Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Огнен лед (18)

16

С високата си, суха фигура и безспорна интелигентност, Юри Орлов напомня на Пол Траут за собственото му детство, прекарано в компанията на учените от Океанографския институт. Застанал така на руля, той би могъл да мине за който и да е от рибарите в района на Кейп код. Единствените необходими допълнения към образа на младежа биха били червена бейзболна шапка и черен лабрадор^[1] в краката.

Юри извежда лодката на стотина метра в морето и оставя двигателя да работи на празен ход.

— Много ви благодаря, че ме взехте със себе си, доктор Пол и доктор Гемей. Голяма чест е за мен да бъда в компанията на двама толкова известни учени. Завиждам ви заради работата в НАМПД. Баща ми е разказвал много за Америка.

Двамата се усмихват, въпреки че младежът е осуетил плановете им да разузнаят околността. Той е така пълен с младежки ентусиазъм, а сините му очи пламтят зад роговите рамки.

— Баща ви често разправяше за семейството си в Русия — казва Пол. — Показвал ми е ваши и на майка ви снимки. Разбира се, там сте по-млад и днес не успях да ви позная.

— Според някои, повече приличам на майка си.

Траут кимва утвърдително. По време на престоя си в Уудс хол, професор Орлов бе гонил пристъпите на носталгия, като показваше гордо семейни снимки от портфейла си на всички. Още тогава Траут остана поразен от контраста между подобния на мечка професор и приличащата на върба Светлана.

— Удоволствие бе за мен да работя с човек като баща ви. Великолепен учен и прекрасен човек. Надявам се някой ден отново да работим заедно.

Юри разцъфва цял.

— Обещал е следващия път да ме вземе със себе си.

— Не би следвало да има проблеми — английският ви е превъзходен.

— Благодаря ви. Родителите ми често вземаха американски студенти да живеят у нас. — Сочи с ръка в обратна посока на онази, в която гостите биха искали да поемат. — Брегът нататък е много красив. Обичате ли да наблюдавате птици?

Гемей отговаря, че задачата им е по-друга.

— Всъщност, Юри — казва тя мило, — искахме да отидем до Новоросийск.

Удивление се изписва на лицето на младежа.

— Новоросийск? Сигурни ли сте? Но брегът в другата посока е много по-красив.

Пол се притичва на помощ:

— Във Вирджиния често наблюдаваме птици, но като океански геолог, аз се интересувам много повече от дълбокодънно минно дело. Доколкото разбрах, една от най-големите световни компании в тази област е установила централата си в този град.

— Така е. Имате предвид АТАМАН. Те са огромна корпорация. Аз самият изучавам икономика на екологичния минен добив и вероятно ще си потърся работа при тях, когато завърша.

— Е, тогава ще разберете моя интерес към дейността им.

— Напълно. Жалко, че не знаех по рано за това. Може би щяхме да уредим нещо по-добро, но и от общ поглед може да се добие представа за мащаба на дейността им. — Юри въздъхва облекчено. — Слава богу! Аз обичам да наблюдавам птици, но не чак дотам.

— Макар птиците да влизат в кръга на непосредствените ми професионални интереси, нямам нищо против да отидем в Новоросийск.

— Ами, тогава всичко е решено — заключава Пол.

Юри завърта газта и обръща лодката с широк завой. Той се движи успоредно на брега, на около половин километър от него. Не след дълго, гората започва да се разрежда, за да отстъпи място на поляни и стръмни хълмове. Плажовете отстъпват на обрасли с тръстика мочурища и речни разливи.

Пол и Гемей седят в средата на лодката, която бодро пори сините води на морето. Тя е дълга около шест метра и е построена здраво като танк — от занитени един към друг метални листове. Юри не спира да им показва различни забележителности по брега. Двамата кимат с разбиране, макар пукотът на двигателя и пляскането на корпуса по водата да поглъщат повечето думи.

