Джон Нанс
Насрещен вятър (39)

39

Международно летище Дъблин, Ирландия

Сряда, 9:05 ч

Представителката на „Аер Лингус“ подаде билетите през гишето и кимна на следващия клиент — Джей.

— Правилно ли разбрах, че все още имате свободни места за прекия полет до Ню Йорк в десет? — попита Джей.

— Да, сър, мисля, че имаме. Един момент.

Младата жена почти цяла минута трака по клавиатурата на компютъра, преди отново да вдигне глава.

— Да, имаме места в туристическа и първа класа.

— Два еднопосочни билета, първа класа, ако обичате.

— Името ви, моля.

— Джон Харис — каза Джей.

Ново тракане по клавишите.

— Много добре, мистър Харис. Сега трябва да видя паспорта и кредитната ви карта.

Джей подаде кредитната карта, после се завъртя и хвърли поглед към Шери, която стоеше до вратата на терминала. Тя кимна, изчезна за около минута и се върна заедно с президента. Двамата тихо застанаха до Джей.

— Трябва да покажете паспортите си — каза той.

Харис се усмихна. Двамата с Шери подадоха сините си американски паспорти и видяха как представителката ги разлисти, после вдигна глава с непроницаема усмивка.

— Момент, моля. Веднага се връщам.

Тя напусна гишето и мина през една странична врата.

— Лоша работа — промърмори Джей.

— Виждам — отвърна Джон Харис. — Отнесе паспорта ми.

След минута младата жена се върна, следвана от мъж на средна възраст. Представителката отново седна зад гишето, а мъжът заобиколи и върна паспорта на президента.

— Добро утро. Аз съм Ричард Лейси, управител на бюрото — започна той, шарейки нервно с очи от Джон Харис към Джей Райнхарт и Шери. — Ще бъдете ли така добри да ме последвате?

— Мистър Лейси — каза Джей, — опитваме се да купим билет и да отпътуваме. Какво има?

— Аз… ще ви бъда задължен, ако ме последвате — каза Лейси и ги поведе през няколко врати към малка заседателна зала.

— Каква е тази история? — попита Джон Харис, когато вратата се затвори зад тях.

— Моля, седнете, сър.

— Не желая да сядам, мистър Лейси — каза Харис. — Желая да излетя с вашия самолет.

Лейси наведе очи към масата и дълбоко въздъхна.

— Знам това, господин президент.

— Добре — намеси се Джей. — Щом знаете кой е президентът Харис, значи имате определена причина да разговаряте с нас насаме. Каква е тя?

Лейси най-сетне вдигна глава.

— Ужасно съжалявам, но днес не можем да ви предложим пътуване по нашата авиолиния.

— И защо, мистър Лейси? — попита Джей, опитвайки се безуспешно да смекчи язвителните нотки в гласа си. — Да не би някой официален представител на ирландското правителство да е дал подобна директива? Ако е така, уверявам ви, че нарушава закона.

— Не е правителството.

— Тогава кой?

Лейси се обливаше в пот.

— Моля ви, няма ли да седнете за малко?

— Не — отсече Джей. — Вие ръководите авиолиния, а президентът Харис като гражданин се опитва да ви плати няколко хиляди долара. Нямате законно право да му откажете място. Рискувате да си навлечете огромен съдебен процес, сър.

— Решенията тук не зависят от мен, мистър…

— Райнхарт. Джей Райнхарт. Аз съм адвокат на президента.

— Да. Разбира се, мистър Райнхарт.

Той протегна ръка, но Джей отказа да я поеме.

— Разберете ме, директорът на компанията нареди независимо от заплахите и последствията да не продавам днес билети на президента Харис.

— А утре? — попита Джей.

— До второ нареждане. Не знам защо.

— Много удобно — отсече Джей.

Джон Харис леко положи ръка върху рамото му.

— Разбираме, че не зависи от вас, мистър Лейси — заяви президентът. — Но ще кажете ли, че не сте упълномощен да ми дадете обяснение?

Лейси извади от джоба си листче и му го подаде с разтреперана ръка.

— Наредиха да ви помоля да се свържете с мистър О’Дей на този номер. Това е нашият директор, той ще ви обясни.

— Много добре.

— Чакай малко, Джон. Не е добре! Ще подам съдебен иск и…

— Не, Джей. Да вървим. Благодаря, мистър Лейси.

— Можете да използвате телефона тук — предложи Лейси.

Джон Харис поклати глава.

