Джон Нанс
Насрещен вятър (47)

47

„Юро Еър“ 1020, в полет

Четвъртък, 12:15 ч

— Колко остава? — попита Крейг.

Аластър никога не го бе чувал да говори с тъй напрегнат глас.

— Двеста двайсет и пет километра до летището, около сто и четирийсет до сушата.

Крейг погледна горивомерите над главата си. Устните му бяха пребледнели.

— Как сме с горивото? — попита Аластър.

— Зле. Ако мога да вярвам на приборите, под триста литра.

— По триста в двата резервоара?

— Не. Общо.

— О, господи — въздъхна Аластър.

— Не искам да започна снижаване по обичайната процедура — каза Крейг. — Нека за всеки случай да изчакаме, докато се приближим на осемдесет километра.

— Съгласен.

Крейг натисна бутона на вътрешната сигнализация и изчака Джилиан да се обади.

— Джилиан, искам да инструктираш Ели и Урсула. Накарай ги да си сложат спасителни жилетки. Раздай жилетки на Шери, президента и телохранителя, без да забравяш и себе си. Настани ги на вътрешни кресла в средата на салона. Провери пак къде са надуваемите лодки. И побързай. Едва ли ще се наложи да кацаме във водата, но не искам да рискувам.

— Добре — каза тя и затвори телефона.

— „Юро Еър“ десет двайсет, свържете се с кулата в Галуей на честота сто двайсет и две точка четири. Уведомени са за проблемите ви с горивото.

— Разбрано, Шануик. Благодарим.

— Успех, сър.

Аластър смени честотата и натисна бутона на предавателя.

— Галуей, тук „Юро Еър“ десет двайсет, летим на височина девет и триста.

— Разбрано, десет двайсет, според радара се намирате на двеста и един километра от нас. Ще ви подам радарни вектори за заход по прибори към писта нула девет.

— Разбрано.

Крейг отново гледаше горивомерите.

— Какво? — попита Аластър.

Крейг сведе очи към предното табло.

— Не ти трябва да знаеш. Само кажи една молитва, ако обичаш.

— Дадено.

Аластър предаде на диспечера молбата им да се задържат на същата височина, докато наближат на осемдесет километра от летището.

— Колко остава? — попита Крейг.

— Сто и седемдесет километра — отговори Аластър.

В същия момент показанията за оборотите и температурата на двигател номер две отдясно започнаха стремително да спадат към нулата.

— Готово, изгубихме втори номер — подхвърли небрежно Крейг.

— Идва ред и на първия — добави Аластър.

— Опитай се да рестартираш — предложи Аластър.

— С какво? Няма гориво.

— Бих опитал със спомагателния двигател… по дяволите, и за него няма гориво.

— Докато поддържаме скорост, въздушното налягане ще подпомага хидравликата, но…

В този момент прекъсна и електрозахранването.

— Проклятие! — Крейг щракна няколко ключа на горното табло. — Добре, от моята страна преминах на акумулатори.

— Включих аварийните светлини и резервната координатна система — каза Аластър. — Други прибори нямам.

— Ще се наложи да кацаме без задкрилки — добави Крейг. — Хидравликата би трябвало да издържи, кормилата също. Можем да разчитаме на УКВ връзката, навигационното радио и транспондера, но нямаме компютър.

Аластър вече посягаше към бутона на предавателя.

— Галуей, тук „Юро Еър“ десет двайсет, отказаха два двигателя. Няма възможност за рестартиране. Нуждаем се незабавно от уточнение на позицията.

В гласа на диспечера прозвуча неприкрита тревога.

— Разбрано… десет двайсет… намирате се на сто и шейсет километра от пистата. Можете ли… да стигнете?

Крейг трескаво пресмяташе наум разстоянията и ветровете, докато намаляваше скоростта, за да икономиса още малко гориво.

Аластър го видя как беззвучно размърда устни и поклати глава.