Първоначалните резерви на Гемей и Пол за присъствието на Юри се разсейват бързо — той владее съвършено управлението на чувствителния мотор и познава в подробност крайбрежието. Сами биха се справили значително по-трудно с навигацията в оживеното пристанище. Откриването на АТАМАН щеше да е почти невъзможно без водач. Колкото по-навътре влизат в залива, толкова по-очевидно става стратегическото местоположение на града. Кораби влизат и излизат от пристанището в непрекъсната колона. Този морски парад включва всички съществуващи съдове: танкери, контейнеровози, товарни и пътнически кораби, ферибот, изследователски кораби.

Юри се държи на почтително разстояние от големите кораби и пенестите им дири, заплашващи да катурнат лодката. Брегът става все по-гъсто застроен. Издигат се високи корпуси, зърнени силози и елеватори, димящи комини. Юри забавя хода на лодката.

— Историята на града е много богата — отбелязва той. — На всяка крачка, човек се натъква на някакъв паметник. Тук свършва и революцията през 1920 година, когато флотът на съюзническите сили евакуира остатъците от Бялата армия. Това е и едно от най-големите пристанища на Русия. По тръбопроводи от Северен Кавказ, тук пристига нефт. Ето там е нефтеното пристанище.

Пол наблюдава тъмната повърхност на водата.

— Това е дълбоководно пристанище, ако се съди по размера на някои кораби — отбелязва той.

— То никога не замръзва. Основно пристанище за търговския обмен между Русия и Средиземноморието, както и останалата част на Европа, но обслужва също така Африка, част от Азия и района на Персийския залив. Пристанищните съоръжения са последна дума на техниката. Всъщност, пристанището се дели на пет части: три участъка за сухи товари, нефтеното пристанище и пътническия терминал. Вие сами пристигнахте със самолет, така че е излишно да ви осведомявам за универсалните връзки на града с останалия свят.

— Ясно е защо „Атаман индъстриз“ са го избрали за център на операциите си — се обажда Гемей.

— Сега ще ви покажа нещо — казва Юри.

Той увеличава скоростта и насочва носа към обширен участък на брега, от който шест дълги бетонни кея се вдават в залива. Към тях са пристанали шест големи кораба. Зад кейовете се виждат огромни пристанищни съоръжения: кранове, стопански постройки, пристанищни кранове, биги и гигантски товаро-транспортни машини. Около тях, като трудолюбиви насекоми, пъплят трактори, фадроми и мотокари.

— В коя част се намира АТАМАН? — пита Гемей.

— Всичко това е АТАМАН — отговаря с широка усмивка Юри.

Гемей подсвирва удивена.

— Че това тук е по-голямо от някои известни пристанища.

— Корпорацията разполага със собствена флота влекачи, танкери и кораби за насипни товари. Виждате ли онези гигантски кранове? Това е корабостроителницата им. Всички свои кораби си строят сами. Така имат възможност да контролират качеството на изпълнението, както и стойността. — Той свива вежди и се оглежда, като да е загубил нещо. — Много странно — пристанището им е фактически празно.

Пол разменя объркан поглед с жена си.

— На мен не ми изглежда такова. Я погледнете цялото това движение. А и на пристаните виждам поне пет огромни кораба.

— Това са малки кораби, според представите на АТАМАН. Щеше ми се да ви покажа океанските им сондажни съоръжения. Те изглеждат така, като че ли пробият земята по цялата й ос. Всяко едно от тези плаващи съоръжения прилича на среден по размери град.

— Може би всички работят в момента.

— Може би — отвръща младежът скептично. — Но не ми се вярва. Те имат толкова много съдове, че през цялото време една голяма част от тях се намира тук за поддръжка и ремонт. Кейовете никога не стигат за всичките. — След малко забелязва нещо и допълва: — Нищо, сега ще ви покажа нещо също толкова интересно.

Юри държи същия курс, докато отминават главните кейове и тогава се насочва към един значително по-къс. Там е привързана луксозна яхта, с дължина около сто и тридесет метра. Блестящата белота на корпуса е подчертана от черни линии по бордовете. Надстройката е с изключително елегантни форми и наклонена назад. Носът е оформен в източено V, за да реже вълните. Широката кърма е огъната арковидно нагоре.

— Леле-мале! — казва Юри. — Чувал бях за нея, но за пръв път я виждам.

