Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Огнен лед (27)

25

Военните поставят въоръжена охрана на борда на „Морски ловец“, но преди да пристигне следствен екип, нищо повече не може да се направи. Остин не се нуждае от съдебен медик, за да си представи смъртоносната последователност на събитията, на борда на изненадания кораб. Нападателите са пристигнали по вода и са се прокраднали незабелязано на борда. След това са избили методично всички, като са оставили само нея, напълно умишлено. Атаката е ръководена от отмъстителен луд.

Оставеното, чрез единствената оцеляла, послание доказва, че нападението е отмъщение. Остин се обажда в централата, за да бъдат предупредени всички екипи на НАМПД и особено работещите в района на Средиземно море. Той се измъчва от угризения, независимо от уверенията на Завала, че никоя жива душа не би могла да предвиди кървавите събития на борда на „Морски ловец“. Остин едва сдържа гнева си. Завала добре познава този израз на студена ярост и си дава сметка, че противоборството между неговия приятел и убийците е добило изключително личен характер. Ако не беше видял стореното от тях на борда на този кораб, направо щеше да им съчувства.

Плаването до Истанбул преминава без инциденти. Остин и Завала пристигат в хотела си призори. На администрацията ги чака пакет за Остин, пристигнал през нощта с куриер от САЩ. Той го отнася в стаята си и се усмихва, когато прочита сгънатата в плик бележка:

„Прилагам свързан с «Одеска звезда» материал. Ако има друго, ще те уведомя. Не си ли забравил нещо? П.“

Кърт звъни на главния администратор и обещава щедро възнаграждение, ако изпрати на Пърлмътър добра рецепта за имамбаялдъ. После преглежда материалите.

Сведенията от „Лойд“ са полезни, но той не знае какво да прави с историята за малката сирена. Затова я складира в задния двор на съзнанието си. Описанието на странния разговор с лорда привлича вниманието му. Интересно. Защо се нахвърля така яростно върху Пърлмътър този английски лорд? Твърде силни емоции събужда „Одеска звезда“ за такава стара развалина. Само при споменаване на името, Додсън спуска завесата на мълчанието.

Остин се обажда в стаята на Завала.

— Спокойно, мой човек, почти съм си приготвил багажа — казва той.

— Радвам се да го чуя. Какво би казал да се поразходиш до Англия? Искам да си поприказваш с някого там. Бих отишъл и сам, но Руди иска да ме води във Вашингтон при Сендекър. — Освен това, Остин е наясно с избухливия си нрав и правилно преценява, че добрите маниери на спокойния като муле Завала дават по-големи шансове за успешен разговор с упорития англичанин.

— Готово! Тъкмо ще се видя с една приятелка в Челси…

— Тя ще се побърка от яд, когато разбере, че нямаш време за социални контакти. Въпросът не търпи отлагане — добавя сериозно Кърт. — Ще ти донеса нещо за прочит.

Остин отваря съседната врата. Когато Завала потъва в четене на материалите от Пърлмътър, Остин отново звъни на главния администратор, с молба да резервира полет на Джо за Лондон. Чиновникът отвръща, че е изпратил на Пърлмътър исканата рецепта, а по втория въпрос ще стори каквото му е по силите. Остин знае много добре, че нещата в Истанбул се задвижват по два начина: официалния и втория, при който се използва системата близки и познати, както и принципа „аз на тебе — ти на мене“. Мъжът е явно добре поставен в обществото, защо осигурява последния свободен билет за полет след два часа.

Завала свършва с четенето. След кратко обсъждане с Остин, вдига слушалката и звъни на Додсън. Представя се като сътрудник на НАМПД и го уведомява, че лети за Лондон, където иска да се срещнат, за да поговорят за приноса на благородното семейство в морската история на Великобритания и службата му на Короната. Лицемерието на тази плитка лъжа не би заблудило и възпитател в детска градина, но дори и да забелязва наивната наглост, лордът с нищо не го показва. Заявява, че ще бъде на разположение по всяко време на деня и обяснява, как се стига до дома му.

