Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Огнен лед (6)

4

Високо над преобърнатия зодиак кръжи мързеливо оранжев летателен апарат, с вид на крилато кану. Широкоплещестият мъж, който го управлява, накланя свръхлекия самолет и се взира надолу през цветните стъкла на очилата си. Очите му приличат на подводен корал. Обветрените черти на лицето му изразяват объркване. Само преди миг е забелязал плувци край преобърнатата гумена лодка, а сега ги няма. Кърт Остин проследи зодиака като някакъв въздушен полицай, който гони нарушител и видя как лодката се преобърна. Не можа да разбере обаче, каква беше причината. Вълните са умерено високи, а на длъж и шир не се забелязва никакъв признак за наличие на риф или друго подводно препятствие. Остин се запита, дали тази лодка или другата, която срещна да се връща от тези места, имат нещо общо с телевизионния екип, който издирва. Най-вероятно — не. Екипът би следвало да е на път за срещата си с изследователския кораб на НАМПД „Арго“ и няма никаква работа по тези безлюдни краища.

Остин се намира на борда на „Арго“, в качеството на дълбоководен консултант, временно оставил преките си задължения на ръководител на група за специални задачи към същата организация. Останалите членове на групата, Джо Завала и Пол и Гемей Траут, са получили не особено сериозни задачи, свързани с дейността на НАМПД из целия свят. Директорът на агенцията Сендекър настоя всички да ползват служебен работен отпуск, след схватката с наемните убийци на международен заговор за присвояване на целия воден запас на човечеството. Особени грижи му създаваше любовната връзка на Остин с млада бразилска красавица, която пожертва себе си, за да се разбие престъпната организация.

„Арго“ се намира в акваторията на Черно море, за да събере данни за стойностите на ветровете и вълненията в района. С научната си степен от Университета на Вашингтон и огромния опит като водолаз и проучвател на морските недра, Остин се оказва безценен при разполагането на подводна апаратура от всякакъв вид.

Когато това е направено обаче, квалификацията му вече не е толкова необходима. Чете философските книги, които е донесъл от огромната си лична библиотека, но скуката започва да го завладява все повече. Корабът му прилича на затвор, ограден с просторен ров. Остин си дава сметка, че психическото му равновесие е нарушено и Сендекър постъпва съобразно собствените му интереси, но въпреки това усеща остра необходимост от предизвикателства за духа и физиката си, а не от атмосферата на луксозен туризъм.

Обществото от учени на борда е недоволно от предстоящата визита на телевизионен екип. Разглеждат го като нашествие на неканени гости, пристигащи с неизчерпаем запас от тъпи въпроси. Обстоятелството, че са се заели с въодушевяващата задача да издирват Ноевия ковчег, с нищо не допринася за укрепване на авторитета им в очите на учените. Гледната точка на Остин, обаче, е тъкмо обратната. Той очаква гостите като жадувано разнообразие в скуката на своето всекидневие.

Екипът трябваше да пристигне още сутринта, но така и не се появи, а всички опити да се свържат с него по радиото останаха без резултат. След като обядва, Остин реши да изложи пред капитана на „Арго“ своята идея. Капитанът, Джо Атууд, е очевидно разтревожен от липсата на екипа, както и от невъзможността да се свържат с него по радиото. Той крачи от единия до другия край на мостика, като изследва хоризонта с бинокъла си. „Арго“ трябва да отплава към друг район и Джо е недоволен от забавянето.

— Някаква следа от гостите? — пита Остин, макар да е ясно от намусеното изражение на капитана, какъв би бил отговорът.

Атууд се мръщи срещу часовника.

— Сигурно са се загубили — заявява внезапно той. — Следващия път, когато идиотите от „връзки с обществеността“ поискат от мен да развличам телевизионни откачалки, ще им кажа да заврат молбата си, където слънце не огрява.

Капитанът не е в настроение да изслушва аргументи от рода на това, че именно хората от „връзки с обществеността“ успяват да представят постиженията на НАМПД в такава светлина, че Конгресът да развърже кесията за финансиране на проучвания като настоящото, както и да привличат огромни частни дарения за същата цел.