— Доста луксозна яхта — отсъжда Пол, с тон на познавач.

— На Разов е — собственикът на АТАМАН. Разправят, че живее на борда и оттам управлява целия си бизнес. — Юри отпуска малко газта. Гемей прави няколко снимки.

— Можем ли да минем от другата страна? — пита тя.

Юри отговаря с малко газ и завъртане на руля. Минават зад кърмата. Гемей вдига камерата към окото си и натиска бутона за широкоъгълни кадри, когато забелязва раздвижване на палубата. Някаква фигура се изправя в цял ръст и Гемей я приближава до краен предел.

— Мили боже! — възкликва тя.

— Какво има? — пита Пол.

Тя му подава камерата.

— Виж сам.

Пол поглежда в окуляра и обхожда палубата, но не вижда нищо.

— Палубата е празна. Какво видя?

Гемей не се плаши лесно, но сега с труд удържа потръпването си.

— Висок мъж, с дълга черна коса и огромно брадище. Гледаше право в мен. Толкова страшно лице не съм срещала никога досега.

Подобна на джип машина подскача по един страничен път към пристана и инстинктът на Пол го кара да застане нащрек. Той отново поглежда през обектива на камерата, когато колата излиза на кея.

— Време е да се измитаме — съобщава Пол. — Тези идват за нас.

Колата спира със свистене на гуми, от нея скачат шестима въоръжени униформени мъже и хукват към трапа на яхтата. Юри се колебае за миг, но като ги вижда на борда на яхтата, завива руля до краен предел и дава газ към средата на пристанището.

Носът се надига и корпусът започва да глисира със завидна скорост, независимо от тромавия си вид. На яхтата проблясват пламъчета от изстрели с леко оръжие. Куршумите вдигат ниски фонтанчета върху водната повърхност. Пол виква на останалите да се снишат. Един откос издрънчава по лодката, но в следващия миг тя излиза от обсега на автоматите. Опасността обаче, още не е преминала. Край яхтата спира друга кола и нейните пътници бързат към кея, където са завързани няколко бързоходни лодки.

Юри насочва лодката в най-оживената част на пристанището, като я прекарва зад огромния корпус на един кораб, поел към открито море. Лодката подскача като делфин, докато прекосява дирята му, но се справя блестящо със задачата. Сега търговският съд им служи за щит. След като се отдалечават достатъчно от акваторията на АТАМАН, Юри отделя лодката от гигантския съд и поема назад покрай брега. На едно място, Пол предлага да се скрият в малко поточе. Чакат десетина минути, но никой не ги следва.

Юри е цял поруменял от вълнение.

— Голямо преживяване, нали? Много приказки съм чул за това, че големите бизнесмени си имат собствени армии, за да пазят интересите си от мафията, но за пръв път ги виждам в действие.

Пол изпитва вина, че е изложил на риск сина на своя приятел. Знае, че двамата с Гемей му дължат обяснение, но пък от друга страна, информацията сама по себе си също крие опасности. Гемей му съобщава с поглед, че знае какво да направи.

— Юри, ще ти поискаме една услуга — казва тя. — Молим те да не споделяш с никого това, което се случи.

— Тоест, посещението ви при моя баща не е изцяло мотивирано от приятелски чувства.

Гемей кимва.

— Имаме задача да проучим АТАМАН. Съществуват подозрения, че те са замесени в тъмни дела. Искахме да поразгледаме от разстояние, но и през ум не ни е минавало, че могат да се окажат толкова… докачливи.

— Беше като при Джеймс Бонд — казва усмихнат младият мъж.

— Само дето не беше измислено, а най-реално.

Юри се опитва да бъде сериозен.

— Ще си мълча, но ще ми е много трудно да не споделя такова нещо с приятелите си. Впрочем, те няма да повярват така или иначе.

Пол казва:

— Щом разберем каква е цялата тази работа, ще ти кажем. Ще бъдеш между първите, които ще научат. Става ли?

— Става — отвръща Юри, доволен, че е вече съзаклятник.

Тримата стискат ръце.

