Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Огнен лед (12)

10

Вашингтон

Вашингтон се пържи под жарко слънце, което, с помощта на високата влажност, превръща държавната столица в турска баня. Шофьорът на тюркоазения джип чероки поклаща глава с възхищение пред храбростта на групата туристи, които не забелязват слънцето. Излиза, че не само бесни кучета и англичани се осмеляват да се показват под обедното слънце, казва си той.

След няколко минути джипът стига Белия дом и мъжът зад кормилото показва карта на НАМПД, със снимката и името на адмирал Джеймс Сендекър. Докато единият дежурен търси бомба по дъното на колата, с помощта на огледало на колелца, вторият връща картата на водача, стегнат мъж с червена коса и брада като на Ван Дайк.

— Приятен ден, адмирал Сендекър — пожелава му той, с широка усмивка. — Радвам се да ви видя отново. Не сте идвал няколко седмици. Как сте, сър?

— Много съм добре, Нормън — отвръща адмиралът. — И ти изглеждаш добре. Как са Долорес и децата?

— Благодаря, сър — разцъфва в усмивка мъжът. — Тя се чувства великолепно. Децата се учат прилежно. Джейми иска да работи в НАМПД, когато завърши колежа.

— Чудесно. Кажи й да се обади направо на мен. Агенцията постоянно търси кадърни младежи.

Пазачът се смее от сърце.

— Ще мине известно време. Тя е на четиринадесет години. — Сочи с палец Белия дом. — Всички ви очакват, сър.

— Благодаря за предупреждението. Поздрави Долорес.

Докато минава под вдигнатата бариера, Сендекър си мисли как многократно се възмездява доброто отношение. Като общува човешки с пазачи, секретари, готвачи, бармани и други представители на считаните за нископоставени в йерархията длъжности, той си създава система за ранно предизвестяване из целия град. Устните му се стягат в скъперническа усмивка. От думите на Нормън научава своевременно, че останалите са извикани преди него, явно за да имат възможност да обсъдят нещо, докато го няма. Той се радва на заслужената репутация на хронометър — пристига винаги една минута преди уречения час. Това качество е изработено още във Военната академия, а след това е шлифовано през дългите години, в които е заемал различни ръководни постове.

Висок мъж в тъмен костюм, с черни очила и израз на гранитен блок, които го определят като агент на Тайната служба^[1], проверява отново документите му, насочва го към паркинга и промълвя нещо в радиостанцията си. След това го придружава до входа, където вече чака усмихната сътрудничка от президентския екип. Тя повежда адмирала по смълчани коридори, докато стигнат до врата, охранявана от морски пехотинец, с долна челюст, прилична на голям катинар. Той отваря вратата и Сендекър влиза в заседателната зала.

Предупреден от агента за пристигането на адмирала, президентът Дийн Купър Уолас дебне тук своя гост, за да го нападне с горещо ръкостискане. Президентът е известен като най-големият мераклия за този вид поздрав, след Линдън Джонсън.

— Страшно се радвам да ви видя, адмирале — казва Уолас. — Благодаря за незабавното пристигане. — Тръска ръката на новодошлия, сякаш е на предизборна кампания. Сендекър успява да се измъкне от президентската хватка и сам се впуска в приветствена кампания. Минава от човек на човек, като се обръща към всекиго по име и разпитва за жени, деца и постижения в голфа. Особено топло се отнася към приятеля си Ъруин Льогран, високия директор на ЦРУ.

Шефът на НАМПД е само няколко сантиметра по-висок от метър и половина и все пак присъствието му запълва пространството като огромна машина за производство на тестостерон^[2]. Президентът знае, че сянката на адмирала го засенчва. Той го хваща за лакътя и го повежда към празен стол край голямата маса.

— Запазил съм ти почетното място.

Сендекър се настанява отляво на президента. Известно му е, че това място му е отредено неслучайно, а с цел да бъде погъделичкано самолюбието му. Независимо от общителния си подход към хората, който го оприличава понякога на актьора Анди Грифит, Уолъс е ловък политик. Както винаги, вицепрезидентът Сид Спаркман, седи отдясно.

Президентът сяда на свой ред и се усмихва.

