Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Огнен лед (31)

30

Вашингтон

Служебният самолет на НАМПД е само един от десетките, които се приземяват на летището във Вашингтон. За разлика от самолетите на редовните линии, които рулират по пистите към определените им терминали, реактивната машина на агенцията се устремява към една забранена зона на летището, недалеч от старите хангари с обли покриви. Двигателите спират, а от мрака се появяват три огромни джипа със загасени фарове, които се нареждат до самолета.

От първия излизат двама морски пехотинци и един цивилен. Докато униформените застават мирно, от двете страни на стълбичката, цивилният се изкачва пъргаво по нея, с черна чанта в ръка. Той почуква на вратата, която се отваря начаса и от процепа щръква главата на Остин.

— Аз съм капитан Морис, военен лекар — представя се цивилният. — Дошъл съм да прегледам нашите хора. — Той поглежда през рамото на Кърт и вижда безжизнените тела на капитана и пилота, отпуснати в креслата си.

— Мили Боже! Мъртви ли са?

— Да, мъртво пияни са — потвърждава Остин. — Празнувахме завръщането им у дома и те малко прекалиха. Може би тези спретнати млади момчета долу биха им помогнали при слизането!

Капитан Морис повиква пехотинците и те смъкват подводничарите по стълбичката. Студеният вечерен въздух вдъхва живот у двамата пияни. Те благодарят горещо на Остин и Траут, залитат към средната кола и потъват в нощта, придружени от свистене на гуми, оставили двамата си спасители да дишат изгорелите газове.

Стоповете им още не са се загубили, когато от сянката се появява една фигура и глас, който не може да бъде сбъркан с никой друг, заявява:

— Това е то, тяхната благодарност! Можеха поне да ви извикат по едно такси, та да се приберете по домовете.

Остин гледа след военните машини.

— Военните не обичат да разкриват широките си възможности — отбелязва той.

— Майната им! — изказва становището си адмирал Сендекър. — Мога ли да ви предложа услугите си?

— Най-доброто предложение напоследък.

Двамата с Траут се вмъкват в паркирания наблизо джип чероки. Сендекър не обича лимузините, както и всички останали благини, свързани с високия пост и предпочита лично да управлява една от високопроходимите служебни коли на НАМПД. Сендекър изчаква двамата пилоти да се оправят с машината, за да откара и тях до паркинга, където са колите им.

Остин се обажда на адмирала още от Мейн, за да му докладва обстановката. По пътя Сендекър казва:

— Знам, че се повтарям, но вие заслужавате медал, момчета, заради проникването на борда на онзи кораб!

— Предпочитам слизането от този борд — заявява Траут, с характерното си чувство за хумор, — макар че може никога вече да не отида за риба, след като видях мрежата, от гледната точка на самата риба.

Сендекър се смее.

— Напълно ли сте убедени, че никой на борда няма да допусне, че морячетата са освободени?

— Може някой от екипажа да си спомни, че ни е видял и да свърже нещата с липсващите водолазни костюми и отворения люк на шлюза, но се съмнявам, че ще допуснат възможността някой да извърши толкова отчаяно нещо и да се измъкне невредим.

— И аз така мисля. Те ще докладват на Разов за липсата на пленниците, но ще приемат, че са загинали от удавяне или преохлаждане. Дори да заподозрат чуждо проникване, надали биха споделили тези си подозрения с Разов, който без съмнение би ги убил.

— Той може да научи истината, когато военните съобщят за спасяването на целия екипаж.

— Помолих морските да потулят цялата работа, което те направиха с най-голяма охота. Всички членове на екипажа ще се приберат при семействата си и ще получат дългосрочни отпуски за почивка и възстановяване.

— Това ще ни спечели време.

— Всяка минута ще ни бъде от полза! Наспете се хубавичко, а утре заран ще поговорим!

Сендекър оставя Траут пред къщата му в Джорджтаун, а сетне откарва Остин до Феърфакс. Остин пуска чантата си във входното антре, а сам отива в кабинета си, просторно помещение, обзаведено в колониален стил, пълно с книги и колекцията му от съвременен джаз.

Червената светлина на телефонния секретар премигва. Прослушва обажданията, за да установи с радост, че Завала се е върнал от Англия. Кърт взема една бира от хладилника и се настанява в креслото, с телефон в ръка. Джо вдига слушалката след първото позвъняване. Разговарят надълго и широко. Завала разказва за срещата си с лорд Додсън, а Кърт споделя преживяното на кораба.