Слънцето се е спуснало над хоризонта и сенките над лагера са се издължили, когато пристигат. Тримата въздъхват от облекчение да видят познатия бряг. Едва ли щяха да го сторят, ако знаеха, че подобното на птица петънце, високо в небето над тях, е хеликоптер, снабден с мощна оптика.

 

 

На брега ги очаква професор Орлов. Той нагазва водата и дърпа лодката върху пясъка.

— Здравейте, приятели. Виждам, че сте се запознали със сина ми.

— Той беше така любезен да ни поразходи — отвръща Гемей. Тя скача отстрани и закрива с тяло оставената от куршума дупка в борда на лодката. — Побъбрихме си за настоящето и бъдещето.

— Настоящето предвижда да отскочите до бараката си и да се приготвите за вечеря, а бъдещето включва самата прекрасна вечеря и дълги приказки за доброто старо време. Ние може да живеем примитивно в битово отношение, но се храним добре. — И той потупва изразително внушителния си корем.

Професорът ги придружава до голямата поляна, където заявява, че очаква завръщането им след половин час. После се отдалечава в компанията на сина си. Юри ги поглежда през рамо и им смига. Посланието е ясно — тайната ще бъде запазена.

Пол и Гемей се връщат в бунгалото си, за да отмият от телата си солта от пот и морска вода, наслоила се в резултат от последното приключение. Гемей се докарва в маркови джинси, които подчертават формите на дългите й крака, лилава блуза и блейзър. Пол не се отказва от изтънчения си вкус. Обува широки панталони в цвят каки, слага си бледо зелена риза ала Гетсби и виолетова папийонка. Край масата са се събрали и други обитатели на лагера. Съпрузите Траут виждат отново възрастната двойка и се запознават с млад физик, който прилича на писателя Александър Солженицин и двойка младоженци — студенти в политехниката на Ростов. Грубата маса е застлана с красива бродирана покривка, върху която са подредени яркоцветни порцеланови съдове. Японски фенери хвърлят живописни сенки наоколо.

Орлов грейва в широка усмивка, когато ги вижда да приближават.

— А, моите американски гости. Изглеждаш прекрасно, Гемей, а ти Пол, си елегантен както винаги. Нова папийонка? Сигурно имаш хиляди.

— Тази ми слабост започва да натежава на семейния бюджет. Да познаваш някой, който произвежда по-евтинки?

Професорът избухва в гръмък смях и превежда на другите. После ги настанява на отредените им места, потрива доволно ръце и се насочва към своята барака, за да организира вечерята. Тя включва баница с пушена сьомга и бистър борш. Професорът се е погрижил и за каса с прочутото руско шампанско. Независимо от липсата на водка и общ език, вечерята се проточва дълга и шумна в най-приятелска атмосфера. Минава полунощ, когато американците стават от масата и се разделят с останалите.

— Но веселбата едва започва! — сърди се Орлов. Той се е зачервил от изпития алкохол и току-що привършилата неприлична версия на руска частушка.

— Не я разваляйте заради нас — казва Пол. — Прекарахме дълъг ден и това започва да ни се отразява.

— Сигурно сте много изморени, пък аз ви държа на масата с певческите си опити.

Пол се потупва по корема.

— Отличен домакин си. Но днес съм малко по-стар от времето, когато осъмвахме в „Капитан Кид“.

— Явно си загубил тренинг, приятелю. Една седмица тук ще ти върне формата на бърза ръка. — Той прегръща и двамата. — Но, разбирам ви. Искате ли Юри да ви изпрати?

— Благодаря, професоре. Ще се ориентираме и сами — отвръща Гемей. — До утре.

След още прегръдки и целувки, те си тръгват. На път към едничката светлина на закачената на тяхната барака гола крушка, те чуват Орлов да пее неузнаваема руска версия на „Какво да го правим пияния моряк?“.

— Не му завиждам за махмурлука, който ще го нагази утре заран — отбелязва Гемей.

— Никой не може да пие като руснаците.

Те стъпват усмихнати на верандата. Не са преувеличили умората си. Мият зъби, събличат се и се пъхат под хладните чаршафи. След броени минути заспиват. Гемей спи по-леко. Призори се буди, сяда в леглото и се ослушва. Не може да разбере какво я е събудило. Гласове. Високи и възбудени. Тя разтърсва Пол.