— Тъкмо разправях на момчетата, как хванах една престаряла пъстърва последния път като бях на запад. Едра колкото кит. Сгъна ми пръта на две. Сигурно не е знаела, че си има работа с главнокомандващия на въоръжените сили на САЩ.

Мъжете приветстват думите му с висок смях. Най-високо се смее вицепрезидентът. Сендекър се усмихва от немай-къде. Откакто е на служба в НАМПД, той е поддържал топли отношения с всички обитатели на Белия дом. Независимо от политическите си предпочитания, всеки пореден президент, с когото е имал вземане-даване, се е отнасял с респект към влиянието му в столицата, както и към огромния му авторитет и могъщи връзки, които се простират към всички влиятелни научни учреждения в страната и света. Сендекър не е обект на всеобща любов, но дори и противниците му признават безкомпромисната му честност.

Адмиралът разменя усмивка с вицепрезидента. По-възрастен от Уолас с няколко години, той е неявната машина на Белия дом, като крие лостовете на своята власт от широката публика, маскира макиавелистките си машинации и твърдия си похват зад добродушна фасада. Бившият колежански атлет е самоцелен милионер. Сендекър знае, че той тайничко презира президента, с онова самочувствие, типично за хората, постигнали собствен материален успех, вместо да го наследят наготово.

— Надявам се, господа, няма да възразите, ако се заемем с работа — казва президентът, който е облечен небрежно с карирана риза, морско син блейзър и широки панталони в цвят каки. — Еърфорс-1^[3] ме чака зареден догоре, за да ме откара при пъстървите в Монтана. — Той прави цял театър е погледа към часовника си. — Прехвърлям председателството на Държавния секретар, за да ви въведе в нещата.

Висок мъж, с профил на ястреб и бяла коса, така внимателно сресана, че прилича на каска, оглежда присъстващите с проницателен поглед. Нелсън Тингли напомня на адмирала за един безпощаден наблюдател, който бе казал за Даниел Уебстър^[4], че има вид на прекалено добър, за да е естествен. Тингли беше нелош сенатор, но допусна новият пост да му замае главата. Той гледа на себе си като на Бисмарк при Фридрих Велики в лицето на Уолас. Всъщност, президентът рядко има пряк допир с него, тъй като връзката се осъществява чрез Спаркман. В резултат, той използва всяка възможност, за да се направи велик.

— Благодаря, господин президент — казва той с надменен глас, звучал дълги години от подиума на Сената. — Всички вие, господа, знаете естествено, колко сериозно е положението в Русия. В рамките на няколко седмици или може би дори дни, ще очакваме сваляне на законно избрания президент. Икономиката се е сринала до непознати в миналото равнища. Очаква се Русия да се оттегли от всички свои ангажименти по света.

— Кажи им за армията — предлага президентът.

— С удоволствие, сър. Руските въоръжени сили са на ръба на военен преврат. Населението не може да търпи повече ширещата се корупция и непобедимата организирана престъпност. Национализмът и враждебността спрямо САЩ и Европа са стигнали връхната си точка. С две думи, Русия представлява барутен погреб, който може да се взриви и от най-незначителен инцидент. — Той млъква, за да вникнат присъстващите в смисъла на думите му и поглежда към Сендекър. Адмиралът познава сладкодумието на държавния секретар и няма желание да се превърне в жертва на някоя от пространните му лекции. Той прекъсва оратора:

— Предполагам, че говорите за инцидента в Черно море, в който бе замесена и НАМПД? — пита той с приятна усмивка.

Секретарят е смутен, но не и обезсърчен.

— При цялото си уважение към вас лично, адмирале, не бих се осмелил да нарека „инцидент“ нахлуването в чуждо въздушно и сухоземно пространство, което представлява грубо посегателство срещу суверенитета на приятелска страна.

— Аз пък не бих го описал като „нахлуване“, господин държавен секретар. Както ви е добре известно, аз прецених случая за достатъчно значим, за да изпратя незабавен и подробен доклад за него във вашето ведомство, та да не ви свари неподготвени, при евентуално оплакване от руска страна. Но, нека разгледаме фактите. — Сендекър изглежда спокоен като будистки монах, по време на медитация. — Лодката на американски телевизионен екип е обстреляна и техният турски водач е убит. Нямат друг избор, освен да стигнат брега с плуване. Малко преди да ги нападнат чакащите там бандити, на помощ им се притичва инженер от НАМПД, който ги издирва от въздуха. По-късно той и журналистите са взети на борда на наш кораб.