— Не.

— Не? — повтори Аластър.

— Попитай го дали наблизо има летище. Не можем да стигнем до Галуей.

 

 

Четирите съдилища, Дъблин, Ирландия

Няколко минути съдия О’Конъл седя дълбоко замислен, после изведнъж вдигна глава.

— Много добре. Продължаваме с протокола и съм готов да взема решение по молбата на мистър Гарити.

— Съдия О’Конъл?

Съдията въздъхна дълбоко, но без сарказъм и вдигна чукчето.

— Отново ли правите опит да се обърнете към съда, мистър Райнхарт? Не разбирате ли, че смятам временно да отсъдя в полза на клиента ви?

— Да, сър, но в едно отношение ще му откажете правосъдие.

О’Конъл остави чукчето и преглътна с усилие.

— Обяснете, сър.

— На видеозаписа има още доказателства, господин съдия. Моля ви, изчакайте да инструктирам мистър Гарити.

Джей се обърна към Майкъл, но строгият глас на О’Конъл го прекъсна.

— Ще ви изслушам много накратко, мистър Райнхарт. За да не губим време. Говорете направо.

Джей стана и погледна Стюарт Камбъл.

— Мистър Камбъл, бихте ли превъртели касетата в камерата до края на записа, където Ренълдс напуска Овалния кабинет?

Камбъл кимна, пристъпи към камерата, превъртя записа и се обърна към Джей.

— Какво искате да видите?

Джей заобиколи масата.

— Ще разрешите ли?

— Разбира се — каза Камбъл и отстъпи от монитора.

Джей натисна бутона и изчака, докато в последните кадри се появиха нишата и коридорът пред западната врата. Натисна паузата, после се приведе към екрана, за да провери дали е видял правилно.

— Какво гледате, мистър Райнхарт? — попита О’Конъл.

Джей с въздишка се обърна към съдийската маса.

— Съдия О’Конъл, за моя клиент е много важно светът да не повярва на този запис. Когато тази сутрин влизах в съда, лично аз твърдо вярвах, че Джон Харис е невинен, а записът и разговорът са подправени. Но нещо ме смути, когато видях записа за пръв път, и сега знам какво е. Не бях сигурен, преди мистър Камбъл да го покаже за втори път. После си спомних една дребна, незначителна подробност от неотдавнашна статия в американския печат.

— Мистър Райнхарт, говорете по същество. Какво виждате на този екран за разлика от мен?

Джей посочи коридора, който се виждаше през отворената западна врата на Овалния кабинет.

— На записа ясно се вижда дълъг коридор, разположен под прав ъгъл спрямо западната стена на кабинета. Но в истинския Бял дом няма подобен коридор, а само малка ниша. Мога да го твърдя без колебание, защото съм бил там и съм излизал през тази врата. Виждате ли, господин съдия?

О’Конъл стана от масата и слезе по стъпалата на подиума, за да огледа отблизо екрана.

— Да, виждам коридор. Но откъде да знам, че си спомняте правилно? Преди колко време бяхте там, мистър Райнхарт?

Джей се поколеба.

— Признавам, преди повече от десет години. Но човек не забравя този кабинет.

Докато съдията се връщаше на мястото си, Джей реши да изпробва един последен ход.

— Ваша Светлост, ако ми разрешите да помоля за десет минути почивка, държавният секретар на Съединените щати пътува насам. Той посещава Овалния кабинет всяка седмица и може категорично да отговори дали има такъв коридор, или не.

Съдията мълчаливо си седна. Почеса се по брадата, погледна към също тъй мълчаливия Камбъл и се приведе напред.

— Имате десет минути почивка, мистър Райнхарт.

 

 

Когато съдия О’Конъл отново откри заседанието, Джоузеф Байър зае свидетелското място и без колебание потвърди, че коридорът от записа не съществува в истинския Бял дом.