— Не виждам смисъл да говоря с вашия директор или с когото и да било от авиолинията, сър. Или съм добре дошъл, или не. Вие очевидно смятате второто и също тъй очевидно приемате възможността за сериозни съдебни последствия.

— Да… струва ми се — измънка Лейси.

Той ги изведе в терминала, измънка още едно извинение и се отдалечи. Шери ги чакаше до вратата. Джей разгорещено й обясни положението.

— Ще разговарям с „Делта“ — каза той. — Чакайте тук.

Петнайсет минути по-късно Джей се върна изчервен и ядосан.

— Дъблинският управител на „Делта“ твърди, че ирландските гранични власти щели да ги глобят, ако ти разрешат да напуснеш страната с висящо съдебно дело, но не можа да ми каже с кого точно е разговарял. Не пожела и да ми даде телефонния номер на централното ръководство в Атланта. Будалкаше ме, разбира се.

— Очаквах нещо подобно, Джей — тихо каза Джон Харис.

— А аз не. Възмутително е!

Джон Харис кимна на Джей и Шери да го последват до една ниша в предната част на терминала, където президентът се обърна и приведе глава към тях.

— Да, възмутително е, но всички знаем, че зад цялата работа стои Стюарт. Можехме да очакваме нещо подобно. Успял е да ги сплаши с едва завоалирани заплахи за съдебни процеси или евентуални правителствени санкции и, разбира се, те ще извършат онова, което върши всяка компания в миг на съмнение — ще се презастраховат.

— Ти сякаш ги оправдаваш, Джон — каза Джей.

Президентът поклати глава.

— Както ти казах снощи, никога не подценявай Стюарт Камбъл. Той е същински Ламонт Кранстън и умее да замъглява умовете на хората.

Джей го погледна озадачено.

— Кой?

Джон Харис се усмихна.

— Ламонт Кранстън. За да го помниш, трябва да си прехвърлил петдесетте, Джей. Герой от една стара радиопиеса.

— Аха.

Джон Харис се озърна през рамо към изхода, после пак ги погледна.

— Да се връщаме в хотела. Там ще обсъдим следващия ход.

— Радвам се, че говорите тъй спокойно, господин президент — каза Джей.

Харис го погледна в очите.

— Така изглежда отстрани, Джей. Само аз си знам какво ми е.

 

 

Хотел „Грейт Съдърн“, летище Дъблин, Ирландия

Аластър Чадуик пиеше чаша портокалов сок, когато видя Крейг Дейтън, по джинси и бяла риза, да влиза в хотелския ресторант. Изглеждаше много доволен.

— Усмихваш се — отбеляза Аластър.

— Да — лаконично отвърна Крейг.

— Ще дойдат ли Джилиан, Урсула и Ели?

— Джилиан ще слезе след малко — каза Крейг. — За останалите не знам.

— Струва ли ми се, или наистина забелязвам перца от канарче по устата ти? — попита Аластър с подчертано сух глас.

Крейг седна, кимна на сервитьора и посочи чашата си за кафе, после се обърна към Аластър.

— Перца от канарче ли?

— Да, като на котарак, който току-що е излапал канарчето. С други думи, изглеждаш непоносимо самодоволен.

— Тъй ли? Е, преди малко имах много странен разговор с нашия главен пилот.

— Нима? Странен? Крейг, всеки разговор с хер Вуртшмит е странен по дефиниция. Човекът е чист параноик с мания за нормалност.

— Може би, но той ми каза да продължавам и обеща да ми прати по факса чартърните документи за митниците в Исландия, Канада и Щатите, ако нашият клиент реши да продължи полета.

Аластър се смая.

— Просто така?

— Да, просто така.

Вторият пилот седна по-удобно и се покашля.

— Крейг, съвсем меко казано, снощи прахосахме доста хилядарки на британците, като ги пратихме да търсят катастрофирал самолет, който не беше катастрофирал. Знае ли Вуртшмит?

Крейг задигна една от препечените филийки на Аластър и наля сметана в кафето си.

— О, знае, но прие моето обяснение.

— Аха! — възкликна Аластър и за по-изразително размаха последната филийка. — Ето че си дойдохме на думата! Пак си му скроил шапка!

— Извинявай, какво? Пак ли говориш на британски жаргон?

— Скроил си му шапка. На ливада си го направил. Пратил си за зелен хайвер горкия човечец.

— А, да. Това, последното го разбрах.

— За бога, Крейг, какво му каза?

— Казах му… — За да засили напрежението, Крейг не довърши и разгърна менюто.