 

 

Машината на „Бритиш еъруейз“ захожда за кацане, а Завала гледа през илюминатора към Лондон, с копнеж в чувствените очи. Пита се дали кестенявата журналистка, с която е излизал навремето, все още живее в Челси и си представя, колко приятно би било отново да заседнат двамата в любимия си индийски ресторант на „Оксфордстрийт“. С херкулесово усилие отпъжда тези разсейващи мисли. Измъкването на стара семейна тайна от лапите на обигран английски аристократ е само по себе си достатъчно сложна задача, та да я затруднява допълнително с отвличащи вниманието фантазии.

Завала прелита през митницата, взема ключовете на наетата кола и поема към Котсуолдс, на няколко часа път от британската столица. Искрено се надява да не прилошее на някого от счетоводителите в централата, когато пристигне сметката за наетия ягуар кабрио. Съгласно твърдото убеждение на Завала, тази кола е неравностойна компенсация за вредите, нанасяни от НАМПД в любовния му живот. Ако я кара все така, мисли си мрачно той, спокойно може да завърши в манастир.

Излиза от магистралата, за да поеме по криволичещи селски пътчета, някои от които са колкото да мине по тях крава, като през цялото време полага усилия да се държи в лявата половина. Околните пейзажи са живописни като изрязани от календар. Хълмове и пасища блестят в почти неестествена зеленина.

Здраво построени къщи от меден на цвят камък са скупчени в малобройни селца, които нарушават девствения характер на околността.

Лорд Додсън живее в една махала, която силно напомня онези британски мистерии, в които цяло село се пита, кой уби викария? Къщата на лорда стои в гордо усамотение, в края на алея, малко по-широка от колата. Завала следва заградената с жив плет, чакълеста лента, която го отвежда до паркиран пред входа очукан пикап морис минор. Двуетажната постройка е изградена от топъл кафяв камък, а покривът е почти черен. Цялото нещо няма нищо общо със замъка, който би трябвало да обитава, според Завала, един достоен английски лорд. Къщата и дворът са оградени от каменна ограда. Някакъв мъж, облечен в кърпени гащи и избеляла риза, е потънал до шия в цветята.

Решил, че е попаднал на градинаря, Завала излиза от ягуара и казва:

— Извинете ме, моля, търся Сър Найджъл Додсън.

Бузите на мъжа са покрити с къса бяла четина. Той сваля едната мърлява памучна ръкавица и протяга ръка за яко ръкостискане.

— Аз съм Додсън — казва той, за пълно смайване на госта. — Вие ще да сте американският джентълмен, който позвъни вчера.

Завала се надява домакинът да не е забелязал смущението му. Чул вчера изискания акцент, той очаква да срещне британец, с квадратна брадичка, в карирано късо сако и голф, чийто гъст мустак краси къса горна устна. Всъщност, Додсън е дребен, слабичък и плешив. Вероятно е към седемдесетте, но има вид на две десетилетия по-млад.

— Това орхидеи ли са? — пита гостът. Къщата на семейството му в Санта Фе е цяла потънала в цвят.

— Да. Това се жабешки орхидеи. — Додсън вдига вежди, в израз на това, че и неговите представи за американците са поразклатени. — Изненадан съм, че ги познавате. Те нямат нищо общо с тлъстите, месести цветове, които всеки си представя, когато чуе думата орхидея.

— Моят баща беше луд за цветя. Някои от тези тук ми се сториха познати.

— Е, в такъв случай ще ви разведа наоколо, когато привършим. Сигурно сте ожаднял след пътуването, мистър Завала? Споменахте, че се обаждате от Истанбул. Не съм бил там от години. Очарователен град. — Кани с жест госта да го последва зад къщата, където се намира обширен вътрешен двор, застлан с големи плочи. Додсън извиква през отворената широко врата червендалестата си, яка икономка на име Джена. Тя поглежда Завала като да е насекомо, току-що открито от господаря й, върху някое от любимите му цветя и донася две високи чаши леден чай. Сядат в ориенталска беседка, обрасла с бръшлян. Широка поляна, поддържана така добре като игрище за голф, се спуска покрай бистро поточе към езеро, на чийто бряг е привързана лодка.

Додсън отпива от чая и се любува на гледката.

— Рай, истински рай! — Проницателните му сини очи се насочват към госта. — Е, мистър Завала. Това посещение има ли връзка с телефонния ми разговор от преди няколко дни, проведен по инициатива на мистър Пърлмътър?

— В известен смисъл.