— Благодаря, мистър Байър, свободен сте — каза съдията и насочи поглед към Джей. — Мистър Райнхарт, ако това не е Белият дом… а аз вече съм убеден в това… то какво виждаме?

Джей се изправи.

— Господин съдия, в Съединените щати съществуват общо пет точни имитации на Овалния кабинет, използвани от филмовите режисьори. Едно от копията служи за заснемане на популярен телевизионен сериал. Другите непрекъснато се наемат за снимки на игрални и телевизионни филми. Могат да бъдат пренесени с камиони навсякъде в Америка. Сглобяват се за по-малко от седмица, а интериорът не се различава от истинското помещение. На този запис виждаме инсценировка, заснета в копие на Овалния кабинет.

Съдията погледна Стюарт Камбъл, който поклати глава и вдигна длан в знак, че няма какво да възрази или добави.

Джей пристъпи по-близо до екрана и започна да прехвърля кадрите напред-назад, явно напълно вглъбен в изображението.

— Мистър Райнхарт, ако сте приключили, сър…

Внезапно очите на Джей се разшириха и той вдигна пръст.

— Изчакайте… само секунда, Ваша Светлост…

— Мистър Райнхарт…

Джей се обърна.

— Съдия О’Конъл, ще възразите ли, ако ви помоля отново да слезете? Току-що открих още нещо, което категорично доказва моята правота.

Съдия О’Конъл поклати глава, после стана и отново се приближи до монитора.

— Ето тук, сър. Виждате ли това огледало на стената на коридора срещу вратата?

— Да.

— Погледнете в огледалото.

— Виждам някакви леко наклонени, почти вертикални черти — каза съдията. — Какво представляват?

— Това, господин съдия, са летви, които подпират декорите.

 

 

„Юро Еър“ 1020, в полет

— Десет двайсет, завийте надясно по курс нула девет пет градуса. Насочвам ви към най-близкото летище в Конемара. Пестите трийсет и три километра. Има една писта с номер две-седем и апаратура за кацане по прибори. Дълга е две хиляди и двеста метра.

— Какви са координатите? — бързо попита Аластър и щом получи данните, бързо ги въведе в портативното устройство. — Според мен излиза, че ни остават още сто километра, Галуей.

— Правилно — потвърдиха от земята. — Вече са деветдесет и осем.

— Кажи му, че ще стигнем, Аластър, но имаме само един шанс. Как е времето там? Ако е добро, можем да се опитаме да кацнем право на изток.

Аластър предаде въпроса.

— Получих сводката за Конемара — каза ръководителят полети. — Ниска облачност, видимост един километър, мъгла, вятър с посока две седем нула и скорост деветнайсет километра в час. Апаратурата за кацане по прибори е включена. Кажете какво още искате.

Аластър се обърна към Крейг, който облиза пресъхналите си устни и отново започна да изчислява наум.

— Мисля — започна Крейг, без да извръща глава, — че нямаме друг избор, освен да се насочим по прибори към писта две седем, макар това да означава, че ще трябва да отминем летището и да се върнем. Имаме достатъчно височина, за да се отдалечим на два километра и половина в южна посока, после да направим остър ляв вираж на сто и осемдесет градуса, да се насочим на запад по прибори, да открием локализатора за писта две седем… и да започнем снижаването.

— Да отминем летището? По дяволите, Крейг, та той може да ни насочи право към него!

Крейг хвърли бърз поглед към Аластър.

— Но не го виждаме! Ами ако сме на триста метра встрани от пистата, когато намалим скоростта? Ще се срутим върху някоя сграда без никакъв шанс за повторен заход.

— И ако заобиколим, пак нямаме шанс!

— Аластър, два двигателя не работят. Имаме само един шанс, това е! Но ако запазим скоростта, все още ни остава хидравликата за управлението, за колесника и може би за задкрилките, а освен това системата за кацане по прибори ще може да ни насочи. Трябва само да задържим височината. За всеки случай си приготви фенерче.