— Нищо от изброеното не съответства на установените международни практики — възразява държавният секретар.

— Аз не съм невежа относно събитията в Русия, но да не раздуваме прекалено нещата. Целият инцидент е протекъл в рамките на няколко часа. Телевизионният екип е проявил небрежност, като е навлязъл в национални води, но не е причинил никому вреди с тези си действия.

Секретарят отгръща демонстративно папка с логото на Държавния департамент.

— Не според доклада от вашата агенция. Но освен турския гражданин, поне един руснак е загинал и вероятно неколцина са били ранени, в хода на така наречения „инцидент“.

— Изпратен ли е протест от руска страна, съгласно споменатите от вас установени международни практики?

Съветникът по въпросите на националната сигурност, наречен Роджърс, се навежда напред.

— До момента няма нищо нито от руска, нито от турска страна.

— Значи, става дума за буря в чаша вода — отбелязва Сендекър. — В случай че руснаците се оплачат от посегателство срещу националния суверенитет, с най-голямо удоволствие ще изложа официално всички факти и лично ще поднеса извиненията си на техния посланик, когото познавам много добре, от съвместна работа на НАМПД с институции от неговата страна. Ще обещая тържествено това да не се повтаря.

Секретарят Тингли отговаря на Сендекър, но гледа президента, докато реди отровни слова:

— Дано не го вземете много навътре, адмирале, но ние няма да допуснем външната политика на Съединените щати да се диктува от група морски плейбои.

Това се поднася като шега, но никой не се усмихва и най-малко Сендекър, който не харесва описанието на агенцията му като „група морски плейбои“.

Адмиралът се усмихва сърдечно като баракуда, а в очите му се настанява безпощадна студенина, преди да накъса министъра на части.

Вицепрезидентът предугажда бурята и почуква по масата с кокалчетата на пръстите си.

— Ясно е господа, че и двамата изложихте своята гледна точка, с обичайната си убеденост. Да не отнемаме повече от безценното време на президента. Убеден съм, че адмиралът приема с готовност становището на държавния секретар, който, на свой ред, остава доволен от обяснението и гаранциите, предоставени от НАМПД.

Тингли отваря уста за отговор, но Сендекър бързо се хвърля към подадената от Спаркман ръка:

— Много ме радва фактът, че двамата с държавния секретар изгладихме с такава лекота появилите се помежду ни различия.

Известен с негативното си отношение към открити конфронтации, президентът слуша с болезнено изражение на лицето. Накрая се усмихва и казва:

— Благодаря ви, господа. Сега, след като уредихме този въпрос, искам да се заемем с нещо по-важно.

— Изчезването на подводната лодка NR-1? — пита Сендекър.

Президентът го поглежда невярващо и се разсмива.

— Всички разправят, че имате уши и по петите, адмирале. Как разбрахте за случая? Казаха ми, че е с гриф „строго секретно“. — Оглежда с укор сътрудниците си. — Във висша степен поверително.

— Няма никаква тайна тук, господин президент. Мнозина от нашите хора поддържат най-тесни работни контакти с военните, чиято собственост е подводницата, а на борда й има хора, които работят за агенцията. Бащата на капитан Логан е бивш мой колега и близък приятел. Близки на изчезналите ми се обаждат, да питат какво се прави по въпроса. Те предполагаха, че съм информиран.

— Дължим ви извинение. Смятахме да държим за известно време случая в пълна тайна.

— Разбираемо е — отвръща адмиралът. — Потънал ли е съдът?

— Проведено е внимателно проучване. Лодката не е потънала.

— Че какво е станало тогава с нея?

Президентът хвърля поглед към директора на ЦРУ.

— Хората в Ленгли са на мнение, че е отвлечена.

— Има ли потвърждение за такава хипотеза? Например искане на откуп?

— Не, няма.