— Хм. Направих някои проучвания. Излиза, че споменатият господин е високо уважаван в определени научни среди. С какво мога да ви бъда полезен?

— Пърлмътър се занимаваше с едно проучване, по задание на НАМПД, когато попада на препратка към архивите на вашия дядо. Остава озадачен от вашето нежелание да говорите за тези архиви. И ето, аз съм тук.

— Боя се, че бях малко рязък с мистър Пърлмътър. Предайте му, моля, моите извинения! Той ме свари неподготвен. — Домакинът замълчава и зарейва поглед над покрива на къщата си. — Имате ли представа, колко стара е тази постройка?

Завала изучава обветрените камъни на масивните комини.

— Трудна работа — усмихва се той. — Колко?

— Вие сте предпазлив човек и това е добре. Много е стара. Това село е съществувало още в Желязната епоха. Оригиналната къща на рода се намира зад онези дървета — затова не я виждате — и е от седемнадесети век. Нямам потомство, на което да оставя всичко това, а и не е по силите ми да се грижа за него, та го подарих на държавата, като запазих само тази къщурка. Тя е изградена върху основи, останали от времето на Август Цезар. Мога да ви покажа римски цифри, издълбани в камъните на избата. Самата къща е последна от четирите постройки, стояли върху същите основи, през последните две хилядолетия. Тя датира от четиринадесетото столетие, приблизително от времето, когато е била открита вашата страна.

— Не съм съвсем сигурен, че виждам връзката между всичко това и моя въпрос.

Додсън се навежда напред като оксфордски корифей, който наставлява разсеян студент.

— Тази страна не борави с десетилетия или дори векове, както е в Америка, а с хилядолетия. Осемдесет години са просто едно цъкване на часовника. Съществуват могъщи фамилии, които и днес може да се почувстват засегнати от изнесеното в архива на моя дядо.

Завала кимва.

— Разбирам позицията ви и не искам да бъда нахален, но може би има нещо, което все пак бихте могли да споделите.

Додсън присвива хитри очи.

— Готов съм да ви кажа всичко, което искате да узнаете, млади момко.

— Моля? — Той се бе надявал да изкрънка някое и друго кюлче, а лордът му предлага цялото съкровище.

— След обаждането на мистър Пърлмътър, аз доста мислих. Със своето завещание, дядо ми предава собствеността върху архивите на библиотеката „Гилдхол“, с право на обществен достъп ефективно, от началото на двадесет и първи век. Аз самият не съм ги виждал. Те бяха собственост на баща ми и станаха моя отговорност, след неговата смърт. Пазеха се от юридическата фирма, която държи и завещанието на дядо, така че аз не можах да се запозная с тях, преди да попаднат в библиотеката. Изтеглих ги оттам, след като научих за ролята на самия ми дядо в описваните събития. Сега обаче, взех решение да уважа неговата воля, независимо от последиците. Да вървят по дяволите торпедата — пълен напред!

— Адмирал Фарагът, в битката при Мобайл бей.

— И вие ли се занимавате с морска история?

— Няма как иначе при моя занаят.

— Което вади на бял свят един въпрос от моя страна. Какви точно интереси има НАМПД в този случай?

— Един от корабите ни попадна на потънал съд в Черно море. Казва се „Одеска звезда“.

Додсън се обляга назад и поклаща глава.

— „Одеска звезда“. Значи такава е била съдбата на този кораб. Татко смяташе, че е попаднал в някоя от жестоките бури, типични за това море.

— Не е съвсем така. Потопен е с оръдие.

Да бе излял чая си в лицето му, Додсън не би имал по-изненадан вид. Той се овладява с усилие.

— Простете! Ще ви дам да прочетете едно-друго. — Влиза в къщата, за да се върне след малко, с нещо като дебел ръкопис в ръце. — Ще ида до селото за малко посадъчен материал, а вие през това време се запознайте с това тук! Когато се върна, ще го обсъдим! Джена няма да ви остави на сухо — само дръннете това звънче!

Завала гледа, как раздрънканата камионетка на лорда подскача по чакълестата алея. Изненадан е, че Додсън поверява ръкописа в ръцете на един непознат. После си дава сметка, че Джена не е противник за пренебрегване, в случай че опита да се изтегли към колата си, с пакет в ръце. Той отвързва широката черна панделка, която придържа пожълтелите, разчертани листове. Красивите букви са грациозно изписани от човек, който се е занимавал с калиграфия, но самите редове са силно наклонени, сякаш писани под натиска на ограничено време. Приложен е и английски превод.