— Какво има? — мърмори той сънено.

— Слушай. Като че ли… играят деца?

Но в същия миг, вик на неподправен ужас разцепва въздуха.

— Това не са деца — отвръща Пол и скача от леглото. Пъха се в панталоните, като за малко не пада по лице. Гемей бързо нахлузва шортите и облича лека блузка. Изскачат на верандата, откъдето виждат червеникаво сияние между дърветата. Във въздуха виси тежка миризма на пушек.

— Пожар! — възкликва Пол.

Тичат по пътеката боси и за малко не събарят Юри, който бяга срещу тях.

— Какво става? — пита Пол.

— Тихо! — отвръща Юри, останал без дъх. — Трябва да се скрием. Натам!

Двамата поглеждат още един път към огъня, а после хукват след Юри. Той бяга с бързи дълги крачки. Когато навлизат навътре в боровата гора, той хваща Гемей за лакътя и я дърпа върху меката покривка от иглици. Прави знак на Юри да залегне. Чуват пукот на клечки и груби гласове. Пол се надига, за да погледне, но Юри го дърпа към земята. След няколко минути шумовете заглъхват. Юри проговаря в тъмното:

— Спях в бараката на татко — казва той, с прегракнал от напрежение глас. — Някакви мъже се появиха в нощта.

— Какви?

— Нямам представа. Бяха маскирани. Измъкнаха ни от леглата. Търсеха червенокосата жена и мъжа. Баща ми каза, че сте си заминали. Не му повярваха. Биха го. Той ми каза на английски да ви предупредя. В суматохата се измъкнах и хукнах към вас.

— Колко бяха?

— Десетина може би. Не знам точно. Тъмно беше. Сигурно са дошли с лодка. Иначе щяхме да ги чуем.

— Трябва да отидем при баща ти.

— Добре, следвайте ме!

Пол хваща Юри за шортите, а Гемей държи мъжа си за ръка и така тримата се промъкват по обиколен маршрут към лагера. Димът става по-гъст. Скоро виждат източника му — бараката на професора. Излизат от дърветата и отиват при хората, които пръскат горящото бунгало с маркучи, очевидно захранвани от моторна помпа. Не успяват да спасят постройката, но не позволяват на огъня да се разпростре върху съседните бараки и гората. Неколцина по-възрастни са се събрали в групичка. Юри говори с тях на руски, а после казва на Пол:

— Били си тръгнали. Видели ги да се отдалечават с лодка.

Пръсват се да дирят Орлов. Той лежи на земята, потънал в кръв. Гемей коленичи, за да провери пулса и да усети дъха му, след това опипва ставите и крайниците.

— Не можем ли да го преместим на по-удобно място? — пита тя.

Вдигат го върху дървената маса и го завиват с бродираната покривка. Донасят топла вода и кърпи, по молба на Гемей. Тя измива внимателно кръвта от лицето и оплешивяващото теме.

— Кървенето е спряло — отбелязва тя. — Идва от главата, така че нещата са по-зле, отколкото изглеждат на пръв поглед. От устата също тече, но ми се струва, че причината не е вътрешна.

Устните на Пол се свиват при вида на незаслужено пострадалия колега.

— Използвали са го като боксова круша — казва той.

Професорът се размърдва и казва нещо на руски. Пол се навежда над него, а после казва усмихнат:

— Иска водка.

Отгоре им пада пепел от пожара, а пушекът затруднява дишането и Пол предлага да се отдалечат. Заедно с други трима, пренася професора в най-отдалечената барака. Слагат го в леглото, покриват го с одеяло и му донасят чаша водка.

— Съжалявам, че не е шампанско — казва Гемей, като му поднася чашата и придържа тила с длан.

Част от течността се разлива покрай устата, но Орлов съумява да глътне достатъчно от силната напитка, за да върне цвета на бузите си. Пол придърпва стол до леглото.

— Говори ли ти се в момента?

— Ако не скриеш водката, мога да ти говоря цяла нощ. Какво стана с бунгалото ми?

— Пожарникарите не можаха да го спасят, но и не позволиха на пожара да се разрасне.