— Защо тогава не е оповестено пред обществеността изчезването на лодката? Това би помогнало при издирването й. Убеден съм, че е излишно да напомням на някого от присъстващите, че на борда на съда има екипаж от хора. Да не говорим за вложените в подводницата средства.

Намесва се вицепрезидентът:

— На мнение сме, че не е в интерес и на екипажа да разгласяваме засега случая.

— Струва ми се, че обявяването на тревога във всички национални звена по земята би послужило най-добре на техните интереси.

— При други обстоятелства, да. Но случаят е твърде сложен, адмирале — казва президентът. — Смятаме, че подобна стъпка би изложила хората на опасност.

— Може би — отвръща Сендекър колебливо и вперва в Уолас остър като пирон поглед. — Значи, имате план.

Президентът мърда сконфузено на стола си.

— Ще отговориш ли на адмирала, Сид?

— Искаме да бъдем оптимисти — започва той, — но е много възможно целият екипаж да е мъртъв.

— Съществуват ли доказателства, в подкрепа на такава теза?

— Не, но е много вероятно.

— Не мога да приема вероятността като основание за бездействие от наша страна.

Държавният секретар ври като чайник на силен огън. При тази открита обида, той избухва:

— Ние не бездействаме, адмирале. Руското правителство ни помоли да стоим настрани, поне за известно време. Те имат възможност да проследят събитията. Ние само бихме попречили, нали, господин президент?

— Да не искате да кажете, че подводницата е задигната от руснаците? — пита Сендекър, като се обръща направо към президента.

Уолъс отново поглежда заместника си.

— Сид, ти си вътре в нещата от първия ден. Би ли обяснил на адмирала?

— Разбира се, господин президент. С най-голямо удоволствие. Това е свързано с предишната тема, адмирале. Малко след изчезването на подводницата, с нас влезе във връзка представител на руските власти, който заяви, че може би ще успеят да спасят съда и екипажа му. Те са на мнение, че случаят е свързан с безредиците в страната им. Повече от това не мога да кажа за момента. Мога единствено да помоля за вашето търпение.

— Не мога да проследя логическата нишка във всичко това — не спира да натиска Сендекър. — Да не искате да ми кажете, че трябва да поверим съдбата на хората си в ръцете на правителство, което заплашва всеки миг да се сгромоляса? Аз бих приел по-скоро перспективата руските велможи да се погрижат най-напред за собствения си задник, а не за хората ни.

Вицепрезидентът кима утвърдително.

— Въпреки това, ние приехме да не предприемаме нищо. Дори изправени пред всичките си проблеми, руснаците са с по-добри изгледи от нас да се справят с нещо, което става в техния двор.

До този миг директорът на ЦРУ Льогран мълчи.

— Мисля, че е прав, Джеймс — обажда се той.

Сендекър се усмихва. Довели са Льогран, за да изпълни ролята на доброто ченге, в противовес на лошото ченге Тингли. Адмиралът също може да играе игрички. Той смръщва вежди, сякаш обмисля важно решение.

— Изглежда моят приятел Ъруин споделя общата загриженост. Е, в такъв случай, нямам какво да кажа повече.

В залата ляга плътна тишина — никой не вярва, че адмиралът се е предал още при първоначалния сблъсък.

— Благодаря, Джеймс — казва президентът Уолас. — Ние побъбрихме малко преди ти да пристигнеш. Знаем, че изкушението да замесиш НАМПД е много голямо, предвид личната ти обвързаност.

— Искате от мен да държа НАМПД далеч от случай с изчезнал морски съд.

— Само временно.

— Уверявам ви, че НАМПД няма да издирва NR-1, но настоявам да бъдем повикани веднага, щом това стане възможно.

— Разбира се, адмирале. — Президентът благодари на всички за участието и се надига от стола си. Сендекър му пожелава „на слука“ и излиза от залата, за да остави другите да обсъждат срещата, което е сигурен, че ще сторят. Отвън го чака сътрудничката, която го води към една странична врата. Когато след малко минава край охраната, единият мъж пита с усмивка:

— Горещо ли беше, сър?

— Сигурно се дължи на разпаленото ми въображение, Нормън — хили се Сендекър. — Температурата в тази част на града винаги изглежда с няколко градуса по-висока. — Маха весело с ръка и се включва в трафика.