— Приготвил съм го.

Аластър отново провери позицията по портативния координатен прибор и командирското табло отляво. Осемдесет километра до Конемара, скорост триста трийсет и пет километра в час, височина шест хиляди и триста метра, плавно спускане, без насрещен вятър, а попътният вятър започваше да подобрява шансовете им да стигнат до летището с остатък от гориво за маневриране. Докато поддържаха висока скорост, въздушният поток през спрелите двигатели щеше да върти турбините и да поддържа налягане в хидравличните системи. Акумулаторите можеха да издържат още половин час. Но щом скоростта спаднеше под двеста и деветдесет километра, щяха да загубят хидравликата и им оставаше само резервната лостова система за ръчно управление на крилете.

— Добре — каза Аластър. — Както го виждам, ще минем южно от пистата на около… около деветстотин метра. Остър ляв вираж със спускане четиристотин… не, триста и шейсет метра в минута би трябвало да ни изведе за кацане на височина около двеста метра и почти без подемна сила.

— Трудничко е, но ще се справим. Аластър, предай това на въздушния контрол и му кажи, че трябва да започнем виража точно на километър и половина източно от началото на пистата с отклонение точно два километра и половина на юг.

— Сигурен ли си?

— Ако искаш, провери и ти, Аластър, но смятам, че това ще ни осигури пространство за маневриране. Винаги мога да се насоча за кацане, стига да действа хидравликата, а това означава, че трябва да поддържам скоростта, тоест на финала стръмно да сляза надолу.

— А колесникът?

— Ще го спуснем, когато започна виража. Използвай го като въздушна спирачка. Бъди готов да задействаш ръчното освобождаване, ако нямаме хидравлично налягане. И… стой настрани от мен, но на финала изтегли лоста за ръчно управление и имай готовност да ми помогнеш.

— Разбрано.

— Ще поддържам триста и двайсет километра в час, докато се насочим право към пистата, после ще се опитам да спусна задкрилките. Ако кацнем с триста и двайсет, няма да можем да спрем.

— Разбрано. Остават шейсет и два километра.

Аластър старателно обясни плана на ръководителя полети, като следеше посоката по бордовия компютър и хоризонталния индикатор, за да е сигурен, че леко се отклоняват на юг от летището.

— Знаят ли, че идваме? — попита той.

— Да, сър — отговориха от земята. — Аварийните екипи са в пълна готовност. Имате разрешение за кацане. Потвърждавате ли, че нямате мощност?

— Двигателите ни не работят. Горивото свърши.

— Разбрано.

— Четирийсет и пет километра, Крейг — съобщи Аластър, после измъкна от чантата си технически наръчник и трескаво взе да прелиства, търсейки допустимата скорост за кацане.

— Тъй като без горивото сме олекнали, триенето в пистата ще е по-малко, няма да имаме и скоростни спирачки, а за реверс… нали разбираш…

— Трябва да работят двигателите — довърши Крейг.

— Аха.

— Разбрах те.

— Трийсет километра — каза Аластър.

— Добре… сега да се настроим за кацане по прибори. Провери дали съм избрал правилната честота и верния курс… две седем нула.

— Вече проверих.

— Когато… когато намалим скоростта, ще действаме както можем. Спускам машината и настъпвам спирачките, за да спрем.

— Разбрано, Крейг. Нали знаеш, че противоблокадните системи няма да действат и ако гумите изгърмят…

— Знам… изобщо няма да спрем. Ще внимавам.

— Двайсет километра.

— Разбрано. Височина?

— Добре сме. Слизаме под хиляда и осемстотин. Жалко, че не се вижда нищо освен мъгла.

— Ще видим. Затегни предпазните колани.

— Готово.

— Предупреди в салона да заемат позиция за аварийно кацане.

— Не мога. Няма ток.

