Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Огнен лед (32)

31

Бостън, щат Масачузетс

Каела Дорн стои над бостънското пристанище и наблюдава неспирния поток от лимузини, които докарват VIP персони, за да се наредят в очакване да бъдат превозени до яхтата на Разов. Недалеч има десетина телевизионни автобуса, чиито антени стърчат, като растителност от непозната планета. Тя продължава да гледа тълпата, когато зад гърба й застава висок непознат и я поздравява. Хвърлила бегъл поглед назад, тя отговаря възпитано:

— Здравейте.

Миг след това носовият глас пита:

— Извинете, не се ли познаваме отнякъде?

Тя се обръща към мъжа с мисълта, че прилича на плещеста версия на… как беше онзи певец?

— Не — отвръща Каела, с лек присмех в гласа. — Никога не сме се срещали.

— Пък аз си мислех, че сте ми простила онази случка в Истанбул. — Гласът се е снижил с повече от една октава.

Каела го разглежда много внимателно, като отделя особено внимание на широките плещи.

— Боже мили, не можах да ви позная!

— Неслучайно ме наричат „Мъжът с хилядите лица“ — казва Остин, с дяволита усмивка. Разтваря широко ръце. — Така ли се облича един истински представител на жълтата преса?

Остин носи черни панталони, подходяща тениска и спортно сако, както и фирмени слънчеви очила, с дизайн от седемдесетте години, макар да е вечер. Обул е износени, но също фирмени маратонки. На врата си има дебела златна верига, а сребърните си коси е покрил с кестенява перука.

— Приличате на холивудски посредник — отвръща Каела. — Особено ми харесва несравнимата ви перука. — Какво сте направил с лицето си?

— Пластмасова маска. Необходимо зло в нашия век на съвършена разпознавателна технология.

Каела вдига вежди, спомнила си на кого й прилича.

— Единственият, с когото могат да ви объркат, е Рой Орбисън.

— Ще го запомня за случай, в който ми поискат автограф. Е, след като издържах проверката, вие как сте?

— Добре съм, Кърт. Радвам се да ви видя отново!

— Надявам се да продължим от там, където спряхме, след като свършим с работата.

— С удоволствие! — отвръща тя, като накланя кокетно глава. — Много бих искала!

Каела е облякла кафеникав костюм с панталони, чиито копринени дипли подчертават формите на тялото й. Остин отново усеща привличане от екзотичния й вид. С огромно усилие, прогонва любовните настроения. Поне засега.

— Значи, решено! Бара на „Риц“. — Оглежда за миг тълпата мъже и жени, издокарани за официален прием. — Готови ли сме да нападнем?

Каела увесва на врата му пластмасов бадж.

— Оттук нататък сте Ханк Симпсън, нашият звукооператор. Не е трудно да го имитирате. Работата на Дънди се състои главно в мъкнене на апаратура и поднасяне на микрофон с телескопичен удължител. Ще ви помогна. Майки ни чака при служебната лодка. Просто вземете тези куфари и си трайте!

— Това го мога — казва Остин. Грабва тежките метални куфари, сякаш са пълни с перушина и следва Каела към един участък от кея, обозначен с табела ПРЕСА. Открита лодка пристига да вземе поредната група журналисти.

Ниската, яка фигура на Майки Ломбардо се появява с камера на рамо.

— Направих няколко фантастични кадъра на семейство Кенеди — хвали се той. Познава Остин, въпреки маскировката. — Радвам се да те видя, приятел!

Остин допира пръст до устните си и сочи с поглед встрани.

— О, да, забравих — казва Ломбардо, като снижава глас до сценичен шепот. — Впрочем, харесва ми вкуса ви. — Също като Остин, Майки е цял в черно.

— Ако някой попита, кажи че сме братя!

— Не искам да ви развалям вечерта, момчета, но лодката ни пристига.

Остин вдига звукозаписната апаратура и се качва с нея на борда. Местата тук са подредени като в автобус. Каела сяда между двамата члена на екипа си. За броени минути, съдът се изпълва с журналисти от различен калибър: от пишещи братя, облечени в смокинги под наем, до лъскави телевизионни водещи, всеки обкръжен от блестящ антураж. Лодката поема през пристанището, а мястото й заема друга.

Пристигането на яхтата привлича вниманието на пресата от цялото източно крайбрежие. Масовата публика едва сега узнава за материалното и политическо положение на Разов, както и за намерението му да открие търговски център за милиарди долара в Бостън. Но именно материалната изява на това огромно богатство, показването на невероятната яхта, предизвиква истинския интерес.

При влизането й в пристанището, отгоре се реят хеликоптери на телевизията, които излъчват образа по цял свят. Ескорт противопожарни лодки изпращат във въздуха приветствени водни арки. Редица частни съдове приближават опасно близо до кораба, колкото да ги пропъди бреговата охрана. Когато яхтата хвърля котва, за приветствия пристигат политици и бизнесмени. За гала приема вечерта обаче, са поканени само най-влиятелните.