Остин излиза на верандата и поема дълбоко влажния речен въздух. От това главата му се прояснява. Замисля се за драмата в Черно море, разиграла се преди десетилетия. С течение на времето, хората, които са се борили за живота си тогава, са станали така безплътни, както и светлините по брега на Мериленд. Ехото от гласовете им обаче и днес се чува, след повече от осемдесет години.

Според казаното от Завала, императрицата и нейните дъщери са се намирали на борда на „Одеска звезда“, заедно с малка част от царското съкровище, когато корабът е бил нападнат и потопен. Съкровището се намира сега вероятно в ръцете на Разов. Остин не може да си отговори на въпроса, защо един по-богат от Крез човек ще си дава толкова труд, за да измъкне още малко злато под морската повърхност. Алчността не знае предел, заключава той.

По-съществен е фактът, че великата княгиня Мария изчезва. Лорд Додсън се безпокои от евентуалния политически отзвук, ако и когато новината се разчуе. Остин се мръщи при мисълта за мълчаливото съучастие на британската корона в печалните събития. Историята може да попритесни някоя и друга известна фамилия, но самите участници са отдавна покойници. Недостойното поведение на лица с високо положение не може да предизвика днес скандала, който би вдигнало навремето. Остин се вълнува повече от въпроса, по какъв начин цялата работа се свързва с АТАМАН и каква угроза заплашва Съединените щати.

Кърт поглежда часовника си. Не е усетил, кога е станало толкова късно, не си е давал сметка за степента на собственото си изтощение. Той се помъква към разположената в купичката спалня, тръшва се в леглото и заспива за миг като убит.

Остин се събужда призори, облича си тениска, шорти и бейзболна шапка, слага кафе в кафеварката и отива да измъкне изпод къщата осем метровия си скул^[1] „Мас Аеро“. Тъкмо се готви да извади осемнадесет килограмовия пластмасов корпус от стойката му, за да погребе малко по река Потомак, когато чува телефонът да звъни. Ядосан от намесата в отдавна установената от него рутина, той скача по стълбите към партерния етаж и грабва слушалката.

— Разгадахме го — казва Йегър, с дрезгав от умора глас. — Искам да кажа, че Макс и аз почти стигнахме до отговора.

— Да се радвам ли или да плача?

— Може би и двете. Макс работи през цялата нощ. Куп неща свърши. Включи си компютъра, за да ти покажа за какво става дума!

Остин се подчинява и изтегля електронната си поща. На екрана се появяват няколко реда на руски, изписани с калиграфски букви и завъртулки.

— Какво е това?

— Меню — отвръща Йегър. — Първото е хайвер от белуга. Следват различни блюда за някакъв руски банкет. Пърлмътър би завидял. Изглежда доста вкусно, след тазсутрешната закуска от измито кафе и кифличка с шоколадова глазура.

— Ще ти купя голяма закуска малко по-късно, обаче искам да разбера, наистина ли сме се изложили на всичкия този риск, за да се върнем с шепа хайвер?

— И да, и не. Всъщност, менюто представлява серия файлове шифровани със стеганография. Ще рече, „скрито писмо“. Това е система за прикриване на данни, под визуални образи. Използва се специален софтуер. Който го е измислил, наистина е голям цар! Дори Макс си счупи зъбите. Написах нова програма, която да разреши загадката. Виж!

Появява се голям правоъгълник.

— Какво иска?

— Парола.

— Ами дай му тази, с която влязохме в корабния компютър!

— Тя върши работа само до това ниво. По-нататък ми трябва друга.

Остин стене.

— Значи, стигаме там, откъдето тръгнахме.

— И да, и не. Оставих Макс да търси възможни думи и комбинации, но това може да отнеме дни.

— Може би не разполагаме с толкова време — казва Остин.

— Имам и друга идея, която може би ще помогне. Наличието на такова меню говори в полза на предположението, че някъде се намира терминал, с привилегирован достъп по отношение на корабния. Открий ми го и може би ще намерим отговора на въпроса!

Главата на Кърт бръмва, както става след всеки разговор с Йегър.

— Нека помисля! Ще ти се обадя по-късно.

Остин слиза отново и спуска скула си на вода. Вмъкнал се с усилие в тясната лодка, той загрява в течение на десет минути, след което постепенно стига крайцерската скорост от двадесет и осем загребвания в минута, като не отделя поглед от разположения над ходилата му брояч. Остин гребе без ръкавици, за да усеща реката, при всяко потапяне на греблата. Загребванията се сливат в равномерен ритъм, който тласка лекия съд по водната повърхност като някакво насекомо. Той иска да притисне с физическо изтощение студения гняв, който го изпълва при мисълта за трагедията на борда на „Морски ловец“. Постепенно гневът го напуска, макар и не напълно. След като гребе известно време в същия ритъм, той описва широк завой и поема назад. Не след дълго, лодката се плъзва към площадката пред къщата му. Захвърля мокрите от пот дрехи в коша и взема горещ душ. Облича леки панталони, морско синьо поло и спортно сако.

