Джон Нанс
Насрещен вятър (46)

46

„Юро Еър“ 1020, в полет

Четвъртък, 11:05 ч дъблинско време

Шери Линкълн забеляза пребледнялото лице на Джилиан Уолц, когато стюардесата излезе от пилотската кабина. Стана и я догони в предния кухненски бокс.

— Какво е станало?

— О, нищо. Дребни технически…

— Джилиан! Знам, че съм цивилна и не разбирам много от самолети, но усещам кога ме залъгват. Какво става? Ако е нещо лично, няма да ти се меся, но ако е свързано с полета, трябва да ми кажеш.

Джилиан извърна глава и прехапа устни, после погледна Шери в очите и безуспешно се опита да се усмихне.

— Имаме малък проблем. Ветровете са по-лоши, отколкото предвиждахме и… и…

— Да не би да ми казваш… че няма да кацнем в Ирландия?

Джилиан тежко въздъхна.

— Не… не казвам такова нещо. Ще кацнем в Галуей, защото не ни достига гориво.

— А дотам ще ни стигне ли?

— Само за един заход. В Галуей има мъгла, и ако искаш да знаеш, умирам от страх.

Шери на свой ред преглътна мъчително.

— Но нали ще успеем?

— Крейг казва, че ще успеем, но всичко виси на косъм. Отдавна познавам тия момчета и най-много ме плаши това, че никога не съм ги виждала толкова кротки.

 

 

Четирите съдилища, Дъблин, Ирландия

Преди съдия О’Конъл да обяви почивката, Майкъл Гарити скочи на крака.

— Милорд…

— Седнете, мистър Гарити, този съд няма доверие във вас! Не ви разрешавам да говорите.

— Тогава може би ще изслушате мен, господин съдия.

Макар съдия О’Конъл да бе видял как Джей Райнхарт става на крака, фактът, че външен човек дръзва да се обръща към съда, за момент го лиши от дар слово.

— Какво?

— Ваша Светлост… извинявайте, исках да кажа милорд…

— Нямате право да се обръщате към съда, мистър Райнхарт.

— Господин съдия, след като забранихте на адвоката ни да говори, а обвиняемият не е тук, за да се защити лично, оставам единствено аз.

— Седнете, сър!

— Не, милорд…

— Не се обръщайте към мен! Вие нямате адвокатски права в тази страна!

— Вярно, но все пак съм адвокат, положил клетва пред закона, и мога да говоря от името на своя клиент, щом няма кой друг да го стори. А към вас ще използвам обръщението, което сметнете за уместно, съдия О’Конъл.

Съдията уморено се облегна назад, стрелна поглед към Камбъл и отново погледна Джей.

— Какво точно искате да кажете, мистър Райнхарт?

— Само едно, господин съдия. Аз предложих идеята да направим новия звукозапис, за да докажем, че всеки запис може да бъде фалшифициран. Не сме имали намерение да подведем съда. Напротив. Смятах, че с думи няма да докажем нищо. Трябваше да покажем на практика как може да се извърши това. Да ви покажем, че един добър имитатор може да наподоби характерния глас на Джон Харис. И го доказахме. Доказахме също така, че един талантлив артист може да имитира и гласа на мистър Ренълдс. Колкото и да сте разгневен от тази тактика, сър, на практика тя доказа твърдението ни. Без допълнителни доказателства, че записът е автентичен… а очевидно мистър Камбъл просто не е в състояние да предяви днес подобни доказателства… няма начин съдът да разбере истината. А няма ли истина, касетата не може да се използва като достоверно доказателство за обвиненията срещу Джон Харис.

— Приключихте ли, сър? — попита О’Конъл с язвителен глас.

— Да, господин съдия. Благодаря ви — отвърна Джей и седна.

— Цялата тази реч да се заличи от протокола — нареди съдията. — Тя по никакъв начин не промени мнението ми за цирка, в който се опитахте да превърнете моя съд, мистър Гарити. Но все пак… готов съм да преосмисля нещата. Обявявам петнайсет минути почивка, а след това ще обявя решението си за ареста и екстрадирането.

