Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Огнен лед (15)

13

Черно море

Рибарската гемия „Торгут“ приближава руския бряг, а Остин го оглежда през мощния си японски бинокъл, снабден с жироскоп за стабилизиране. Дебне за всеки детайл, който би бил в несъответствие с околната среда. Голият бряг изглежда спокоен. Вятърът и вълните са заличили всякакви следи от животни и хора. Зелени китки нова растителност стърчат сред обгорелите стебла на степната трева. Трудно е да си представи човек смъртоносната игра, в която бе принуден да участва само преди броени дни, на фона на тази мирна картина.

Плажът е дълъг около километър и половина, а от двете му страни стърчат два носа като облегалки на кресло. Ако се изключи скалата, изваяна от вятъра и водата като старец, местността не се отличава с някакви особености. Над дюните виси влажна мъглица. Остин си спомня, че зад тях пясъкът се спуска към изоставените постройки, а след тях се простира гола равнина чак до гората, която бавно се издига по склоновете на преливащи един в друг хълмове.

Миризма като от горящо конопено въже дразни обонянието му и той оставя бинокъла, за да обърне поглед към капитан Кемал. Капитанът измъква смачкана черна цигара измежду пожълтели от никотин зъби и сочи с нея към брега.

— Как ви се струва, мистър Остин?

— Тихо като в гробница, капитане.

— Чак такова спокойствие не ми се нрави. — Изпуска две струйки дим през орловия си нос. — Когато бях контрабандист, никога не се доверявах на такова спокойствие. Че даже и птици няма. Наистина ли искате да слезете там?

— За съжаление нямаме кой знае какъв избор. Надявах се мъглата да се изпари до пристигането ни.

Кемал се вглежда в брега.

— След час… може би два…

— Твърде дълго. Ще действаме сега.

Капитанът запраща цигарата във въздуха, а тя изпуска малко облаче искри.

— Хората са готови.

Остин кимва, като си мисли за разговора между него и Кемал по пътя за насам. Попитал го бе, дали познава руския моряк, продал скицата на базата на Каела Дорн.

— Казва се Валентин — отвръща рибарят, без миг колебание. — Рибарите го използват, когато имат нужда от допълнителна работна ръка. Мис Дорн му е платила прекалено висока цена за „голямата“ тайна. Тя е известна на всеки рибар в околността.

— Хората са знаели за съществуването на базата?

— Че разбира се. — Тънките устни на Кемал се отпускат в усмивка. — Рибарите знаят всичко. Ние наблюдаваме времето, водата, птиците, другите лодки. — Докосва ъгълчето на едното си око с показалец. — Не си ли отваря човек очите, лесно попада в беда.

Разкритието на Кемал не изненадва Остин. Често му се случва да работи с наети от НАМПД рибари в различни части на света и добре знае, че всички са изключително прецизни наблюдатели на онова, което се случва под вода, на вода и над водата. Истинският рибар трябва да бъде комбинация от биолог, метеоролог, механик и моряк. Самият му живот е в зависимост от количеството знания и умението да ги ползва. Като бивш контрабандист, Кемал е по-ефикасен от обикновения моряк.

— От колко време кръстосвате тези води? — пита го Остин.

— Много години. В онези времена тук имаше много лодки: руски, турски, че даже и български. Имаше много риба. Никой не ни закачаше. После изведнъж се изтърсиха руснаците, с патрулни катери и картечници. Казаха ни, че районът се обявява за защитен и ще застрелят всеки, който се появи насам. Някои не повярваха на заплахата и наистина бяха убити, а останалите се подчинихме на заповедта. Работим далеч от брега — там не ни закачат. Понякога виждаме перископи. Един път, недалеч от лодката ми се появи огромна черна маса.

— Кула на подводница?