Здравият сън и хубавото гребане го връщат окончателно към живота. Отстранява мислено всички странични факти, които отвличат съзнанието му от главната движеща сила на събитията от последно време — Разов. Трябва да го открие. След това, всичко останало ще се подреди от само себе си. Обажда се на Руди Гън, който не изменя на военноморските си привички и е винаги в кабинета си, когато повечето служители още не са изпили първото си кафе у дома.

— А, Кърт, тъкмо щях да ти звъня. Адмирал Сендекър ме осведоми за успешната ти мисия. Поздравления за теб и Пол!

— Благодаря, Руди! За нещастие, работата ни не е привършила. В основата на всичко стои Разов. Питах се, дали не знаеш къде се намира.

— Тъкмо това исках да ти кажа. Шантавият руснак ни идва на крака. Очаква се да пристигне със супер яхтата си в Бостън всеки момент!

— Как разбра — от разузнаването или от сателит?

— Нито едно от двете. Прочетох го в стопанския раздел на „Вашингтон пост“. Пише следното:

„Руският минен магнат Михаил Разов пристига днес в Бостън, за да открие международен търговски център. Разов, който е и изтъкната политическа фигура в страната си, ще даде прием за правителствени лица и други гости, на борда на своята яхта тази вечер. За нея се твърди, че е сред най-големите морски съдове — частни притежания. Бостънската му спирка е част от обиколка на източното крайбрежие.“

— Много мило от негова страна, да ни спести време и сили — казва Остин.

— Такъв мотив не се връзва с онова, което съм чувал за нрава на нашия гост. Какво ли е намислил?

— Да се качим на яхтата и да попитаме!

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се. Може да му е от полза да научи, че сме по петите му. Дай да раздрусаме дървото, пък да видим какво ще падне от него!

— Стига да не останем под клоните.

Остин се сеща за предложението на Йегър да се открие първостепенният контролен център. Човек като Разов, не би допуснал важни неща да не са под негов непосредствен контрол. А яхтата му е както дом, така и централа на огромната стопанска империя.

— Не можем да изпуснем такава възможност! Искам да проникна в тази яхта!

— Можем да те изпратим като представител на НАМПД.

— Това ще е като да развееш червен байрак, пред очите на бик. Имам по-друга идея. Ще ти се обадя отново.

Остин изважда една визитка от портфейла си, след което набира отпечатания на нея номер.

— „Невероятни загадки“ — чува се глас.

Пита за Каела Дорн.

— Мисля, че е тук. За кого да предам?

Остин казва името си и поема глътка леден въздух. Топлината на гласа й го изненадва.

— Добро утро, мистър Остин. Вие наистина сте ранобудник.

— Казват, че рано пиле, рано пее.

— Не обичам да пея — отвръща Каела. — Какво мога да направя за вас?

— Преди всичко, можете да ми съобщите, защо сте така приятелски настроена?

— А защо да не бъда? Спасихте ми живота. Даже ми осигурихте обратен превоз, на борда на лодката на капитан Кемал.

— Която не може да се нарече луксозна, ако си спомням правилно.

— Няма значение! На връщане капитанът ме заведе при един потънал кораб. Той беше древен и голям, и според мен, при построяването му са пресмятали дължината му в кубити^[2].

— Ноевият ковчег?

— Кой знае. Кой се интересува? Важното е, че скалъпихме серията. Така че, наистина ви благодаря най-искрено, както е искрено и желанието ми да помогна, макар все още да ми дължите една вечеря.

— Какво ще кажете за фасул на фурна по бостънски?

— Предпочитам агнешко в „Четирите сезона“.

— Както кажете, но първо ще ми помогнете. Тази вечер на борда на една голяма яхта, в пристанището на Бостън, ще има прием и ми трябва журналистическо прикритие.

— Има ли нещо интересно за нашего брата?

— Може би. Но не сега.

— Добре, но при едно условие. Идвам с вас! Преди да откажете, добре си помислете!

За хилядна от секундата, Остин си спомня умопомрачителната красота на Каела.

— Става! Вземам самолета. — Той уговаря място и час за срещата.

След като оставят слушалките, Остин се обляга назад в креслото и се заглежда в пространството, с безизразен поглед на кораловите си очи. Откриването на централата на Разов може и да е главна цел за него и НАМПД, но лично той има и друг мотив: Борис.