Разрешават на яхтата да хвърли котва между пристанището и летището, за да бъде удобно и за пристигащите със самолети. Корабът е ярко осветен, от носа до кърмата. За отбелязване на събитието, група местни конгресмени убеждават военните да изкарат фрегатата „Конститюшън“ от стоянката й в Чарлстън, за да направи необичаен вечерен тур из околните води.

Старият боен кораб вдига котва обикновено само един път годишно — когато го обръщат, за да се излага равномерно на ветровете. Това годишно „плаване“ се извършва с помощта на влекачи. През последните години обаче, след сериозен ремонт, възстановил голяма част от създаденото през 1794 година, корабът прави кратки плавания с платна, при специални случаи. Остин чува един журналист да казва, че щял да направи демонстрация на собствен ход. На борда се намира отделение военни моряци, които ще дадат оръдеен салют.

Лодката приближава и Остин насочва вниманието си към яхтата. Тя изглежда като на снимките, направени от Гемей: V-образен нос, извита нагоре кърма и наклонена надстройка. Ясно личи конструкцията на бързоходен кораб, който позволява на Розов да премества главната си квартира, където пожелае по света за броени дни. Лодката заема място в колоната, която чака ред за приставане до врата, отворена в корпуса на кораба. Членове на екипажа се надвесват през нея, за да помагат на гостите при качване на борда. Журналистите се посрещат от специални лица, които хвърлят бегъл поглед върху баджовете и ги упътват към стълбите. Остин забелязва с извратено задоволство, че телевизионните звезди имат вид, като че ли са стояли пред вентилатор, след пътуването в откритата лодка. С Каела начело, двамата замъкват багажа си на главната палуба, която е подредена като за най-изискан прием. Представителите на пресата минават през шпалир от млади мъже и жени, всички в кафяви блейзъри, които изглеждат така, сякаш са подбирани с холивудски кастинг. Те раздават сувенирни бележници и химикалки, ключодържатели с формата на руска хрътка, магнитни плочки с логото на АТАМАН. Снабдени по този начин, журналистите заемат места в оградена с въже част от палубата.

Красив млад мъж с галони, обозначаващи ранга му, ги приветства. Съобщава им, че в пресцентъра на кораба е уредена пресконференция с губернатора на щата и кмета на града. Господин Разов няма да участва в нея, но ще направи кратко изложение. Като знае прекрасно, че безплатните и качествени храни и напитки са основен аргумент при публикуването на положителни отзиви, той ги насочва към салона.

Докато останалите жреци и жрици на словото се тълпят около бара, тримата подреждат апаратурата си, близо до редицата микрофони. Когато свършват, Остин хваща Каела за тънкия лакът.

— Ще се присъединим ли към останалите?

— След малко — казва тя. Завежда го до рейлинга, откъдето се виждат очертанията на нощен Бостън. Меките й черти са станали сериозни. — Преди да продължим, искам да попитам нещо. Бяхте твърдо решен да попаднете на този прием. Има ли Разов нещо общо с онази черноморска база или с главорезите, които ни нападнаха?

— Защо ви хрумна подобно нещо?

— Не ставайте гаден! Той е руснак. И те бяха руснаци. Черно море е негов район.

— Съжалявам, но не мога да ви кажа всичко. Заради собствената ви сигурност. Но връзка има.

— Разов ли е отговорен за смъртта на Мехмед?

Остин замълчава. Няма как да излъже тези прекрасни кафяви очи.

— Непряко, да.

— Знаех си. Време е да се потърси сметка на този боклук!

— Твърдо съм решен да го накарам да си плати! — заявява Остин.

— Искам да помогна.

— Ще имате своя репортаж, обещавам!

— Не говоря за репортаж. Вижте какво, Кърт — казва колебливо тя, — аз не съм някое калифорнийско момиченце, чието най-силно преживяване е да го изгонят от хипермаркета, заради запалена цигара. Израсла съм в жесток квартал и ако майка ми не беше двойно по-жестока, сега щях да излежавам, от десет до двадесет години, в женския затвор „Соледад“. Така че, искам да помогна.

— Вече помогнахте, като ме качихте на борда.

— Това не стига. Не е ли очевидно? Ясно е, че искате да заковете това влечуго. Искам и моята ръка да държи чука.

Остин се заклева повече да не попада под кръстосания огън на този поглед.

— Става, обаче сега сме на негова територия. Ще стоите настрана! Не искам да ви излагам на опасност, двамата с Майки. Корабът е моя работа. Съгласна?

Каела кимва.

— Ще имате време, когато правим интервютата. — Тя го хваща за лакътя и го повежда към салона. — Но първо да изпием това прословуто питие, което ми обещавате още от деня на запознанството ни.

