Джон Нанс
Насрещен вятър (38)

38

Хотел „Грейт Съдърн“, летище Дъблин, Ирландия

Сряда, 0:20 ч

Минаваше полунощ, когато Джей Райнхарт, Шери Линкълн и Майкъл Гарити оставиха президента в стаята му, свързана със стаята на агента Мат Уорд.

В коридора Гарити им пожела „лека нощ“ и се отправи към стълбището, оставяйки Джей и Шери да вървят сами към асансьора.

— Преди да си легна, ще проверя още веднъж полетите — каза Шери.

Джей кимна.

— Първият е в десет, нали?

— Да. На „Аер Лингус“.

— Ако не успеят да получат разрешение за арест тук, в Дъблин, няма как да го спрат, преди да стигне до Шанън. Просто трябва да го отведем на летището около девет, нито много рано, нито много късно. Можем тихомълком да купим билета от гишето на аерогарата. Без заповед за арест нито гардовете, нито граничните власти имат правото да му забранят достъп до самолета.

— Звучи разумно — каза Шери. — Ще го събудя навреме.

Срещу асансьорите имаше скамейка и двамата се отпуснаха на нея.

— Изглеждаш изтощен, Джей — каза Шери с уморена усмивка.

Той също се усмихна.

— Така е, но по-скоро от тревоги, отколкото от работа. Аз… просто не искам да се издъня.

— Аз също — каза тя, после млъкна смутено и погледна към асансьорите. — Той е добър човек, Джей.

— Знам.

— От четири години работя с него и той е най-внимателният, най-почтеният…

— Позволи ми да те прекъсна, Шери. Знам всички хубави думи и съм напълно съгласен. Когато всичко свърши, някой ден трябва… да се съберем и да си разправяме истории за Джон Харис — добави със смях той.

Тя кимна.

— Да, би ми харесало. Между другото, спокойният ти глас по телефона ми беше голяма утеха, особено през първите часове на цялата история.

Джей се разсмя.

— Нямаше да е такава утеха, ако беше видяла импровизирания ми команден пункт в Ларами, щат Уайоминг.

— Тъй ли?

— Представи си кухненска маса, два телефона и аз по халат.

Шери се усмихна и наостри уши.

— По халат ли?

Джей се поколеба и за пръв път я погледна право в очите.

Наистина е красива, помисли си той, като си спомни впечатлението от първата им среща.

— Да, по халат. Но това е дълга история.

— Би ми се искало да я чуя. Много екзотично звучи — практикуващ адвокат по халат.

— Да, като ме видят, съдиите губят ума и дума — разсмя се той, после си спомни рискования полет до Денвър. — Това беше навярно най-фантастичното ми преживяване. Опитвах се да овладея положението от Ларами, да поддържам връзка, да общувам с хора на най-високо ниво.

За момент в паметта му изплува споменът как Линда тръшна вратата зад гърба си, но той побърза да го прогони.

— Белия дом ли имаш предвид? — попита Шери.

— Да, и Държавния департамент, и Министерството на правосъдието, да не говорим за срещата с британското правителство. Още не съм сигурен дали всичко това не е просто кошмарен сън след пиянска вечер в мексикански ресторант.

— Има ли мексикански ресторанти в Ларами? — попита Шери.

— Въобразяват си, че са мексикански. Всъщност предлагат обикновена тексаска кухня.

— Как ще свърши всичко, Джей?

Той отново я погледна в очите и леко изтръпна, после осъзна, че сега тя изобщо не мисли за него, а само за Джон Харис.

— Де да знаех. Ако успеем да го изпратим в Щатите, сигурно ще ви е много трудно да обясните на медиите как и защо е напуснал Ирландия.

— Ще се справим. Хората обичат Джон Харис.

Джей кимна.

— Но ако не успеем да го измъкнем, очертава му се дълъг престой в Ирландия. Твърдо вярвам обаче, че перуанците няма да се докопат до него.

— Това исках да чуя — каза Шери. — Че си уверен в крайния изход.

— Имах известни съмнения в Лондон, когато Камбъл ме халоса с разкритието за записа, но непрекъснато си повтарям, че характерът на Джон Харис не се е променил в Овалния кабинет. Не си го представям да приеме подобно предложение.

— Имаш предвид изтезания и убийства?

— Точно така. Той приема смъртното наказание само когато обществото трябва да бъде освободено от най-свирепите зверове, но дори и тогава страда дълбоко от мисълта, че няма друг разумен изход освен лишаването на човешко същество от живот. Толкова се вълнува…

Шери вдигна ръка.

— Ето, че и ти подхвана моята песен.

Джей се разсмя весело и внезапно осъзна колко спокоен се чувства в нейно присъствие.