 

 

„Юро Еър“ 1020, в полет

Внезапният звън на сателитния телефон изтръгна двамата пилоти от напрежението на битката между гориво и разстояние.

Аластър вдигна слушалката и едва разпозна напрегнатия глас на Джей Райнхарт.

— Току-що получих съобщението на Шери, че летите обратно! Кажи ми, че не е вярно.

— Така е за съжаление — отвърна Аластър. — Дори вероятно ще се наложи да кацнем в Галуей, защото не ни достига гориво.

— В Галуей?

— Да.

— Можете ли… да презаредите и да опитате отново?

Аластър поклати глава, без дори да погледне към Крейг.

— Няма начин. Ветровете са адски.

За момент отсреща настана мълчание.

— Разбирам. Може ли да поговоря с Шери?

Крейг повика Шери по радиоуредбата и след десет секунди тя влезе в кабината.

— Обажда се Джей, Шери — обясни Аластър и й подаде слушалката. — Казах му, че се връщаме в Ирландия.

— Джей! Вече знаеш, че се връщаме.

— Нищо не стана, Шери. Всичко се провали. Съдията си е навил на пръста да прати Джон в Лима. Сега обяви почивка и обмисля дали няма начин да ускори процедурата и незабавно да го качи на самолета.

— О, боже.

— Връщате се в най-неподходящия момент.

— Какво да правим, Джей?

Гласът му бе мрачен, но инструкциите звучаха категорично.

— Най-напред гледайте да се приземите успешно. После ме потърси по телефона. Ако не отговоря веднага, остави съобщение и чакай. Мисля… мисля, че вече изчерпах всички възможности, но докато не се убедя в това, предпочитам да останете на борда.

— Разбирам. Успех.

 

 

Четирите съдилища, Дъблин, Ирландия

След повече от четирийсет минути съдия О’Конъл най-сетне влезе отново в залата.

Стюарт Камбъл бавно се изправи на крака.

— Милорд…

Леко изненадан, О’Конъл се обърна към него.

— Да, мистър Камбъл?

— Преди да отсъдите, милорд, искам да уточня още нещо относно видеозаписа.

Съдията се поколеба, после въздъхна.

— Наистина ли е необходимо, мистър Камбъл? Престаравате се.

— Необходимо е да влезе в протокола, милорд.

— Много добре. Говорете.

Още преди няколко часа Джей бе нагласил клетъчния си телефон на вибриращ сигнал. Сега настоятелното вибриране най-сетне стигна до съзнанието му. Той извади телефона, включи го и тихичко стана, за да излезе от залата.

— Мистър Райнхарт? — раздаде се познат глас. — Обажда се държавният секретар Байър.

— Слушам ви, сър — каза Джей.

— Ще ви свържа с Вашингтон, мистър Райнхарт. Един от моите хора има отговор на вашия въпрос. Ние пристигаме след половин час, но вероятно трябва да го чуете още сега. С две думи, прав бяхте.

Байър се канеше да затвори, но Джей го спря.

— Има още един въпрос, господин държавен секретар. Вие добре познавате Овалния кабинет. Ще ми опишете ли какво има пред западната врата? Трябва да си го изясня и е много важно, повярвайте ми.

 

 

В съдебната зала Камбъл натисна бутона на камерата и прехвърли записа до момента, когато президентът и Ренълдс обсъждаха операцията, приведени над разгъната карта. След това спря кадъра и се обърна към О’Конъл.

— Милорд, относно автентичността на този запис привличам вниманието ви към предмета, който се вижда върху бюрото. Виждате плочка с държавния печат на Съединените щати, обвита в прозрачна пластмаса, а отдясно има няколко документа с подписа на Джон Харис.

Камбъл се върна до масата, взе лист хартия и го връчи на секретарката, после подаде копие на Майкъл Гарити.