 

 

На връщане към централата на НАМПД, Сендекър набира един номер на мобилния си телефон и казва:

— Руди, чакам те след десет минути в кабинета си.

Адмиралът паркира джипа в подземието на тридесет етажния цилиндър, приютил нервната система на провежданите от агенцията операции по цял свят и взема асансьора до своя кабинет, разположен на покрива. Когато Руди Гън влиза с чанта в ръка, той вече е заел мястото си зад бюрото, направено от палубен люк на конфедеративна^[5] фрегата.

Адмиралът кани с жест първия си помощник да седне. Нисичкият и слаб Руди, с редееща коса, тесни рамене и очила в дебела рогова рамка, изслушва внимателно описанието на проведения в Белия дом разговор.

— Значи, не участваме в издирването? — пита той.

Очите на Сендекър проблясват.

— Как не! Едно попадение в корпуса не означава, че трябва да вдигаме белия байрак! Какво успя да научиш?

— Започнах от предпоставката, която приехме за единствено валидна: само по-голям съд е в състояние да отмъкне подводната лодка, изпод носа на спомагателния й кораб. Много са страните, които разполагат с такива подводници. Помолих Йегър да изработи профил. — Хирам Йегър е компютърният гений на НАМПД и властелин на нейната необятна база данни. — Съсредоточихме вниманието си върху СССР, заради тяхната слабост към чудовищно големи съдове. Първата ми мисъл беше за „Тайфун“.

Сендекър подпира брадичката си с длан.

— При дължина сто и седемдесет метра, за него е детска играчка да нарами нашата NR-1.

— Така е. Тези подводници са създадени, за да изстрелват ракети от района на Полярния кръг. Плоската ракетна палуба би могла да се преустрои за целта, но възникна непреодолим проблем: всичките шест тайфуна са засечени на големи разстояния от местопроизшествието.

— Е, доколкото те познавам, това не е станало причина да вдигнеш ръце, нали?

Гън бърка в чантата си и вади някаква папка. От нея пък изважда една снимка, която подава на Сендекър.

— Това е съветска подводница от клас „Индия“, заснета от Северния ни флот, когато поема курс към Тихия океан. — Прелиства няколко страници. — Това е дизел електровоз^[6], дълъг почти сто и двадесет метра, за който се предполага, че е конструиран с цел да осъществява подводни спасителни операции. Леко сплеснатата задна палуба е предвидена за транспортиране на две мини подводници. По време на война, могат да превозват части на „Спецназ“^[7]. Построени са само две такива лодки. Би следвало да са унищожени след края на Студената война. За едната знаем със сигурност, че е. Съдбата на втората не ни е известна. Според мен, именно тя е била използвана при отвличането на NR-1.

— Говориш твърде убедено, Руди. Не забравяй, че нашата предпоставка си е все още чиста хипотеза.

Гън се усмихва.

— Мога ли да използвам видеокасетофона?

— Моля.

Помощникът бърка отново в чантата си и вади една касета. Приближава ламперията на стената и като отваря малка вратичка, пъха касетата в апарата.

— Както е известно, нашата лодка излъчва към повърхността изображение на дъното под себе си.

— Лично одобрих бюджета за проектирането. Голям пробив в образователната методика: картината се препредава от спътник до класните стаи във всяка точка на планетата. Така хлапаците научават, че морското дъно може да се окаже далеч по-интересно от MTV. Доколкото ми е известно, програмата функционира добре.

— Дори отлично в дадения случай. Този образ е излъчен от NR-1 в деня на изчезването й.

Гън натиска бутон върху дистанционното. Екранът помътнява, а след това се оцветява в зелено. Мощни прожектори осветяват елегантен черен корпус. Няма звук. В ъгъла са отбелязани датата и часът.

Сендекър седи, със скръстени на гърдите ръце.

— Прилича на изображение от носовата камера — обажда се той.

— Точно така. Вижте сега, какво се получава…

Огромна сянка, с форма на акула, се появява отдолу. Нещо значително по-голямо от NR-1 е застанало под нея. След няколко минути лодката започва да се движи с голяма скорост, докато изчезва в облак мехурчета. Екранът потъмнява отново.