Те се вливат в тълпата, която навлиза в огромния салон. За миг Остин забравя, че се намира на кораб. Сякаш всички са върнати сто години назад. Салонът прилича на тронна зала, проектирана от архитект на казина в Лас Вегас. Невероятна смесица от западна цивилизация и източно варварство. Краката им потъват в пурпурен килим, достатъчно голям да покрие няколко къщи. Кристални полилеи, обкичени с нимфи и купидони висят от извити тавани. От всяка страна на салона, има редица квадратни колони, с позлатени стени.

Присъстващите представляват напречно сечение на бостънските, влиятелни и богаташки среди. Тлъсти, червеноноси политици, чиито шкембета ще откъснат всеки миг копчетата на наетите смокинги, се блъскат около огромната централна маса, която буквално ще рухне, под тежестта на разнообразни руски специалитети. Другата крайност е представена от готови да се счупят от слабост, елегантни дами, насядали около масички в стил рококо, които бучкат предпазливо в храната си, като че ли е отровена. Префърцунени бизнесмени обсъждат на групи, как най-добре да помогнат на Разов да се раздели с парите си. Легиони адвокати, финансисти, лобисти и всякакви други кръжат от маса на маса, като работни пчелици, в търсене на нектар. В единия край на помещението е издигнат подиум, но вместо трон, върху него е разположен оркестър, който изпълнява весела руска народна песен. Музикантите са облечени като казаци, което кара Остин да настръхне.

Докато двамата с Каела се оглеждат за по-спокойно местенце, оркестърът надава барабанен бой. Изисканият младеж с галоните приветства присъстващите с многословна любезност и съобщава, че домакинът би искал да каже няколко думи. Миг по-късно, на подиума се качва мъж на средна възраст, облечен в обикновен син костюм. Той взема микрофона. В краката му лежат руски хрътки — елегантни, царствени животни, с дълъг бял косъм.

Остин впива поглед в мъжа. Руснакът няма вид на архипрестъпник. Ако се изключат изсечените му черти и мъртвешката бледност, видът му е доста обикновен. Остин си повтаря, че историята гъмжи от мъже с незабележима външност, които са навлекли неизброими беди на главите на съвременниците си. Хитлер спокойно може да мине за гладуващ, некадърен художник, какъвто всъщност е бил. Рузвелт нарича Сталин „чичо Джо“, като че ли му е стар роднина, а не масов убиец. Разов започва да говори, с едва забележим акцент:

— Искам да благодаря на всички, които почетоха това събиране, организирано, в чест на вашия чудесен град! — С жест към хрътките, той продължава: — Саша и Горки също се радват да ви видят. — Кучетата стопяват леда, какъвто е и замисълът. Тълпата отвръща със смях и аплодисменти, а кучетата са изведени от гледач. Разов им махва за сбогом и се усмихва на множеството. Говори с дълбок, авторитетен баритон. Има дарбата да се държи така, сякаш гледа всекиго в очите. За нула време завладява вниманието на всички в залата. Дори политиканите млъкват и се заслушват.

— Огромно удоволствие е за мен да бъда тук, в люлката на американската независимост! Великолепните ви образователни и здравни институции са прочути из цял свят. Направили сте много, за да вдъхновите моята родина, в замяна на което, аз откривам този руски търговски център, който да улесни обмена между нашите две велики държави.

Докато Разов описва своето предприятие, Остин шепне в ухото на Каела:

— Време ми е да се поразходя. Ще се видим в лодката на връщане.

Каела стиска ръката му.

— Ще чакам! — казва тя.

Остин излиза през една странична врата и се озовава в прохладата на нощта. Повечето хора са в салона и палубата е на практика пуста. Натъква са на един-единствен човек — сервитьор, който му натиква в ръцете поднос с наденички и ребра на скара. Остин понечва да го запрати зад борда, още щом човекът се скрива от погледа му, но преценява, че изглежда по-естествен, ако се придвижва с табличката в ръка.

Върви към носовата част, докато стига до опънато въже. На него виси табела, с надпис на английски: НЕ ПРЕМИНАВАЙТЕ! Палубата отвъд въжето е потънала в мрак. Разов е прибрал мутрите си, за да не плашат гостите. Но докато Остин разглежда преградената част, наблизо минава як мъжага, с издуто от пистолет сако. Забелязал Остин, той казва:

— Няма преминава!

Остин му отправя пияна усмивка и предлага табличката:

— Наденичка?

Пазачът отвръща със свиреп поглед и продължава обиколката си. Остин изчаква да се отдалечи и се готви да премине под въжето. Долавя леко потропване по палубата и се обръща. Два призрака тичат към него — хрътките на Разов. Повлекли поводите подире си, те скачат едновременно върху гърдите му и едва не го събарят. След това завират тънки муцуни в таблата. Остин оставя храната на палубата. Песовете излапват всичко, облизват таблата и поглеждат Кърт осъдително, сякаш подозират, че крие още.