— Предлагам като доказателство документ от личната си колекция — писмо на Джон Харис от 1985 година с неговия подпис. Можете да се уверите, че този подпис съвпада с подписите върху документите на екрана.

Майкъл се запита дали да не възрази, че това може да реши само експерт графолог, но знаеше, че няма да постигне нищо.

— Приемам това, мистър Камбъл — заяви съдията.

Докато Стюарт Камбъл изключваше камерата, Джей се върна на мястото си и трескаво зашепна нещо на Майкъл Гарити.

— Мистър Гарити, имате ли да кажете още нещо, сър? — попита съдията.

— Една секунда, милорд — отвърна Майкъл, без да обръща внимание на гневната му физиономия. След малко стана и посочи Джей. — Милорд, получихме допълнителни сведения, които са изключително важни за случая, и моля да разрешите на мистър Райнхарт да ги изложи.

— Не.

— Милорд.

— Ако имате нещо за казване, мистър Гарити, кажете го лично. За този съд вие сте защитникът.

— Добре, милорд, макар да се боя, че вече не приемате думата ми.

О’Конъл погледна Гарити тъй, сякаш го виждаше за пръв път.

— Мистър Гарити… Размислих върху предишното си изказване. Може да съм прибързал. Няма да ви обвиня в оскърбление на съда заради вашето… представление.

— Благодаря, милорд.

— Изложете новите сведения.

— Както знаете, милорд, трета глава на Договора против изтезанията, известен също като Конвенция против изтезанията на ООН, категорично забранява на всяка страна членка да екстрадира или изпраща по друг начин когото и да било в страна, където има вероятност да бъдат прилагани забранени въздействия под формата на изтезания. Мистър Райнхарт току-що получи от Вашингтон и от държавния секретар на Съединените щати потвърждение, че САЩ разполагат с нови доказателства за предстоящото посочване на Перу от Организацията за граждански права към ООН като страна, където систематично се прилагат изтезания и необичайно жестоки наказания спрямо политическите затворници, между които се споменават и двама бивши перуански законодатели. Включването на Перу в този списък е официално основание да се смята, че страната проявява подчертана склонност към изтезаване на всички свои политически противници. Тази информация отговаря на съответните текстове от Договора против изтезанията, според които се забранява екстрадирането в държави, за които съществуват основателни предположения, че ще приложат забранени насилствени методи или необичайни наказания спрямо екстрадирания. Очевидно един бивш президент на Съединените щати влиза в тази категория и тъй като Перу има ясното намерение да приложи забранени изтезания спрямо Джон Харис, всяка молба за екстрадиране в тази страна трябва да бъде безусловно отхвърлена.

— Мистър Гарити — отговори съдията, — можете ли да подкрепите това изявление с нещо друго освен собствените си думи?

— Да, милорд, но ще бъдат необходими няколко дни, за да получим писмено потвърждение от ООН.

— При това положение отхвърлям възражението ви срещу молбата за екстрадиране.

— Милорд, в такъв случай предлагам заседанието да бъде отложено с десет дни, а ако все пак съдът вземе решение, изпълнението да се отложи със същия срок. Трябва ни време, за да осигурим документите.

— Предполагам — каза съдията, — че мистър Камбъл ще реагира безпристрастно на предложението ви, мистър Гарити.

Стюарт Камбъл не стана от мястото си. Съдията го гледаше с нарастващо удивление.

— Какво ще кажете, мистър Камбъл?

— Милорд?

— Предполагам, че имате възражения срещу предложението на мистър Гарити.

— Не, милорд, нямам.

— Нямате ли? — попита О’Конъл, съвсем объркан.

— Нямам.

— Мистър Камбъл, мистър Гарити предлага да отложим с десет дни заседанието, а вие не възразявате?

— Не възразявам, милорд.

Слисаният съдия помълча, после въздъхна и поклати глава.

— Добре тогава. Склонен съм да приема предложението. Обявявам кратка почивка.