— Сигурно е искал да се огледа по-добре — кимва Кемал. — После Русия се разпадна. Подводниците спряха да идват. Всички разправят, че флотът на руснаците е ликвидиран. Един ден реших да рискувам. Проследих рибен пасаж отблизо. — Той държи пред себе си невидимо кормило, за да онагледи действията си. — Готов бях да избягам всеки миг. Но никой не ме спря. От този ден си ловя из тукашните места без страх. — Той свива рамене.

— Когато журналистите поискаха да отидат там с Мехмед, аз си казах: „Че да вървят, не е кой знае какво.“

— Слизал ли си на брега?

— Не. Там нямам никаква работа. Преди да убият Мехмед. Но сега имам.

Историята на Кемал подкрепя наученото от Леахи. Според ЦРУ, изграждането на базата е започнало през петдесетте години. Един U-2^[1] заснел местността. САЩ държали базата под око. Турското разузнаване потвърдило движението на подводници в района. Американски подслушвателни станции установили, че базата се намира под флага на Черноморския флот, с командване в Севастопол. Изследователската станция е била изградена, за да извършва морски проучвания, в услуга на подводниците.

Военната дейност намалила своя обем след края на Студената война. Обеднялата нова руска държава затваря базата, също както някои остарели армейски инсталации биват ликвидирани и в САЩ. Изследователската станция е напусната. ЦРУ би могло да спести милиони, давани за разузнавателни данни, стига да си бе поговорило навреме с Кемал и неговите приятели. За съжаление, в едно отношение турчинът греши — базата не е пуста. Тази грешка струва живота на братовчед му.

Когато „Торгут“ е на около километър от брега, Остин нарежда да се пусне котва. След малко се разнася дрънчене и гемията опъва затрептялата котвена верига. Когато котвата плясва върху водната повърхност, Кемал отива да провери траловете^[2].

Откъм другата страна на лодката се задава Завала, който е подготвял екипировката за гмуркане.

Остин хвърля поглед към смачканата пура в зъбите му.

— Както виждам, крадеш от тютюна на капитана — отбелязва той.

— Той настоя. Не исках да го обиждам. — Завала измъква пурата и я отдалечава на ръка разстояние. — Според мен, това се произвежда от стари автомобилни гуми, но аз започвам да привиквам. — Той потръпва. — Всичко е готово за потапяне.

Остин го следва към десния борд, където кърмовата рубка ги скрива от евентуален поглед откъм брега. Върху тясната палуба акуратно са подредени два дихателни апарата с по две бутилки, колани с тежести, качулки, ръкавици, ботуши и плавници, както и два професионални костюма „Викинг“, изработени по натовски стандарти. Слънчевите лъчи се отразяват от плексигласовата повърхност на две водолазни торпеда, използвани за бързо придвижване под вода. Оформените като ракети превозни средства достигат скорост от осем километра в час, а акумулаторите им позволяват да се движат без прекъсване в течение на час.

Двамата се намъкват във водолазните костюми, помагат си един на друг при нагласяване на снаряжението и проверка на действието му. После приближават парапета с характерната за леководолази на суша тромава походка.

— Нещо да питаш, преди да потеглим? — обажда се Остин.

Завала хвърля черната пура през рамо.

— Планирай потапянето и потопи плана. Гмурни се. Огледай се. Излез. Бъди нащрек. При нужда импровизирай.

Присмехулната сбита характеристика на Завала може да се приложи с успех към всички ръководени от Остин мисии. Остин е убеден привърженик на простотата в предварителната планировка, защото колкото по-усложнена е тя, толкова повече са възможностите за провал. От собствен опит знае, че не е възможно да се предвидят всички ситуации при оскъдни изходни данни. Мускулестото му тяло е покрито с рани — вечен спомен от случаи, в които за пореден път е ставало ясно, че и най-добре подготвената операция може да вземе най-неочакван обрат. За всеки случай, те носят оръжие и достатъчно муниции. Имат и средства за връзка, макар в дадения случай, ползата от тях да не е кой знае каква. Те нарушават територията на чужда държава. Изпаднат ли в беда, двамата могат да разчитат само на себе си.