— Едно предложение — обажда се Кърт. — Нямам никаква работа. Какво ще кажеш да пообиколя наоколо?

Капитанът пуска знаеща усмивка.

— Не ме баламосвай, Кърт! Още щом стъпи на борда, в главата ти се загнезди желанието да полетиш с „Гуни“.

— С един куршум, два заека: хем ще изпробвам птичката в полет, хем ще потърся загубилите се гости.

Атууд прокарва пръсти през светлата си червеникава коса.

— Добре, приятелю. Давай! Само че, искам да ни осведомяваш за местоположението си на всеки няколко минути. Стигат ми тези от телевизията. Нямам намерение да гоня и теб из цялото Черноморие.

Остин благодари на капитана и с видимо подобрено настроение отива да приготви „Гуни“ за полет. Свръхлеката машина е конструирана с цел да увеличи визуалния обсег на кораба. Радарните инсталации, с които са снабдени корабите на НАМПД са в състояние да засекат комар на двадесет километра разстояние, но има случаи, в които човешкото око е незаменимо. Конструкцията е дело на Джо Завала, чийто технически гений се простира в безкрайността. По негова молба, корабът е натоварил „Гуни“, с цел да бъде изпитан в естествени условия от Кърт, но през по-голямата част от времето, корабът е в движение и той не иска да го забавя със собствените си изпитания.

Едноместната машина е наименувана с моряшкия прякор на албатроса — морска птица, известна с невероятната красота на полета си и тромавото излитане и кацане. Остин преглежда машината в издигнатия за нея палубен хангар. Недодяланият й външен вид не го тревожи. Той е управлявал много пъти подобни апарати и отлично знае, че най-важното е тяхното поведение във въздуха, а не външният им вид.

Върху корпуса са изрисувани инициалите НАМПД. Плоскодънният корпус е направен от стъклопласт и има вирнат като на кану нос, а от двете му страни го крепят алуминиеви плъзгачи. Към тях са прикрепени управлявани ръчно колесари, които позволяват на машината да излита и каца, както от водна повърхност, така и на суша.

Самолетът е привързан към борда, а покритите с пластмасова тъкан криле са монтирани по местата си. Остин се вмъква в тясната кабина, а неколцина от екипажа спускат към водата специална рампа. Остин стартира двигателя, освобождава обезопасителното въже и насочва машината към рампата. Самолетът се държи превъзходно върху водната повърхност и той решава да го вдигне във въздуха. Насочва „Гуни“ към въображаема писта за излитане и натиска здраво газта.

Движен от компактен двигател, с мощност четиридесет конски сили, „Гуни“ се издига с лекота и без подскоци. Около тридесет метра почти докосва гребените на вълните, а след това набира височина и започва да кръжи над кораба. Остин разклаща криле за поздрав и се отправя към Босфора — пролива, който свързва Черно море с Мраморно. Нормално е настанените в Истанбул журналисти да пристигнат от тази посока.

Двутактовия, двуцилиндров „Ротакс“ може да тласка машината напред, с разположения отзад пропелер, с максимална скорост от сто и пет километра в час. Подобна скорост не може да се приеме за свръхзвукова, но пък „Гуни“ се държи превъзходно — завива, спуска се и се издига с неописуема лекота. Остин се чувства свободен като морските птици, които кръжат високо над кораба, в очакване на плячка от неговата кухня. Държи се на около триста метра височина, която му позволява да обхваща с поглед десетки километра във всички посоки, като поддържа постоянна скорост от деветдесет километра в час. Двадесет и пет литровият резервоар осигурява на машината близо петстотин километров полет.

Въздухът е чист като кристал, а яркото слънце хвърля сребристи оттенъци върху водната повърхност. Лети на зигзаг, което му позволява да покрие максимално обширна акватория за най-късо време. Екипът е поискал по радиото координатите на кораба и е съобщил приблизителния час на пристигането си. Казаха, че ще дойдат с рибарска лодка. Остин среща няколко такива, но никоя не следва курс към „Арго“.

