Джон Нанс
Насрещен вятър (36)

36

В близост до международно летище Дъблин, Ирландия

Вторник, 21:05 ч

— Външните светлини работят, височината проверена, всички показатели в норма — докладва Аластър, докато Крейг Дейтън изключваше автопилота на боинга и леко изтласкваше щурвала напред, за да започне плавното спускане според системата за кацане по прибори.

— Насочваме се за приземяване. Задкрилки на двайсет и пет, спусни колесника, започни проверката — нареди Крейг.

— Разбрано — отвърна Аластър. — Задкрилки на двайсет и пет… колесникът спуснат.

Той премести лоста за колесника в долно положение и пое в скута си ламинирания списък, за да изчете проверката преди кацане.

— Задкрилки надолу, Крейг.

— Разбрано. Летището се вижда, задкрилки на трийсет — отговори Крейг.

На шест километра пред тях блеснаха светлините на пистата.

— Задкрилките наближават трийсет. Готово. Повторна проверка на задкрилките и колесника, имаме разрешение за кацане. Скорост сто деветдесет и осем километра в час.

Боингът беше на петнайсет метра височина, когато достигна началото на пистата. Крейг увеличи мощността и спря спускането миг преди колелата да докоснат бетона, после остави самолета лекичко да се спусне сред пронизително скърцане и струи дим от изгоряла гума.

Ръката на Крейг се стрелна напред, за да сграбчи спирачния лост и да го дръпне преди намесата на автоматичната система — състезание, което не бе спечелил нито веднъж, но то все пак предоставяше допълнителна осигуровка.

Той хвана лостовете на реверса и обърна напред реактивните струи, като по този начин намали скоростта на тежката машина.

— „Юро Еър“ десет десет, отклонете към изход Браво, свържете се с наземните служби — обади се глас от кулата.

— Тук десет десет, разбрано, сър. Моля ви да проверите дали въздушен контрол Дъблин е съобщил в Лондон, че сме добре.

— Лондон вече знае, десет десет. Доста вълнения предизвикахте тази вечер.

— В превод — усмихна се Аластър, докато ръцете му сръчно изпълняваха процедурите след кацане — това означава: „Тепърва има да обяснявате до прегракване, момчета“.

— Сигурно е прав — каза Крейг и отби към изхода от пистата.

В това време Аластър превключи на честотата на наземния контрол, свърза се и след като отпусна бутона на предавателя, обърна глава към Крейг.

— Нашият почитаем главен пилот сигурно ще е във възторг от последния ни фокус.

— Може още да не е чул — отвърна с усмивка Крейг, без да откъсва очи от пистата.

— А утре слънцето може да изгрее от запад, славни мой капитане. Сигурен съм, че това ще е последната капка.

— Десет десет, тук наземен контрол Дъблин. Рулирайте към стоянка осемдесет и три, моля. Това е до отклонение Папа.

— Чудя се кой умник е измислил тая дума „стоянка“ — промърмори Аластър.

Крейг спря боинга и включи спирачките на колесника. Докато правеха финалната проверка, той видя отляво да се приближава подвижна стълба. Джилиан подаде глава в кабината.

— Може ли да отворя външната врата, Крейг?

— Да, ако Мат Уорд и Шери не възразяват — каза Крейг.

— Съгласни са.

— Тогава да се махаме час по-скоро.

Шери Линкълн излезе на стъпалата сред ирландската нощ и с удоволствие вдъхна дълбоко прохладния влажен въздух. С нетърпение чакаше да си легне в истинско легло за пръв път от четирийсет и осем часа насам.

Мат Уорд застана зад нея.

— Хубава нощ, нали? — подхвърли той.

— Да. Освен това няма и помен от войници, полицаи или някаква друга заплаха.

— Поне засега — уточни Мат, като посочи четирима мъже, които заобиколиха носа на боинга и се отправиха към подножието на стълбата.

Мат изтича надолу и спря групата. Шери чу да споменават името „Джей“. В това време излязоха Крейг Дейтън и президентът Харис, следвани от Джилиан, Урсула и Ели.

Шери слезе по стъпалата, без да откъсва очи от двамата мъже, които разговаряха с агента. Питаше се на кого от тях принадлежи сериозният отмерен глас, който звучеше тъй успокояващо в най-тежките мигове.

Първият от двамата беше нисичък и закръглен, с широка усмивка и буйна бяла коса; вторият имаше атлетична фигура и ръст малко под метър и осемдесет, гъста черна коса и изразително лице с големи черни очи.

Шери усети лека тръпка на облекчение, когато вторият пристъпи напред с протегната ръка.

— Мис Линкълн, предполагам.

— Мистър Райнхарт?