— Вярно — промърмори Крейг.

— Шест километра до летището, Крейг, курс нула девет нула, отклонение два километра и половина на юг.

— Добре. Обади ми се точно когато минем покрай началото на пистата, после следи колко ще изминем на изток от тази точка.

— Дадено.

— Височината е… хиляда метра — промърмори си Крейг и леко приведе носа надолу, за да слезе на деветстотин, докато отминаваха началото на пистата.

— Изравнихме се, Крейг. Скорост триста и петдесет. Видимост нула.

— Разбрано.

Отдолу повториха същата информация.

— Сега изчакайте, сър — каза Аластър. — Край на връзката, докато приключим. — Той се озърна наляво. — Добре, Крейг, един километър на изток, височина осемстотин и петдесет метра, скорост триста и двайсет.

— Разбрано.

— Километър и половина на изток, скорост триста и двайсет, височина осемстотин.

— Продължавай да отброяваш. Изчакваме.

— Километър и осемстотин, километър и деветстотин, два километра…

— Добре! Спусни колесника!

Крейг насочи боинга наляво под ъгъл четирийсет и пет градуса и започна обратния вираж към пистата.

— Колесникът спуснат — обяви Аластър, след като дръпна ръчката и бе възнаграден с три зелени светлинки. — Спуснат и блокиран, Крейг. Летим на север, крен четирийсет градуса, скорост триста и двайсет, височина шестстотин и трийсет, намираме се на три километра от началото на пистата. Прекалено високо и прекалено бързо летим. Не виждам светлини, нищо не виждам, освен мъгла.

— Имай вяра.

— Локализаторът се задейства, Крейг. Наближаваме бързо.

— Увеличавам… крена! — изрече Крейг и наклони странично боинга вляво почти на петдесет градуса, за да навлезе по курса за приземяване. Прекрати виража точно навреме, насочен безпогрешно към невидимата писта отпред, после посегна към лоста на скоростната спирачка и го дръпна. Спадащото хидравлично налягане послушно вдигна плоскостите върху двете крила, което увеличи ъгъла на спускане и намали скоростта.

— Точно по курса, разстояние два километра, височина четиристотин и осемдесет. Трябваше да сме под двеста.

— Свали задкрилките на петнайсет!

— Задкрилките ли? Крейг, използваме скоростни спирачки! Забрави ли, че задкрилките са забранени при това положение?

— Нямам избор. Трябва да намаля скоростта.

— Разбрано.

Аластър бързо дръпна лоста, докато Крейг притискаше щурвала напред, за да увеличи ъгъла на спускане и задкрилките се раздвижиха с последния остатък от хидравлично налягане.

— Километър и половина до пистата, много сме високо, скорост триста, височина триста и шейсет.

— Снижавам! Задкрилки на трийсет!

Ръката на Аластър почти незабавно измести лоста.

— Задкрилки от петнайсет на трийсет. Осемстотин метра, Крейг, височина двеста и петдесет, спускане с шестстотин метра в минута, скорост двеста и деветдесет.

— Насочи ме в ъгъла за приземяване! Ще навлезем отгоре.

— Спускане шестстотин в минута, височина сто, скорост двеста и осемдесет. Не забравяй, хидравликата може да откаже. Недей да изчакваш прекалено.

Право пред тях изникна съзвездие от мъгливи светлинки, които стремглаво летяха насреща. Крейг притегли щурвала към себе си.

— Спускане триста и шейсет, височина петдесет, скорост двеста и петдесет. Дърпай, Крейг!

Крейг изтегли щурвала почти в скута си и усети как носът се надига, но все по-бавно с всяка секунда, докато намалялата скорост забавяше въртенето на турбините и хидравличното налягане спадаше.

— Трийсет метра! Слизаме твърде бързо! — съобщи Аластър.

Пистата вече беше под тях, но се спускаха прекалено стремително.