Избраният начин на летене изчерпва бързо горивото — останало му е около една трета. Това е достатъчно, за да стигне до кораба. Поглежда компаса и се готви да обърне, когато забелязва следата на лодка, понесла се с голяма скорост към руския бряг. Тя събужда любопитството на Кърт, който решава също да приближи брега. Снижава „Гуни“ до сто и петдесет метра над повърхността и почти настига лодката, когато тя се преобръща най-неочаквано.

Докато кръжи отгоре и обмисля следващия си ход, Остин забелязва необичайното поведение на пострадалия съд. Макар и останала във властта на вълните, лодката приближава брега под ъгъл.

Остин взема микрофона и го включва.

— „Гуни“ до „Арго“. Приемам.

— „Арго“ слуша. — Остин познава дрезгавия глас на капитана. — Как се държи морската птичка? — пита Атууд.

— Като дресиран птеродактил^[1]. Лети си сама — аз просто се возя.

— Радвам се да го чуя. Някаква следа от онези невероятни идиоти от „Невероятни загадки“?

Като не изпуска лодката от очи, Остин казва:

— Единствената загадка наоколо е един преобърнат зодиак. Забелязах и хора около него, но сега ги няма.

— Какви са координатите ти?

— До самия бряг съм. — Кърт разглежда малък полуостров. — Летя над средно високи крайбрежни скали с плажна ивица помежду им, а откъм брега има голяма дюна. Една от скалите ми напомня профила на адмирал Сендекър — брада и всичко останало.

— Ще попитам навигатора. Тези води ги познава като петте си пръста. — След малко гласът добавя: — Мястото се казва „Нос на имама“.

— Лодката стигна прибоя. Повърхността е твърде бурна за мен.

— Какво искаш от нас?

— Ще се спусна ниско и ще имам нужда от помощ, ако открия някого. „Гуни“ не може да вози пътници.

— Потегляме. Вероятен час на пристигане — след около час.

— Роджър^[2]. Ще кацна на сушата, тъкмо да проверя дали няма някоя свястна кръчма.

Остин изключва микрофона и отново насочва поглед към лодката. Пуска тънка усмивка. Не му се е привидяло: три фигури са се отделили от зодиака и плуват към брега.

Свръхлеките машини се приземяват най-добре срещу вятъра, който в дадения случай духа откъм морето. Остин се снижава до тридесет метра и поема към брега, като не изпуска от поглед хребета на дълга дюна, надвиснала над плажа. Иска да направи обратен завой над нея, а после да приземи машината върху пясъка.

„Гуни“ прелита над плувците, които се борят с прибоя. Те напредват задоволително, като се носят върху гребените на вълните, за да пестят сили. Остин мярва за миг някакви ниски постройки по-навътре в сушата, но вниманието му привлича едно ярко сияние точно отдолу. Машината е в състояние да завие почти на място. Той накланя рязко руля и „Гуни“ се завърта, за да разкрие под погледа му цялата скрита от дюната долчинка.

Там се крият десетина конника с високо вдигнати саби. Сребристото сияние, което е забелязал Остин идва от остриетата. Внезапното появяване на ревящата „Гуни“ подплашва конете и те започват да пристъпят нервно от крак на крак, докато ездачите се мъчат да ги успокоят. Остин зърва тази картина само за миг, а после се вижда отново над плажа. Плувците са на метри от брега.

Внезапно пред очите му се разхвърчават парченца пластмасова материя. Конниците са въоръжени не само със саби. Разположено над главата му, крилото изглежда така, сякаш тигър си е точил ноктите в него — явно някой стреля откъм брега. Тънкото фибростъкло на корпуса не осигурява надеждна защита срещу куршуми. Има и по-лошо: Остин седи фактически върху пластмасовия резервоар на машината. Куршумите свистят засега над главата му, но едно добро, макар и случайно попадение ще го отстреля като дива патка. Натиска рязко щурвала и машината потапя нос. Макар и с наушници, той чува металното „Дрън-н-н!“ от досега на куршума с един от алуминиевите пръти, свързващи корпуса с крилото. Нещо удря дясното му слепоочие — метална частичка го е засегнала и сега от раничката струи кръв. Бърше я с увитото около врата шалче.