Някой тича насам. Гледачът на песовете. Казва нещо на руски, което може и да е извинение, хваща поводите и се отдалечава, заедно с кучетата. Остин изчаква да остане отново сам, шмугва се под въжето и преминава в забранената територия. Върви напред, мълчалив като призрак. С черните си дрехи лесно се слива с мрака.

След малко спира пред вентилационна лула, която стърчи над него с половин метър. Бърка в джоба си и вади предмет, с размер и форма на дистанционно за телевизор. Включва устройството. Светва зелено екранче, появяват се цифри. „Хрътката“ на самия Остин е вече в действие.

Докато Кърт се готви да тръгне за Бостън, в дома му се обажда възбуденият Йегър.

— Мисля, че знам как да вляза в компютърната система на яхтата — казва той. — БКМ.

Остин дори не мигва. Той вече е свикнал да са отнася към компютърния гений като към извънземно, което в някои случаи проговорва на майчин език. Йегър обяснява, че абревиатурата означава „безкабелна компютърна мрежа“, каквито започвали да използват в по-големите организации.

— Представи си, например, че ръководиш огромна болница — обяснява Йегър, — хората ти трябва да разполагат винаги с необходимата информация, в която и част на сградата да се намират, за да не им се налага да търчат обратно в кабинетите си всеки път, когато имат нужда от нещо. Тогава се създава безкабелна компютърна мрежа, която покрива само рамките на комплекса, за чието обслужване е изградена. Ключовите сътрудници носят лаптопи. Във всеки момент, те могат да ги включат, да ги настроят на нужната честота и връзката им с мрежата е установена.

— Това е много интересно, Хирам, но с какво допринася за решаването на нашия проблем?

— С всичко. Яхтата положително има БКМ.

Остин не знае накъде бие Хирам, обаче ентусиазмът му е заразителен.

— Откъде знаеш?

— Всъщност, идеята е на Макс. След като хапнахме дръвцето, при опита да разбием компютърния код, тя започна да събира всичко достъпно за този кораб. Не е кой знае колко, защото АТАМАН са го построили в собствената си корабостроителница, разположена в Черно море, но по отношение на електрониката, са се видели принудени да я закупят от САЩ, а е монтирана от французи. Макс проби системата на французите, за да установи, че са изградили БКМ на борда на „Казачество“.

— Ясно е, че болницата би имала полза от такава система, но за какъв дявол й е на една яхта?

— Ами, помисли си само, бе Кърт! Кораб с такива размери си е цял град. Да речем, че ти си касиерът на яхтата и възникне някакъв паричен проблем, когато се намираш на другия й край. Включваш лаптопа и готово! Същото се отнася и за шефа. Може да си е в каютата, а иска да провери нещо. Или пък си първи помощник на обяд в столовата, а искаш да разбереш, кой е бил вахтен в машинното отделение, миналата сряда през нощта.

— И с какво ни помага всичко това, при решаването на основния ни проблем — липсващата парола?

— Тя трябва да се намира на борда. Ако двамата с Макс успеем да се включим директно във входа на системата, ще можем на спокойствие да поработим.

— И кое ви спира?

— Няколко неща. Преди всичко, информацията е най-вероятно кодирана, за да се предпази от непозволен достъп. Освен това, сигналът на системата е слаб и покрива само яхтата. Трябва ми някой, който да постави в нея „хрътка“.

— Пак плямпаш компютърджийски дивотии!

— Извинявай! „Хрътката“ е просто уред, който улавя сигнала на системата, усилва го и го препраща в любящите обятия на Макс.

— Впечатляващо! Казваш, че файловете са кодирани. Защо смяташ, че този код няма да ви препъне отново?

— Не смятам, но в случая надали са положени същите усилия, както при по-малко охраняван от яхтата обект, а и Макс е твърдо решена да се справи.

— Няма такова нещо като твърдо решена жена, ако и да е кибернетична. Кога мога да получа електронния ти нос?

— Куриерът на НАМПД е вече на път. Инструкциите са приложени.

Те се оказват прости. „Включи апарата, провери дали получава сигнал, след което го закрепи на скрито място, с помощта на магнитната конзола.“ Йегър му е изпратил два апарата за всеки случай.

И ето, сега Остин протяга ръка и залепва „хрътката“, дълбоко във вътрешната страна на подобната на гигантска лула, вентилационна тръба. След това отива при една спасителна лодка и по спускателната й конструкция слиза на главната палуба. Тук скрива второто устройство, като използва кухина в самата конструкция. Застанал на колене и длани, той се готви да стане, когато чува меко щракване и нещо твърдо опира в тила му.