— Да? Какво?

— Казах му, че сме отменили разрешението за кацане по прибори, за да останем в международно въздушно пространство и да избегнем евентуални дипломатически проблеми, а после по някаква неизвестна причина въздушният контрол в Лондон не е приел обажданията ни.

— Само това ли?

— Е, може… може и да съм му казал… или някак да съм намекнал… че сме действали по преки заповеди от Кралските военновъздушни сили и Белия дом.

— Преки…

— Преки заповеди. Казах му, че е секретно. Той отвърна, че не иска да знае повече.

— Да, представям си. И аз не бих искал.

— Напоследък почва да се държи като Шулц от „Героите на Хоган“. Гледал ли си го? Помниш ли стария Шулц? Щом Хоган или неговите момчета врътнеха някой номер, Шулц се провикваше: „Нищо не знам!“.

— Завиждам на Шулц. И тъй… в близките няколко часа няма да изхвръкнем на улицата.

— Да, поне дотогава. Лети ли ти се до Мейн?

— Имам ли избор?

— Не.

— В такъв случай от какво зависи дали ще летим, или не?

— Най-вече от това дали президентът Харис ще успее да си осигури билет за редовен полет. Ако не успее, тогава нещата опират до времето, ветровете в горните слоеве на атмосферата, грижливото планиране и възможността някой да ни откаже разрешение за излитане.

— Смяташ ли го за сериозна заплаха?

— Да, така смятам. Засега нямам никакви вести от въздушния контрол, но за пряк полет ще трябва да използваме Северноатлантическата навигационна система, а това могат да ни откажат без каквито и да било обяснения.

Аластър кимна.

— Ще бъде точно толкова лесно, колкото да се сплаши един въздушен инспектор с обаждане от американски сенатор. Едно телефонно обаждане на Камбъл до съответните хора, и изобщо няма да се отлепим от земята.

 

 

Лондон, Англия

Държавният секретар Джоузеф Байър остави слушалката и се облегна назад с ръце зад тила, докато седналият наблизо сътрудник го гледаше въпросително. Цяла минута Байър не му обърна внимание, отмервайки грижливо необходимото време, за да подчертае, че е водач на глутницата, както обичаше да се нарича.

— Чудиш ли се какво искаше този път президентът, Андрю? — попита накрая той, без да откъсва поглед от отсрещната стена.

— Да, сър.

— Искаше да знае защо, след като вече знаем, че Харис и Райнхарт са в Дъблин, не сме там да им държим ръцете.

— Да, сър.

— Знаеш ли защо?

— Не, сър. По-точно, струва ми се, че знам, но не чух какво му отговорихте.

— Казах му, че адвокатът на Харис настоява да командва парада, а Харис настоява да оставим нещата в негови ръце, тъй че просто ще изчакаме да го арестуват, а после ще отлетим да оправим положението. Щом не иска помощ от нас, тъй да бъде. Само ще следим ситуацията. А дотогава нека Харис се поизпоти.

— Да, сър.

— Междувременно повикай останалите. Трябва да се свържем с Ирландия по официалните канали.

— Вие не обичате Харис, нали, сър?

— Няма нищо общо с политиката, Андрю. Чух какво е заявил мистър Камбъл на онова заседание — че Харис съзнателно одобрил използването на изтезания и убийства. Дълбоко съм разтревожен, че може наистина да има подобен запис.

— И ако има?

Байър отпусна ръце и се завъртя към сътрудника си.

— Ако има, Джон Харис дори не си и представя как е загазил, а нас ще въвлече в ужасен скандал. Нямам думи да ти опиша каква вреда може да нанесе на американската външна политика.

 

 

Дън Логер, Ирландия — Южен Дъблин

Почитаемият съдия Джералд О’Конъл бе запокитил малкия електронен будилник в отсрещния ъгъл на стаята, защото проклетата машинка най-нагло си позволяваше да буди един висш магистрат от Върховния съд, преди да е готов за връщане към реалния свят.

Трийсет минути по-късно той неохотно си призна, че дори и в празник някак не върви човек да се въргаля самичък в леглото до десет часа.

Съдията се извъртя, седна и провери настроението си. То се оказа необичайно кисело. Да спи сам бе едновременно мъчение и разкош. Откакто съпругата му замина на екскурзия до Съединените щати, можеше да се излежава на воля, но липсата на женска компания го дразнеше. Мисис Елизабет О’Конъл беше все още хубава, секси и силно желана — особено в този момент, по дяволите. А какво правеше тя? Вместо да изпълнява съпружеските си задължения, хойкаше нейде на другия край на света заедно с шантавата си сестра.