— Или може би трябваше да кажа „мисис Линкълн“?

Тя се усмихна.

— Не, бяхте прав от първия път. А най-добре ми казвайте просто Шери.

— Чудесно е да ви срещна най-сетне, и то в безопасност — каза Джей и леко стисна ръката й, после погледна зад нея, където Джон Харис бе слязъл от стълбата и се приближаваше с бърза крачка.

— Джей!

Джей се усмихна, стисна още веднъж ръката на Шери и я пусна, за да се здрависа с Харис.

— Толкова неприятности не съм виждал от вас дори когато ми бяхте шеф, господин президент.

— В Белия дом ни учат как да тормозим всички едновременно — каза президентът, после се обърна, за да го запознае с Крейг Дейтън и Аластър Чадуик.

Джей на свой ред представи Майкъл Гарити, после кимна към двамата мъже, които стояха настрани.

— Господата са от ирландските емиграционни служби.

Единият служител се усмихна и посочи групата.

— Е, добри хора, кой от вас е бил президент на Съединените щати?

* * *

Когато приключиха с формалностите и документите, Джон Харис кимна на Джей и посочи друг самолет, спрял наблизо.

— Виждам, че Камбъл е тук.

— Нима… познавате самолета? — изненада се Джей.

Харис се навъси и кимна.

— Да, от „Сигонела“. Беше паркиран доста далеч, но цветовете на емблемата са характерни.

— Пристигна почти преди час — каза Джей. — Недоумявам как е разбрал, че сте още във въздуха и летите точно към Дъблин.

Президентът поведе групата към терминала.

— Никога не подценявай Стюарт Камбъл, Джей. Звучи банално, но едва ли бих могъл да ти дам по-ценен съвет.

— Напълно вярвам — отговори Джей. — И предполагам, че сега е вдигнал на крак всичките си сътрудници да търсят съдия. По пътя към хотела Майкъл ще те запознае с подробностите, но смятам, че до утре сутрин сме в безопасност. Нещо повече, едва ли ще успеят да предявят заповедта преди четвъртък сутринта, защото утре е Денят на свети Патрик. Но, Джон, ако има възможност утре сутрин да те измъкнем оттук с редовен полет, трябва да го направим. Непременно.

— Възможно ли е? — попита президентът, докато Джей отваряше вратата на терминала пред него и Шери.

— Нямах време да проверя — каза Джей, когато го догони, след като бе оставил Гарити да държи вратата за останалите. — А и, честно казано, не ми се искаше да правя резервация на твое име. Боях се, че хората на Камбъл ще забележат.

— Но имаш списък на полетите, нали? — попита Шери.

Джей кимна.

— Да. Преките полети са на „Аер Лингус“ и „Делта“, макар че „Делта“ има междинно кацане в Шанън. Мислех си, че можеш да използваш моя паспорт, Джон…

Президентът спря, поклати глава и се озърна към Шери.

— Няма да постъпя така, Джей. Човек все някъде трябва да тегли чертата. Освен това използването на чужд паспорт е престъпление в почти всяка държава. Знаеш го.

— Аз… да, знам, но просто искам да се прибереш у дома.

— Е, и аз искам да се прибера у дома, но не с помощта на евтини хитрости.

Той видя как Джей болезнено присви очи и бързо го хвана за ръката.

— Не те подигравам, Джей. Ти вършиш точно това, което бих искал — проучваш всеки възможен вариант, но аз трябва да сложа юзда на собствените си страхове.

Джей кимна.

— Разбирам.

— Много съм разтревожен — продължи Харис, като кимна към Крейг Дейтън и Аластър Чадуик, които чакаха на почтително разстояние, — че позволих на тези двама чудесни пилоти да застрашат професионалното си бъдеще заради мен. Ако останат без работа, ще трябва да им помогна.

— Налагаше се да те измъкнем от Италия, Джон.

— Знам. Но с всеки изминал час ставам все по-нервен, защото най-сетне започвам да осъзнавам каква колосална мрежа е заложил за мен Мирафлорес по целия свят. Сигурен съм, че Стюарт разполага с неограничени финансови средства и неограничен брой помощници.

Нов пристъп на съмнение разтърси Джей. Пред чудовищната правна машина, водена от Стюарт Камбъл, екипът на Джон Харис се състоеше от един ирландски адвокат с неизвестни способности, един местен юрист, с когото тепърва трябваше да се срещне, и един злополучен тексаски съдия, опитващ се да си възвърне отдавна загубеното място в международното право. Съотношението на силите бе убийствено и сега трябваше да използва всяка минута, за да се подготви за схватката в ирландския съд.