Крейг бе изтеглил своя лост за ръчно управление, Аластър също и изведнъж двамата почнаха да въртят назад с бясна скорост, за да вдигнат носа на самолета. Усетиха как машината се подчини в последната секунда, скоростта на спускане намаля рязко и колелата докоснаха бетона с не особено силен удар.

— Върти обратно! Носът надолу! — извика Крейг.

Двамата завъртяха в обратна посока, спускайки предния колесник към пистата.

— Спирачките, Крейг! — извика Аластър.

Крейг пусна лоста за ръчно управление, дръпна ръчката на скоростните спирачки и за момент се изненада, че вече е изтеглена. Беше забравил. Сега им оставаше само аварийното спирачно налягане. Противоблокадните системи не действаха без електричество.

Светлините на пистата прелитаха край самолета.

— Скорост сто и деветдесет, Крейг!

Ако натиснеше спирачките прекалено силно, щеше да спука гумите и боингът непременно щеше да излезе извън пистата.

В далечината отпред вече се виждаха червените лампи, отбелязващи края. Наближаваха бързо. Крейг натисна спирачките и усети как дисковете захапват. Същевременно използваше кормилните педали, за да удържа самолета между двете ивици от размазани светлини.

— Сто четирийсет и пет! — обяви Аластър. — Сто и трийсет… сто и десет…

Червените лампи в края на пистата застрашително се приближаваха.

Спирачките не държаха, може би почваха да прегряват.

— Осемдесет километра… шейсет!

Крейг пое риска да спука гума и натисна спирачките.

Червените светлини вече бяха съвсем близо, когато Аластър обяви скорост трийсет километра в час. Крейг натисна с всичка сила остатъците от спирачки. Усети как боингът се разтърси и спря точно когато червените светлини изчезваха под носа на машината.

 

 

Около трийсет секунди двамата пилоти седяха като вцепенени. Не смееха да повярват, че са живи и невредими.

Аластър посегна към бутона на предавателя, като се надяваше в акумулаторите все още да има енергия.

— Галуей, десет двайсет се приземи без произшествия на летище… забравих го как беше. Благодарим, сър.

— Богородице, Исусе и Йосифе! — възкликна развълнувано ръководителят полети, без следа от досегашния хладнокръвен професионализъм. — Сега вече мога да си поема дъх. Браво, момчета!

 

 

Четирите съдилища, Дъблин, Ирландия

Съдия О’Конъл отново бе седнал на мястото си и усърдно записваше нещо, за да спечели време за размисъл. Най-сетне вдигна глава.

— Много добре. Съдът смята представения днес видеозапис за крайно недостоверен, тъй като мистър Камбъл не успя да обори подозренията за фалшификация. Връщаме се точно там, откъдето започнахме преди два часа. И тъй, мистър Камбъл, имам един въпрос към вас, сър. Можете ли да предложите на съда някакво доказателство в подкрепа на перуанската международна заповед за арест и молбата за екстрадиране освен очевидния факт, че въпросните документи са издадени от перуанските съдебни власти?

Стюарт Камбъл бавно се изправи, покашля се и дълго гледа листовете пред себе си, преди да вдигне очи към съдията.

— Милорд, без видеозаписа не разполагам с доказателства. И бих искал да заявя, че ще трябва да получа нови инструкции от своя клиент, а освен това може би се налага да помоля чрез ирландския си колега да прекратим воденето на протокол.

Джей се приведе напред и прошепна на Майкъл:

— Какво означава това, по дяволите?

Майкъл надраска отговора в бележника си: „Означава, че се кани да зареже Перу и да бяга по-надалеч от случая“.

— Няма да настоявам за обяснение, мистър Камбъл — каза О’Конъл. — Според мен причините са очевидни. Приема се. По липса на доказателства заповедта за арест се обявява за невалидна в Република Ирландия, а молбата за екстрадиране се отхвърля.

Този път чукчето удари решително.