Първата страница съдържа кратък пасаж:

„Това е дневникът на майор Пьотр Якилев, капитан на царската казашка гвардия. Кълна се пред Бога с офицерска клетва, че всичко изложено тук е истина.“

Завала обръща страницата.

„Одеса, 1918. Седнал в скромната си стая, аз пиша със сковани от студа пръсти и мисля за събитията от последните седмици. Болшевишкото предателство, свирепият студ и гладът умориха по-голямата част от моята сотня, поделение верни казаци, което броеше в началото точно сто души. Оцеляха само шепа смелчаци, но историята на тази достойна дружина ще бъде написана с кръв, защото това е историята на спасилите майка Русия и пламъка на Петър Велики. Нашите страдания са нищо, в сравнение с тези на благородната господарка и нейните четири дъщери, които, по волята Божия, бяха поверени на нашите грижи. Боже царя ни пази! След няколко часа ще напуснем тази страна, за да отплаваме към Константинопол. Това е краят на една история и началото на нова…“

Завала потъва в четене. Капитанът има склонност към реторично красноречие, но разказва завладяваща история, която отвежда читателя от слънчевата зеленина на английската провинция към ледените селения на руската зима. Вихри се носят над безлюдната степ, смърт стаена чака в горите, предателство крие и най-скромната хижа. Завала почти тръпне от студ, докато чете за трудностите и страданията, изпречили се по пътя на храбрата дружина към брега на морето. Върху ръкописа пада сянка и Завала вижда лорд Додсън, застанал до него, с хитра усмивка.

— Увлекателно, нали?

Гостът разтърква очи и поглежда часовника си. Минали са цели два часа!

— Невероятно е! Какво означава всичко това?

Англичанинът дрънва звънчето и казва:

— Че е време за чай.

Икономката изнася димящ чайник и поднос със сандвичи и бухти. Додсън налива чашите и се обляга назад.

— Моят дядо е бил заместник-министър във външното министерство на крал Джордж през 1917 година. На младини, двамата с краля пиянствали и хойкали по жени заедно. Познавал е всички короновани глави на Европа, включително цар Николай, който бил братовчед на нашия Едуард. Николай бил нисък и слаб, въпреки гигантския ръст на предците си, а тези ограничения не свършвали с физиката му. Баща ми казваше, че Ники не бил лош човек, но малко нещо глупав.

— Тази характеристика може с успех да се приложи към половината действащи политици в наши дни.

— Няма да споря по този въпрос. Николай бил по-некадърен от повечето хора, напълно непригоден за ролята си, с оглед на неговия темперамент и интелектуално равнище. И въпреки това, разполагал с неограничена власт над сто и тридесет милиона души. Нему принадлежали приходите от два и половина милиона квадратни километра царска земя, както и от златните мини. Казано иначе, той бил най-богатият човек на земята. Притежавал осем великолепни дворци, а състоянието му се оценявало на осем до десет милиарда долара. Освен това, бил и глава на църквата, а в очите на простолюдието, стоял на една крачка от господа.

— Такава отговорност би сломила всекиго.

— Така е. Не бил в състояние да управлява и конюшня, ненавиждал положението си на цар, освен в случаите когато имал възможност да си играе на военен и би предпочел да прекарва дните си в английската провинция, но не му било писано.

— Идва революцията.

— Точно така. Сигурно голяма част от онова, което ще кажа, ви е добре известна, но нека бъде цялостно моето повествование. Консервативно настроените кръгове от неговия двор искали отстраняването му, още преди революцията. Те се опасявали, че разгромът на страната в Първата световна война може да им навлече на главите някое въстание и ненавиждали побъркания монах Распутин, който упражнявал неограничено влияние върху царицата. В Русия се ширели демонстрации, глад, необуздана инфлация, дезертьорство и всеобщ гняв, заради милионите жертви на онази безсмислена война. В качеството си на неограничен суверен, Николай пренебрегвал протестите, войската се обърнала срещу него и той абдикирал, след като му било казано, че това би било най-доброто решение, с оглед на интересите на страната. Новосъздаденото временно правителство арестувало него и семейството му и ги затворили в дворец край Санкт Петербург. Това правителство обаче, било на свой ред свалено от добре организираните болшевики на Ленин и Русия започнала своя дълъг и мъчителен експеримент с марксизма.