Ще я тикна на топло за оскърбление на съда, непременно ще го направя, помисли си той, доволен, че жена му няма как да узнае за тази мисъл. Макар и не червенокоса, тя бе ужасна в гнева си, а желанията му понякога я вбесяваха.

— Значи ме искаш сега, а, господин съдия? — викна тя една сутрин преди няколко месеца, след което смъкна нощницата и застана величествено пред големия прозорец на спалнята, та да я видят съседите. — Щом е тъй, давай, проклетнико! Тук и сега! Или предпочиташ да го направиш на масата в съдебната зала?

Той разтърка очи и си припомни също тъй досадния факт, че днес е дежурен и трябва да търпи всеки скапан адвокат или друг некадърен защитник на ирландското право, който не може да се справи с вълната от престъпления и наказания без благословията на съдия с бяла перука.

— По дяволите! — изръмжа О’Конъл просто за да чуе как протестът отеква между стените.

Докато си вареше яйца и препичаше филийки в кухнята, той свирепо чакаше телефонът да зазвъни и провокацията не закъсня.

— Ало.

— Съдия О’Конъл?

— Да не мислите, че някой друг ще се върже да ми виси на телефона по празниците?

— Извинявайте, господин съдия. Предполагах, че сте дежурен.

— Да, мътните да го вземат. Кой се обажда?

— Патрик Нолан, сър, от фирмата „Маккълоу, Малоун и Бърк“. Боя се, че имаме спешен случай, свързан с бивш президент на Съединените щати, а изчерпахме всички възможности да открием районен съдия.

— Не ще и дума — изсумтя О’Конъл. — Всички са се изпокрили. Значи президент на Съединените щати? Това да не е майтап?

— Не, милорд.

Нолан набързо обясни случая. Седнал до кухненската маса, О’Конъл го изслуша внимателно и накрая попита:

— Значи искате да бъде издадено разрешение за арест въз основа на заповед от Интерпол?

— Да, милорд.

— А къде са гардовете? Подобна заповед трябва да бъде представена от тях, а не от частна кантора.

— Ще я представят, милорд. Аз само им помагам.

— Ще протестират ли адвокатите на мистър Харис?

— Сигурни сме, че ще протестират, господин съдия, и сме готови да ги уведомим, щом дадете съгласие да ни приемете.

— Откъде ви хрумна, за бога, че имам юрисдикция над подобен случай? Та това е просто заповед за арест!

Патрик Нолан бързо и предпазливо изложи аргумента си:

— Според закона, милорд, при отсъствието на районен съдия вие имате право да вземете решение, ако желаете.

— Е, мога и да разгледам случая, но си избийте от главата всякакви фантазии, че ще идвате днес у дома.

— Моля за извинение, господин съдия, но има опасност обвиняемият да избяга.

— От Ирландия ли?

— Да.

О’Конъл се позамисли.

— Казахте, че този човек е бивш президент на Съединените щати. Спомням си името.

— Да, господин съдия.

— Имате ли сериозни опасения, че може пак да извърши престъпление нейде другаде?

— Не, господин съдия, но може да излезе извън нашата юрисдикция.

— Какво? Казахте, че предполагаемото престъпление е извършено в Перу, нали така?

— Да, милорд.

— Онова Перу, с индианците и ламите, дето е на другия край на скапания глобус?

— Да, милорд.

— А ние тук все още живеем в Ирландската република, ако не се е случило нещо, откакто си легнах снощи, нали?

— Ъъъ… да, милорд.

— Тогава за какъв дявол се тревожите?

— Ами…

— Питам ви, има ли опасност този човек тепърва да инквизира някого, ако не броим мен, разбира се?

— Не, господин съдия, но…

— В такъв случай заповядайте утре сутрин, господин адвокат! Ще разгледам случая точно в единайсет. Не, в десет сутринта. Ще уведомите ли адвоката на Харис?

— Да, милорд.

— Добре. А сега ме оставете на мира.

Той тръшна слушалката и замислено захапа препечената филийка. Един случай с участието на толкова високопоставена личност щеше да предизвика голямо внимание. Репортажи в медиите, държавни служители, дипломати и гръмогласни тълпи от заинтересовани лица.

Интересно дали има нещо вярно в това обвинение, запита се той, опитвайки се да потисне старата си неприязън към нахалния стремеж на американското правителство да се меси навсякъде.

Може да се окаже адски интересно!