— Забрави нещо — казва Остин.

Завала го поглежда.

— Пази си задника ли?

— ПСЗ не бива да се заправя никога. Но имах предвид друго. Да не забравяме, че не играем в „Мисия невъзможна“. Не сме отряд самоубийци. Ние сме просто двама любопитковци, които не смятат за унизително да се завърнат заедно със собствената си кожа, по възможност върху самите тях.

— Това ми се струва подходяща мисъл — отбелязва Завала. — Аз съм силно привързан към кожата си.

Остин смига на приятеля си и вдига палец към капитана. Прихваща с ръка маската и нагръдната торба, за да не ги загуби и скача с краката надолу. Потъва два-три метра, преди автоматичният регулатор да го върне обратно на повърхността. Отново проверят апаратурата и Остин дава знак на Кемал да спусне торпедата.

Капитанът спуска внимателно двата жълти апарата на вода. Откъм брега, екипажът му се суети около траловете. Гледан от сушата, „Торгут“ не се различава от която и да е друга рибарска лодка. Остин напомня на Кемал да не изключва радиостанцията и да изчезне при най-слаб намек за опасност. Не иска нови погребения в семейството му.

Кемал го дарява с усмивка, от която ясно личи намерението му да не се вслуша в добрия съвет, а после им пожелава късмет на турски и английски. Остин захапва мундщука на дихателния си апарат, сгъва тяло на две и с мощен тласък на плавниците потъва под повърхността. Завала го следва след миг. На шест метра дълбочина, те спират и проверяват действието на връзката си.

— Готов ли си за нашествие в Русия? — пита Остин.

— Нямам търпение! — отвръща Завала, а гласът му звучи като на Доналд Дък в слушалките на Остин. — Русия може да се похвали с едни от най-красивите жени в света — зелени очи, високи скули, пищни бедра…

— Обуздай либидото си, Хосе. Не сме тръгнали към „Клуб Медитеране“^[3]. Като се приберем у дома, можеш да си поръчаш руска булка по Интернет.

— Заливаш със студена вода най-знойните ми плътски мечтания.

— Като става дума за студена вода, сетих се че имаме над километър от нея за прекосяване, та по-добре да поемаме.

Остин проверява компаса на китката си и сочи с палец към брега. Включват двигателите на торпедата си, те зажужават тихичко и плавно повличат подпре си двамата мъже през бледо зелената вода на морето. Напредването им се съпътства от паническо бягство на многобройни пасажи, което обяснява настойчивостта на Кемал и колегите му да рибуват в тези води.

Близо до линията на прибоя, водата помътнява от хилядите парченца морска растителност, откъсвана при разбиването на вълните в брега. Остин и Завала полагат спрелите торпеда върху морското дъно.

— Знаем ли какво търсим? — пита Завала, втренчил поглед в стръмното дъно, което на метри от тях преминава в плажна ивица.

— Светещ неонов надпис ЕТО МЕ, обаче ако не видим такъв, бих се задоволил и с нещо като огромна гаражна врата.

Завала включва мощния си подводен фенер „фантом“ и шари с него по дъното.

— Не виждам дори дръжка от врата.

— Губим си времето тук. Да не са луди да строят на плажа. Трябва им яка скала над тиквите. Да отидем натам. Аз поемам дясната страна.

Завала маха с ръка и с лекотата на роден пилот насочва торпедото си в желаната посока, за да изчезне бързо в сумрака. Остин поема в противоположна посока. След миг патешките звуци отново нахлуват в шлемофона на Остин — Завала го дарява с фалшиво изпълнение на „Гуантанамера“^[4].

Остин следва пясъчната ивица, докато тя премине в твърда скала. Квиченето на Завала става все по-слабо, успоредно на увеличаването на разстоянието помежду им. Остин е благодарен за това, но и не иска да се отдалечават много един от друг. Като не открива нищо, което да наподобява вход, той се готви да повика Джо, но в същия момент патешката серенада рязко спира и се чува удивеното „А стига бе!“

— Какво има?