— Значи, Ленин и болшевиките му получават царското семейство в наследство.

— Добре казано! Ленин наредил да бъдат преместени с ограничена свита в Екатеринбург, град в златоносните райони на Урал. И там именно се предполага, че всичките били разстреляни през юли 1918 година. Самият Ленин се намирал под силен натиск, от страна на „ястребите“ в своите среди, а в преговори с германците било установено, че цареубийството си е вътрешен руски проблем, но жените трябвало да се пощадят. Ленин разпоредил такова ограничено убийство, след това хвърлил вината върху левите екстремисти в партията си и общо взето, тази версия била широко разпространена и приета.

— Каква е ролята на вашия дядо в случая?

— Кралят му наредил да следи много внимателно събитията. Все пак, крал Джордж и Николай били братовчеди. Дядо ми наредил на свое доверено лице, което говорело добре руски, Албърт Гримли, да разбере какво точно се е случило. Можете спокойно да сравните този човек със съвременния Джеймс Бонд! Той пристигнал в Екатеринбург, малко след като Бялата армия е прогонила оттам болшевиките и разговарял с офицера, разследвал убийствата. Открити били дупки от куршуми и кръв, но не и тела. Според офицера, убити били най-много двама: царят и неговият син, който е престолонаследник. Висшестоящите на този офицер потулили неговото заключение.

— С каква цел?

— Белите били под командата на реакционно настроен монархист, който живеел с идеята, че е натоварен със свещена мисия да спаси Русия. Искал е хората да повярват, че болшевиките избиват жени и деца. Царското семейство му вършело работа по-скоро в ролята на мъченик, отколкото на живи хора.

— И какво става с жените?

— Всичко е написано в доклада на Гримли. Той предполага, че са били преместени, преди убийството на царя и престолонаследника. Във военно отношение, нещата на болшевиките не вървели добре и може би Ленин е искал да разполага с жените като разменна монета, в случай че загази прекалено много. Според някои изследователи, царицата и дъщерите й били откарани в Перм, където останали до момента, в който градът бил нападнат от белогвардейците. Според очевидци, семейството било натоварено, заедно с огромно съкровище, на влак за Москва, след което изчезва. Съветите не позволяват никаква информация да изтече от този момент нататък. Известието, че Ленин преговаря с германците за съдбата на царското семейство, би оставило тъмно петно върху ореола на Ленин.

— А какво става със съкровището на Романови?

— Много малка част от него е била намерена.

— Съобщил ли е дядо ви своите заключения на краля?

— Той изказал предположението, че майката и дъщерите са вероятно живи и поискал помощ, за да организира спасителна акция. Въпреки роднинската връзка, крал Джордж си измива ръцете. Не забравяйте, че омразният кайзер е също братовчед както на краля, така и на царя. Такива са роднинските отношения между царстващите особи. Джордж се опасява, да не би да разбуни левите сили в кралството, ако даде убежище на царицата и децата й. Тя е немкиня по кръв, а немците са врагове.

— Значи, не е имало дори опит да й се помогне.

— Неколцина англичани решили да помогнат, но не стигнали доникъде, заради преместването на семейството. Направени били и няколко опита от страна на казаците, които искали, с помощта на германците, да възстановят царския институт в Русия. Може би кайзерът е изпитвал известни угризения, че е внедрил Ленин в Русия, с цел да отслаби натиска на източния фронт. Най-интересна е идеята да се отвлекат жените и да се преведат през окупираната от германците Украйна, а след това, по Черно море да се отведат в Истанбул.

— Провалил ли се е този план?

— Всъщност, не.

— Спасили ги?

— Да, но не германците. Казаците нямали доверие на Германия. Някъде по пътя, може би в отсечката преди Москва, същият отряд храбри казаци, които вече се опитали без успех да отвлекат жените, този път успяват и си пробиват път с бой чак до Одеса.

Завала сочи ръкописа.

— Майор Якилев?

Додсън се усмихва.