Същият залп разбива на парчета един от елероните^[3]. Остин блъска щурвала колкото е възможно по-далеч от себе си и машината полита надолу като откъснала се асансьорна кабина, опасно наклонена заради липсващия елерон. За да компенсира тягата, Кърт накланя собственото си тяло в противоположна посока. Държи курс към открито море, докато излиза от обсега на куршумите, а после обръща и поема успоредно на брега.

Плувците лежат по корем на плажа, когато започва стрелба. Сега те бягат покрай водата. Забелязва стройна жена с потъмняла кожа и двама мъже — един висок и един нисък. Без да спират, и тримата поглеждат назад към „Гуни“ и виждат конниците, които изскачат иззад дюната, с извадени саби. Забелязали опасността, тримата напрягат сили, но просто не е възможно да се тича по-бързо по пясъка. Конниците бързо ще се разправят с беззащитните хора, притиснати между сабите им и морето. Откритото пространство на плажа не предлага никаква защита — идеално място за сеч.

Конниците пришпорват конете и тръгват успоредно на дюната, за да пресекат пътя на бегълците. Остин посяга към комплекта за злополуки и измъква огромен сигнален „Орион“. Вкарва в цевта една ракета с яркост 10000 свещи и натиска газта до краен предел. Като се тресе опасно, заради повредата в крилото, „Гуни“ тръгва със сто километра в час към брега.

Тичащите отново залягат, когато самолетът минава над главите им като някакъв разгневен, огромен ястреб. Остин действа чисто рефлекторно — по-скоро като машина, отколкото като човешко същество. Стиснал щурвала между коленете си, той се надвесва встрани от полукръглия плексигласов щит и насочва сигналния пистолет право в центъра на групата конници. Натиска спусъка и зарядът полита като миниатюрна комета.

Неудобният ъгъл на стрелбата му изиграва лоша шега. Ракетата попада в дюната малко под тревистия хребет, където избухва в ярък, пурпурен дъжд от искри. Най-близките коне се подплашват и застават на задни крака. Останалите изпадат в паника, когато машината връхлита над главите им като гигантско досадно насекомо.

Остин се връща бързо за второ нападение. Хаотичната сцена върху дюната му напомня за прочутото пано на Пикасо „Герника“. Не е лесно да се установи кое е кон и кое конник в цялата разбъркана маса. Летецът се усмихва мрачно и пъхва нов заряд в цевта, след което атакува пак — този път в тил.

В плексигласовия щит отпред се появява нащърбена дупка с фина паяжина пукнатинки от всички страни. Някой от нападателите е успял да уцели — Остин чува свистенето на куршума покрай ухото си. Съсредоточава цялото си внимание и натиска спусъка.

Втората ракета попада в центъра на човешко-конската маса и удря право в гърдите един ездач. Избухва с червен фосфорен пламък. Мъжът пада върху пясъка, а конят го отмъква встрани за заклещения в стремето крак.

Плажът минава отдолу като някаква мъглявина и Остин е отново над морската шир. Той обръща и подхожда под ъгъл към бреговата ивица, докато се появява пак зад дюната. Тревата се е подпалила и към небето се издига черен стълб пушек. Съборени на земята конници се стремят да не попаднат под копитата на подивелите животни. Други са се спешили сами и като стискат здраво юздите, правят всичко възможно да успокоят конете. Те самите се блъскат един в друг и от това ужасът им нараства.

Самотен ездач успява да отдели коня си от групата и поема в галоп. Каела и другарите й чуват тропота от копита и се обръщат към приближаващата ги с високо вдигната сабя фигура. Остин обръща и също застава лице в лице с конника. Насочва сигналния пистолет, но му е трудно да се прицели точно. Тогава снижава самолета и го насочва право в едрата фигура, с развята червена брада. В последния миг издига рязко машината, като едва не одрасква с плъзгача челото на конника. Животното подивява и се понася като бясно далеч от опасността. Ездачът се мъчи с всички сили да овладее коня, но той е поел вече инициативата и като прехвърля хребета на дюната, хуква подир останалите, които са загубили желание да се бият и търсят спасение в близката гора.

Междувременно Остин губи сражението да задържи във въздуха повредената машина. Той сяда наполовина извън кабината, също като при балансиране на яхта, стиска зъби и чака твърдото съприкосновение с пясъка, което неминуемо ще последва.