— Открих нещо, Кърт — отвръща развълнувано Завала.

Остин обръща торпедото. Отново минава покрай плажа, за да се насочи към миниатюрна светлинка, която примигва като светулка в лятна нощ. Завала виси във водата и мига с фенера като някаква шамандура. Когато Остин пристига, той концентрира лъча в малко петно и започва да шари с него в скалната основа на полуострова.

Остин разглежда чудовищен сипей от натрошена каменна маса, каквато може да се срещне на някои места по голите планински склонове. По дъното, на голямо разстояние са разхвърляни огромно количество едри камъни и парчета бетон — видимо от експлозия.

— Не ми прилича много на червен килим — отсъжда Остин.

С къси движения на плавниците, той започва да се издига по сипея. Ако това е входът на базата, никоя подводница не би могла да го използва в близко време. Плува насам-натам в търсене на отвор, но затрупването е стопроцентово.

Завала се носи редом.

— На ти сега руски красавици!

Остин разглежда камънака, а после приближава плоча с размери метър на два, която стои почти изправена като надгробен камък. От горния й край стърчат две железа като антени на някое насекомо.

— Ако катурнем тази плоча, може би ще предизвикаме свличане, което да поотвори малко нещо.

— Не е лоша идея. Жалко, че не носим динамит.

— Може и да не ни потрябва. Какво е казал Архимед?

— Той притежава гръцки ресторант и девизът му е: „Ядеш тук или чупка!“

— Имам предвид онзи Архимед.

— А, онзи ли? Той е казал: Еврика!

— Казал е още следното: Дайте ми опорна точка и достатъчно дълъг лост и аз ще отместя земята.

Завала гледа железата.

— Бивало го е Архимед в опорните точки и лостовете.

— Еврика! — отвръща Остин и се стрелва към горния край на плочата. Минава зад нея и като опира гръб в склона, натиска с ходилата едното желязо. Завала прави същото с другото.

— А да видим сега, дали ще можем да отместим едно мъничко парче от земята — казва Остин. — На три.

Двамата натискат с все сила и плочата се помръдва с няколко сантиметра, преди да заеме първоначалната си позиция. Кислородните бутилки им пречат. Те ги разхлабват и отместват встрани, преди да направят нов опит. Този път плочата се разклаща заплашително. За миг им се струва, че всеки момент ще се катурне, но ето че тя пак се люшва назад.

Завала предлага да натискат по-нагоре, за да увеличат рамото на лоста. Закрепват ходила върху самия край на железата и отново напъват. Сега плочата се катурва с такава лекота, че двамата за малко не я последват. Тя сцепва на две огромен камък, подскача няколко пъти и потъва в тинест облак на дъното.

— Груба работа, но ефикасна — отбелязва Кърт, спуснал се до отворена в сипея дупка. Осветява я с фенера и прави опит да се промъкне, но бутилките пречат. Сваля ги и като не пуска мундщука от уста, пъхва крака в отвора, а бутилките дърпа с изправени ръце подире си. Завала го следва по същия метод.

Притиснати са в тясно пространство, между каменния насип и две огромни стоманени криле на врата. Те са заварени, но експлозията е откъртила в горния десен ъгъл парче, достатъчно голямо, за да се проврат заедно с апаратите си. Осветяват около себе си. Лъчите потъват в нищото, но над главите си виждат сивкаво сияние. Оказва се бетонен таван. Продължават да плуват на няколко метра под него.

След няколко минути бетонът над главите им изчезва и те изплуват в свободно пространство. Тъмнината е пълна. Остин изважда мундщука от уста и предпазливо поема въздух. Той е застоял, но годен за дишане. Палят светлините и разбират, че са стигнали почти до брега на воден басейн — очевидно дело на човешка ръка. Приближават закрепена в бетона стълба, излизат от водата и започват да опипват с лъчите на фенерите си краищата на правоъгълния басейн.