Крейг Дейтън догони Джей тъкмо преди да се качи в първата от двете наети коли, които щяха да ги откарат до хотела.

— А сега накъде, мистър Райнхарт?

— Моля?

— Ще ви трябваме ли? Имам предвид самолета и екипажа.

— Не знам. Можете ли да изчакате до вдругиден?

Крейг се озърна към Аластър, който се задаваше с пътна чанта в ръка, после отново погледна Джей.

— Вижте какво, нас вероятно ще ни уволнят и… трябва да знам, защото ако чартърът продължи, сигурно мога да убедя „Юро Еър“ да ни задържи като пилоти. Единствената причина да дадат под наем самолета беше натискът от Белия дом, но когато натискът спре и парите свършат, ще ни заповядат незабавно да излетим за Франкфурт.

— Предайте им, че чартърът продължава и парите няма да спрат — отговори веднага Джей.

Крейг кимна.

— Добре. Аз… може би пак ще ми трябва помощ от Вашингтон, ако разни хора поискат да ни скалпират заради онази лудория над Ламанша. Бяха повярвали, че сме катастрофирали и организираха спасителна операция.

— Ако се наложи, кажете. Ще се свържа с Вашингтон и ще сторя каквото мога.

— Още нещо. Може би ще ни трябва натиск от Вашингтон и за да отлетим до Щатите.

Джей смаяно вдигна вежди.

— Наистина ли можете да стигнете до Щатите? Без презареждане в Исландия или Канада?

Крейг кимна и пак се озърна към Аластър.

— Нека да го кажем така. От Дъблин до Мейн са около четири хиляди и петстотин километра, а максималният обсег на този самолет е малко над четири хиляди и осемстотин. Това означава, че ако насрещните ветрове не са прекалено силни, ако летим с така наречената максимално икономична въздушна скорост и ако не ни бъде забранено алтернативно кацане в Исландия, Гренландия или Канада, можем да успеем. Но има една голяма юридическа пречка.

— И то каква! — обади се Аластър.

— Каква? — попита Джей.

— Нашият самолет не е ЧПМДП.

Джей уморено се облегна на колата.

— Нищо не разбрах от това съкращение.

— В авиацията страшно си падаме по странните съкращения — каза Крейг. — ЧПМДП означава четиримоторна презокеанска машина за далечни полети. А за да стигнем от тук до територията на Съединените щати, ще трябва да летим далеч навътре в Атлантика, вместо да оставаме на петстотин километра от най-близкото летище, както е обичайната практика.

— Значи… ще извършите нещо незаконно?

— По-скоро ще бъде нарушение на правилниците, отколкото на закона… в строгия смисъл на думата — обясни Крейг.

— Мистър Райнхарт — намеси се Аластър, — моят колега се опитва да каже по най-мекия начин, че на практика не ни е разрешено да превозваме пътници направо през Атлантика, макар че наистина сме оборудвани с всичко необходимо за подобни полети: надуваеми лодки, спасителни жилетки, аварийни комплекти и тъй нататък. Разбирате ли, има си официална процедура за одобряване на самолети по определени маршрути, а нашият модел не е одобрен. Вече си докарахме ужасни неприятности с компанията, но дори и да не беше така, уверявам ви, че „Юро Еър“ за нищо на света няма да одобри такова отклонение от правилата.

— Няма и да им се наложи — каза Крейг. — Ще подадем заявка за полет през Кефлавик в Исландия, Гандер в Нюфаундленд и оттам до Мейн. Само че след излитането ще променим маршрута и ще летим по права линия или поне доколкото ни позволят. Над Северния Атлантик има строго определени маршрути.

— Мисля, че разбирам — каза Джей.

— Доколкото разбирам, все още не желаете да кацате в друга страна освен Съединените щати, включително и в Канада.

— Така е… а ще се справите ли с навигацията над океана? — попита Джей.

— Лесна работа — отговори Крейг, като видя болезнената гримаса на Аластър.

— Мразя този израз — промърмори Аластър.

— Той мрази този израз — повтори Крейг, сочейки с палец втория си пилот. — Имаме две спътникови координатни системи. Във всеки момент знаем позицията си с точност до метър.

— Да, така е — потвърди Аластър. — В този момент например знаем, че кариерата ни е точно на метър от пресечката между Мразени и Безработни. Защо тогава да не се повеселим още малко?

— С други думи… — започна съвсем обърканият Джей.

— С други думи — прекъсна го Крейг, — можем да го направим, ако президентът се нуждае от нас. Стига да не налетят някакви невиждани ветрове.

— Опитайте се да го уредите, момчета — каза Джей. — Ако не успея да го измъкна по друг начин, ще се наложи да търся помощ от вас.