Доволна усмивка разпъва подутите устни на професора.

— Първата ми работа тук беше да организирам противопожарна служба. Вода теглим направо от морето.

— Кажете ни, моля, какво точно стана — пита Гемей, докато бърше лицето на професора с влажна кърпа.

— Спяхме си най-спокойно — започва той. — Някакви мъже нахълтаха в бараката. Тук никой не заключва. Искаха да знаят, къде са хората от лодката. Отначало не разбрах какво изобщо искат, но после се сетих за вас. Естествено, казах, че не знам нищо. Пребиха ме на бърза ръка.

— Аз изтичах да ги предупредя — обажда се Юри. — Те тръгнаха да ни търсят. Крихме се в гората, докато си отидоха.

Орлов протяга ръка и го потупва по рамото.

— Правилно си постъпил — казва той.

Иска още водка. Питието сякаш прояснява съзнанието му. Като гледа Пол в очите, ученият казва:

— Е, приятелю, май двамата с Гемей сте успели да завържете няколко интригуващи приятелства по време на краткия си престой у нас. Вероятно, докато се разхождахте с лодката?

— Много съжалявам, наистина — казва Пол. — Сигурно ние сме отговорни за цялата бъркотия. Всичко беше толкова непредвидимо! Направихме и сина ти съучастник.

Пол разказва на Орлов за подозренията на НАМПД и за случилото се през деня.

— АТАМАН? — повтаря Орлов. — В известен смисъл реакцията им не ме изненадва. Такива корпорации имат склонност да действат така, сякаш законите не се отнасят до тях.

Гемей казва:

— На борда на яхтата имаше един изключително странен субект. Тясно лице, дълги коси, огромна брада. Това ли е Разов?

— Не ми прилича на него. Сигурно е бил приятелят му, шантавият калугер.

— Моля?

— Казва се Борис. Дори не знам истинското му име. Разправят, че е второто аз на Разов, неговият ментор. Малцина са го виждали. Имала сте голям късмет.

— Не знам дали беше точно късмет — отвръща Гемей. — Сигурна съм, че и той ни видя.

— Навярно той е насъскал хрътките — обажда се Пол.

Орлов въздъхва.

— Това е положението в Русия днес. Съветвани от побъркани псевдомонаси, главорези безчинстват на воля. Просто не искам да повярвам, че Разов е добил такава мощ.

— Питам се — обажда се отново Пол, — как са разбрали, къде трябва да ни търсят. Сигурен съм, че Юри успя да им се измъкне с лодката.

— Може би, по-голям интерес представлява въпросът, какво са щели да направят с нас, ако ни бяха заловили? — намесва се Гемей, а после казва на професора и сина му: — Наистина съжаляваме дълбоко за станалото. Как да се реваншираме?

— Може би, бихте ни оказали известна помощ при възстановяване на бунгалото — отвръща Орлов, след кратък размисъл.

— Затова няма какво въобще да се говори — казва Пол, — а нещо друго?

Орлов въси вежди.

— Ами, може и още нещо — казва той усмихнат. — Както ви е известно, Юри мечтае да посети Америка.

— Смятай го за решено, обаче при условие, че го придружиш.

Професорът не крие радостта си.

— Спечели с голям пазарлък, приятелю — смее се той.

— Аз съм корав янки — недей го забравя! Мисля да тръгваме с Гемей утре.

— Толкова скоро?

— За всички така ще е най-добре.

Разговарят докато изтощението надделява и професорът заспива. Двамата Траут и Юри си разпределят смените, така че постоянно да има един бодърстващ, докато останалите почиват.

 

 

Утрото настъпва без инциденти и след бърза закуска, семейството се сбогува, с обещанието да се видят отново след няколко месеца в Щатите. Взема ги същото раздрънкано такси.

Докато ладата подскача по черния път, Гемей хвърля поглед през задното стъкло към изпепелената барака. Над нея още се стеле дим.

— Доста има да разправяме на Кърт, когато се видим — казва тя.

Очите на Пол блясват весело.

— Доколкото го познавам, сигурно неговите новини ще са още по-интересни.