— Здрасти — обажда се Остин. — Някой си е забравил гуменото патенце във ваната.

Лъчът на фенера му очертава контурите на подводница в противоположния край на басейна.

Подреждат екипировката си за евентуално бързо оттегляне и се събличат по леко, непромокаемо бельо. Вземат единствено оръжието, фенерите и едно радио, което носи Остин. Прави опит да се свърже с Кемал, но дебелият слой бетон не позволява. Започват да изследват басейна, като го кръстосват в разни посоки, за да видят огромно количество тръбопроводи, жици и помпени съоръжения.

От тавана висят телфери и куки за вдигане на големи тежести. Остин и Завала плуват през басейна към подводницата, която е извадена на сух док. Според Остин дължината й е между сто и сто и тридесет метра. Качват се на борда и я проучват от единия край до другия. Палубата зад кулата е с необикновен дизайн — плоска, дълга и наклонена. Качват се на кулата и отварят люка. Отвътре се разнася застояла миризма на готвено, немити тела и нафта.

Като специалист по подводна технология, Завала влиза пръв, докато Остин наблюдава. След малко Джо се връща.

— Няма никого у дома — съобщава той с еклив глас в огромното помещение.

— Нищо?

— Не съм казал това. — Завала му подава бейзболна шапка в морско синьо. — Намерих я в кубрика.

Остин разглежда извезаните отпред бели знаци „NR-1“.

— Това повдига повече въпроси, отколкото дава отговори — решава той.

— Самата лодка обаче — казва Завала, — не представлява никаква загадка. Дизел, конструиран за изпълнение на специални задачи. Няма въоръжение. Навярно е доста бърза на повърхността и с добра маневреност под водата. Палубата е модифицирана, с цел да се пренасят големи товари — може би потопяеми апарати.

— Нещо като нашата NR-1?

— И като нея. Но защо са заварили входа?

— Повече нямат нужда от нея. Какъв по-добър начин да скрият уликите? Дали пък няма да открием собственика на тази шапка? — И Остин я пъха под бельото си.

Убедили се, че подводницата няма намерение да им предостави никакви други сведения, те тръгват да обикалят басейна по ръба. Скоро стигат до снаряжението си. Железопътни релси водят към яки стоманени двери, високи около четири метра. В едната от тях е изрязана врата с нормални размери за преминаване на хора. Завала натиска дръжката.

— Виж ти късмет — отключена е.

— Не се радвай прибързано. Да не се окаже гостоприемно отворена от паяка врата към паяжината?

— Няма проблем — отвръща Завала и прикрепя кобура на своя девет милиметров Heckler & Koch VP-70М към дръжката на пистолета, което му дава възможност да пуска редове от по три куршума от рамо. — Взел съм препарат против насекоми.

Остин също вади от кожения кобур своя запас от пестициди. Неговия Ruger е изработен по специална поръчка от компанията „Боуън Класик Армз“ и стреля с тринадесет милиметрови дебели мощни патрони. Дланта му усеща чирените, изработени от специално южноамериканско дърво. Дебелият ствол е само десет сантиметра дълъг, но ударната мощ на изстрелите е чудовищна.

Отварят вратата и попадат в зала наполовина по-малка от първата. Релсите продължават през нея, а върху тях са наредени няколко платформи, с размер на лека кола, както и пропанови двигатели. И в двете посоки има множество разклонения, които водят към арковидни отвори на съседни помещения.

В първото такова помещение откриват лавици с безброй резервни части. В другите има инструменти, пожарогасители и всякакви спомагателни материали. В едно помещение, отделено от останалите със стоманена врата, откриват експлозиви и леко въоръжение. Връщат се назад и се изправят пред един асансьор. До него има врата към стълбище. Отгоре се стеле миризма на варено зеле. Изкачват се до първата площадка, където забелязват светлина да се процежда под близка врата.

