Така. А сега ни покажи континенталния шелф на Мейн!

Тримата наблюдават неравния бряг на щата, проснат от Канада до Ню Хемпшайър. Встрани от брега, се появява крива линия, която преминава през алените петна.

— Може ли — обажда се Дженкинс, — да покаже Роки пойнт?

Синьо цветче отбелязва местоположението на родния му град, а в десния долен ъгъл на екрана, се появява аерофотоснимка, на която личат заливът и вливащата се в него река.

— Не е зле — отсъжда Дженкинс.

— Благодаря! — мърка безтелесният глас.

Дженкинс съобщава координатите на лодката си от мига, в който усети гигантската вълна. На холографската картина се появява силует на рибарска лодка.

— А сега ни трябва диаграма, която показва главните разседи по дъното.

Появява се паякообразна белезникава мрежа.

Лодката попада между Роки поинт и една голяма цепнатина, източно от града.

Йегър казва:

— Отлична работа, Макс! Докато си настроена на вълна профили, нека видим континенталния шелф, в района на най-силния трус!

На екрана се появява разрез на морското дъно, с една вълнообразна черта, която показва морската повърхност. Континенталният шелф се спуска рязко към дълбочината. Ръбът на шелфа е разсечен от дълбок разсед, разположен перпендикулярно на брега. Той пресича и огромно алено петно.

— Ето го и нашето място! Покажи ни какво става, когато бъде освободен метанов хидрат!

Към водната повърхност се издига облак газ. Морското дъно, по протежение на ръба на шелфа, се огъва надолу. Морската повърхност над това място хлътва. Водните маси се втурват да запълнят празното пространство и над повърхността се надига огромна вълна, която се понася по нея.

— Ето го генезисът на цунами! — отбелязва Рийд.

— Искам да опитам нещо — казва на свой ред Йегър. — Нали чу какво каза доктор Дженкинс за замерванията по скалата на Рихтер. Би ли ни представила симулация на станалото?

Линията, изобразяваща водната повърхност се нагъва и от епицентъра тръгва концентрична вълна. Макс увеличава само тази нейна част, която се носи към Роки поинт. Когато приближава града достатъчно, компютърът показва само него, в едър план. Вижда се как вълната нахлува в пристанището, срещу течението на реката и как залива брега.

Без да я молят, Макс разделя екрана и показва разрез на вълната. Цунами се надига, когато стига плиткото, надвисва като нокти на граблива птица и се стоварва върху заспалото пристанище. В залата цари гробовна тишина, а Макс повтаря и повтаря сцената, с различна скорост.

Йегър се размърдва на стола си и казва:

— Някакви забележки, господа?

— Установихме ефекта — казва Дженкинс. — Остава въпросът, дали причината е дело на човешка ръка.

— Случвало се е вече — казва Рийд. — Нали споменах за нефтената платформа, която се е разбила, поради невнимателно сондиране.

— Макс, знам че си работила усилено, но ще те помоля за една услуга!

— Да, доктор Дженкинс?

— Благодаря. Върни се към картата на източното крайбрежие и ни покажи райони, подобни на тези край Мейн!

Картата се появява отново, с пулсиращите си алени петна, с различна форма и размери. Най-големите са край Нова Англия, Ню Джърси, Вашингтон, Чарлстън и Маями.

— Моля те, Макс, покажи какво би се случило, ако ръбът на шелфа се огъне точно над най-големите залежи.

За няколко мига, над епицентровете се надигат вълни, високи десет метра, които връхлитат брега, заливат го на десетки километри навътре, нахлуват в заливи и срещу теченията на реките.

Очите на Рийд мигат често зад дебелите лещи.

— Сбогом, Бостън, Ню Йорк, Вашингтон, Чарлстън и Маями!

— Мет е смърт! — казва тихо Йегър. Забелязал недоумението на двамата по-възрастни мъже, той обяснява: — Стара хипарска поговорка, която предупреждава за опасностите от употребата на метамфетамини.

— Това е по-лошо от всякакви наркотици, приятелю! — отбелязва Рийд.

Дженкинс се прокашля.

— Има още нещо. — Разказва им за гигантския кораб, срещнат същия ден.

— Да не искате да кажете, че виждате някаква връзка между него и цунами? — пита Йегър.

Дженкис кимва.

— Забелязахте ли надписи по него?

— Да. Регистриран е в Либерия, както хиляди други, а на кърмата пишеше „Атамански изследовател II“. Проверих в речника. Думата означава казашки командир.

— Атаман? Сигурен ли сте?

— Да, говори ли ви нещо?

— Може би. Докога сте във Вашингтон, доктор Дженкинс?

— Нямам представа. Колкото се наложи. Защо?

Йегър се надига от стола си.

— Искам да ви запозная с някои хора.