— Този казашки офицер е бил изглежда изключително изобретателен и решителен. Той не обяснява точно по какъв начин са попаднали жените под негова закрила. Щял е да стори това, след напускането на Русия. Дневникът е трябвало да бъде публикуван, когато Романови се появят в европейското общество. Ръкописът е трябвало да се пренесе с неутрален кораб и обнародването му би следвало да спечели за спасените всеобщи симпатии. Той попада в ръцете на моя дядо и след като семейството не пристига, той просто го запазва.

— Имате ли представа, кой би могъл да потопи кораба?

— Тук именно нещата стават неясни. Особено като се има предвид казаното от вас — причина за потъването на кораба е оръдеен снаряд. — Додсън си поема дъх. — Както личи от архивите, семейството е трябвало да бъде отведено в Истанбул, където го очаквала немска подводница. Турция била съюзник на Германия. Великобритания била известена за плана, за да не напада подводницата по нейния маршрут.

— Твърде великодушно решение от страна на Лондон.

Додсън се смее гръмко.

— А, те са интересна пасмина! Това великодушие е мотивирано от убеждението, че болшевиките ще осуетят замисъла.

— Хитра игра!

— Не толкова. Англичаните уведомяват Ленин и неговите главорези, че царското семейство потегля на борда на „Одеска звезда“.

— И вашият дядо е знаел?

— Бил е решително против, но мнението му било пренебрегнато.

— От кого?

— От крал Джордж.

Завала присвива очи.

— Сега разбирам, защо не ви се ще да дадете гласност на цялата работа. На някои хора не би се харесал новият образ на британския крал, в ролята на предател и съучастник в петорно убийство.

— Не знам дали бих отишъл чак дотам, да характеризирам краля като престъпник, макар поведението му бездруго да е укорително от морална гледна точка. Може и да изглежда наивно днес, но Джордж наистина не е допускал, че Ленин ще отиде чак дотам, че да ликвидира жените. Според моя баща, той бил убеден, че Романови ще бъда заточени в манастир. Вероятно с такова убеждение са го оставили самите болшевики.

Двамата остават няколко минути мълчаливи, потънали в мислите си и заслушани в песента на птиците.

Завала поклаща глава в недоумение.

— Нещо не ми е съвсем ясно! Преди няколко години, руснаците изровиха някакви кости, за които заявиха, че били останките на царското семейство.

— Съветите бяха царе на подобни инсценировки. Допускам, че наследниците им не са останали чужди на това изкуство. Може и да има известна доза истина, но безспорно е, че останки на момчето Алексей, както и на великата княгиня Мария, така и не са показвани.

— Мария?

— Да, предпоследната по възраст. Защо?

Завала отива до колата и се връща с получените от Пърлмътър материали. Намира нужните листове и подава на лорда историята за морската сирена. Англичанинът изважда очила в телени рамки. Започва да чете и изразът на лицето му става напрегнат.

— Удивително! Ако това е истина, родът на Романови не е загинал! Мария или Мари, както е наречена тук, се е омъжила и е имала деца.

— И аз така смятам.

— Знаете ли какво означава това? Някъде може би живее законен наследник на царския трон! — Той прокарва пръсти през косите си. — Господи, каква катастрофа!

— Май не ви разбирам.

Додсън се овладява.

— Русия се намира в много сложен период. Търси и не намира своята идентичност. В основата на целия кипеж, стои яростен национализъм. Онези, които обръщат поглед към величието на Петър, дърпат чувствителна струна в руската душа, но не предлагат нищо конкретно — само носталгия по безвъзвратно отминали времена. При наличие на реален престолонаследник, тяхната кауза добива плът и кръв. Тази страна продължава да държи голямо количество оръжие за масово унищожение, както и огромни природни ресурси. Не би било здравословно за останалия свят, ако тя се впусне в гражданска война и се разцепи, под ръководството на демагози от най-долна проба. Британската роля в заговора срещу царя ще даде нова храна за параноичната омраза към Запада. — Той гледа Завала със стоманени очи. — Кажете на своите висшестоящи, че трябва да бъдат много дискретни. Иначе никой не би могъл да контролира хода на събитията.

Завала е впечатлен от бурната реакция на иначе сдържания англичанин.

— Да, разбира се. Ще им предам вашите думи!

Но Додсън сякаш не забелязва вече присъствието на своя гост.

— Царят е мъртъв — мълви той, — да живее царят!