Остин долепя ухо до нея и наостря слух. Като не чува нищо, открехва леко вратата. След това внимателно я отваря широко и прави знак на Завала да приближи. Намират се в коридор, осветяван от скрити в тавана лампи. Коридорът е достатъчно широк, за да мине по него войнишка колона по четирима. Излят е изцяло от бетон, както и противобомбеното убежище на долния етаж.

От едната страна са наредени няколко врати. Първата е камера за дълбоко замразяване, натъпкана с месо и зеленчуци. В следващата има консерви. Следва просторна кухня с пекарна. До нея има столова, обзаведена с дълги маси и пейки. Миризмата на готвено става все по-силна.

Остин приближава някаква маса, забърсва трохите върху нея и бучва пръст в малка локвичка вода.

— Отваряй си очите на четири! Някой от постоянното присъствие може още да се навърта наоколо — казва той.

Друга врата свързва столовата с празна спалня, в която преброяват петдесет легла. Те са разхвърляни, а шкафчетата до тях — празни. Спалнята е свързана с малка дневна, обзаведена с няколко маси и столове. Остин приближава шахматна дъска, мисли за момент и като премества черния офицер, обявява:

— Мат.

Двамата се връщат към главното стълбище и се изкачват на следващото равнище. В отличие от спартанската обстановка долу, тук стените са облицовани с дърво, а подовете — покрити с дебели персийски килими. Минават през няколко кабинета и заседателни зали. По стените виси по някоя и друга излиняла карта, но в бюрата и шкафовете цари пълна пустота.

— Тук трябва да са работили шефовете на базата — обажда се Остин.

— Бая време има, откак е ставало това — казва Завала. — Доста злокобно местенце. Дали да не извикаме Гонителите на духове?

— Типчетата, дето ме свалиха онзи ден, изобщо не бяха духове.

Минават през няколко обзаведени с по две легла стаи, които биха могли да бъдат офицерски спални, за да стигнат до просторен и луксозно обзаведен апартамент. Полираните дъбови подове са застлани със скъпи ориенталски килими. Изисканите мебели са изработени от тежко, тъмно дърво.

Стените са изрисувани в съгласие с византийската и близкоизточната традиция, с видимо предпочитание към червени тъкани и злато.

Завала наблюдава образа на сластна девица — една от няколкото, красящи стените — и казва:

— Като се върна, ще си преустроя жилището в стил „харем модерн“.

Остин не може да си представи един съветски командир на подводница, с челюсти на булдог, насред тази декадентска обстановка.

— Вероятно някой така си представя бардаците от викторианската епоха.

Независимо от празните приказки, и двамата са нащрек. Остин не е забравил дивото насилие, което го посрещна на този гостоприемен бряг. От сегашната тишина кожата му настръхва. Продължават да разглеждат покоите и стигат накрая до дебела дървена врата, резбована с множество орнаменти, сред които се мъдри буквата „Р“.

Завала разглежда античната брава и бързо изважда калъф от мека кожа, чието съдържание би довело до арестуването му в повечето цивилизовани страни. Избира си един особено голям инструмент.

— Това трябва да свърши работа — решава той. — Опипва с ръка яката врата и панти. — Сигурно държат нещо ценно вътре, но защо не са монтирали по-сигурна брава? — Човърка малко в добре смазания механизъм, който се отваря с ядно щракване.

Остин долепя ухо до вратата. Не чува нищо и хваща дръжката. Спира за момент с мисълта, дали пък всяка тяхна стъпка не е била проследена от скрити камери, а сега зад вратата ги очаква банда главорези, изгарящи от нетърпение да им забият куршум в сърцето или кинжал в окото. Устните му се свиват в горчива усмивка. Дали в сърцето или в окото — смъртта му е в кърпа вързана.

Остин не може да си спомни кой бе казал, че няма по-добра защита от нападението, но винаги е смятал този постановка за отлична. Дръпва петлето на пистолета, кимва към Завала, отваря рязко вратата и се хвърля през нея.