— Тези снимки са получени от сателита точно в мига на изчезването. Както се видя, те са съвсем кратки, а после връзката прекъсва.

— Забележително. Я ги пусни пак!

Гън превърта лентата.

— Белият дом дали разполага с копие?

— Излъчените кадри са приети направо в НАМПД. Допускам, че не са се добрали до тях.

— Браво, Руди! — казва адмиралът. — Но един важен елемент от мозайката продължава да липсва. — Той отваря настолния овлажнител и измъква две пури — изработват се по негова поръчка, лично от собственика на тютюнева плантация в Доминиканската република — и ги хваща една над друга. — Да приемем, че долната лодка е достатъчно по-голяма от горната, за да я качи върху себе си. Е, и? — Той дръпва горната пура встрани. — Нали ме разбираш? Няма да е лесно да се осъществи самото качване.

— Няма, освен ако…

— Освен ако NR-1 не помага при маневрата. Което капитан Логан не би сторил, освен по принуда.

— Точно така мисля и аз.

Сендекър хвърля едната пура към Гън, а другата захапва със зъби. Двамата палят и потъват в ароматен дим.

— Разбрах, че на борда имало някакъв гост — обажда се след кратък размисъл Сендекър.

— Имало е. Събрал съм данни и за него.

— Прекарай всичко през най-ситно сито — особено внимателно проучи госта. А междувременно, нека се опитаме да открием мистериозната „Индия“. Флотът държи под око всички руски подводници, но не ми се иска да се знае, че интересът ни към случая не е отслабвал.

— Ще видя дали Йегър не може да влезе в компютърната им система.

— Слушай, Руди — казва Сендекър, докато изследва с поглед жаркия край на пурата си, — как може един първенец на випуск от Военноморската академия да дрънка подобни неща?

Гън прави усилия да изглежда невинен.

— Специалните условия налагат специални мерки.

— Радвам се да го чуя. Остин ми се обади от Истанбул. Събира групата си, за да посетят отново руския бряг.

— Той какво мисли за възможна връзка между базата и изчезването на NR-1?

— Не знаеше за изчезналата подводница, преди аз да му кажа. Но явно се е срещал с някакъв руснак, стар приятел, който го предупредил, че изоставената база може да представлява по някакъв начин заплаха за нас.

— Терористи?

— И аз това попитах. Знае само онова, което му е казал руснакът: САЩ се намират в голяма опасност. Някакъв минен магнат, на име Разов, е замесен, а старата база може би крие ключа към загадката на неговата дейност. Обикновено предчувствията не лъжат Кърт. Сведенията за тази заплаха са още една причина да се намеси НАМПД.

— Можем да разгледаме района на базата чрез сателит.

— Няма да минем без човешко око.

— Ами обещанието пред президента?

— Аз обещах да не издирваме подводницата. Не съм споменавал нищо за изоставена съветска военноморска база. Освен това — продължава адмиралът с палави пламъчета в очите, — Кърт навярно вече е извън обхвата на връзката ни.

— Казаха, че слънчевата активност силно затруднява комуникациите.

— Естествено, ние няма да прекратим опитите си да го намерим. Президентът отиде за риба в Монтана, но предполагам, че ще долети бързо-бързо, ако руското правителство падне.

Гън изглежда притеснен.

— Ако наистина съществува сериозна опасност, не е ли по-добре да информираме президента?

Сендекър приближава прозореца и поглежда към река Потомак. След малко се обръща и казва:

— Знаеш ли как натрупа парите си Сид Спаркман?

— Разбира си — в минната индустрия.

— Точно така. Също като Разов.

— Съвпадение?

— Може би, а може би не. В определени стопански отрасли съществуват клубове на заинтересовани лица, които не признават държавни граници и политически сфери. Не е изключено тези двамата да се познават. Докато не се убедим, че опасността е непосредствена, нека запазим този разговор само за нас.

— Значи…

— Дали са свързани? Не мога да стигна чак дотам. Поне засега.

Гън свива устни, с много сериозно изражение.

— Дано лъжицата не се окаже прекалено голяма за Кърт и хората му.

Сендекър се усмихва мрачно, а погледът му става твърд като кремък.

— Няма да е за пръв път.