— Права си. — Той погледна часовника. — Шери, смятам, че…

Тя вече бе станала и му протегна ръка — обикновен всекидневен жест, който изведнъж се превърна в нещо различно, когато той хвана и другата й ръка, а погледите им се срещнаха за миг.

Джей неохотно пусна ръцете на Шери и натисна бутона на асансьора. Вратата се отвори почти веднага и двамата влязоха смутено в кабината. На втория етаж Джей й пожела „лека нощ“ и продължи към стаята си на третия. За няколко минути мислите му отлетяха надалеч от законите и международните договори.

И неизвестно защо, колкото и да се опитваше, не успя да си припомни лицето на Линда от Ларами, а когато помисли за Карън, не изпита добре познатото чувство за вина.

За пръв път, откакто бе починала съпругата му, не усещаше мъчителната разкъсваща болка при спомена за нея. Останала бе само простичка сладка печал. Защо? Може би просто от преумора или пък от прекаленото съсредоточаване върху най-неотложните проблеми. А може би вече беше съзрял да приеме баналния съвет, който му даваха всички — че е крайно време да се върне към живота.

Джей закачи костюма си в гардероба, съблече всичко останало, изми си зъбите и рухна в леглото. Сънливо се наслаждаваше на меките чаршафи, когато си спомни, че има още една недовършена работа.

С усилие на волята се надигна, седна гол на ръба на леглото, придърпа дъблинския телефонен указател и потърси страниците с хотели.

Нито едно от имената не му направи впечатление.

Обади се на дежурния администратор.

— Бих искал да знам кой дъблински хотел е най-добър, най-луксозен, най-скъп и най-нашумял в Ирландия.

— Божичко, сър, зле ли ви е при нас?

Джей се разсмя и разтърка очи.

— Не, не! Тук е чудесно. Просто трябва да открия един човек, който избира само най-скъпите хотели.

— Е, отдъхнах си. Сигурно говорите за хотел „Шелбърн“. Приятелят ви американец ли е?

— Британец.

— Значи сигурно ще е там. Затворете, аз ще ви свържа.

Когато се обади телефонистката на „Шелбърн“, Джей помоли да го свържат със стаята на Стюарт Камбъл и не се изненада, че връзката бе осъществена веднага. След малко отсреща отговори непознат глас. Чуваха се и други приглушени гласове, което отново разбуди угризенията му, че се кани да спи, вместо да изпълнява задълженията си.

— Стюарт Камбъл на телефона.

— Обажда се Джей Райнхарт, сър Уилям.

— А, да! Мистър Райнхарт. Доста работа имате тази вечер, нали?

— Вижте, и двамата се готвим за битка, но трябва официално да ви уведомя за нещо.

— Казвайте.

— Първо, настоявам незабавно да ми съобщите, ако влезете в контакт със съдия по какъвто и да било въпрос, свързан със случая. И, разбира се, настоявам да присъствам на съдебното заседание, било то формално или неформално. Ще ви продиктувам номера на клетъчния си телефон и хотела, където съм отседнал.

— Разбира се, мистър Райнхарт. Това изобщо не е стояло под въпрос. Не бойте се, ще ви уведомя в съответствие с правилата.

— Най-много се боя от клиента ви, сър Уилям. Имам обаче и още една молба. Разбирам, че вината не е ваша, тъй като нямахме време да се свържем в Лондон, но трябва да получа копие от онзи запис. Ще протестирам гръмогласно пред всички възможни инстанции, ако не ми осигурите един екземпляр за предварително проучване.

— Всъщност нямах много време за обмисляне, но съм склонен да се съглася, че би трябвало да видите записа. Кажете името на хотела си и ще ви пратя копие утре следобед или привечер.

— Колкото по-рано, толкова по-добре.

— Мистър Райнхарт, форматът на касетата е много особен и за копирането й е нужна специална апаратура. Имам камера, на която мога да гледам записа, но не знам дали ще успея да го копирам. Уверен съм обаче, че най-късно до утре вечер ще разполагате с копие. Стандартния VHS формат ли предпочитате?

— Да.

— Много добре. Както виждам, май и на вас не ви се спи.

Джей се поколеба, но раздразнението го накара да отстъпи от истината.

— Така е. Рискове на професията.

— Добре казано. Е, лека нощ, макар че не знам доколко ще е лека.

Джей внимателно остави слушалката и отново повтори в ума си целия разговор, търсейки скрити намеци. Може би трябваше да се заеме с проучване, но какво да проучва? Всичко опираше до съдържанието на онзи запис и докато не го видеше с очите си, можеше само да остави нещата в ръцете на Гарити и неговия колега. Освен това се нуждаеше от физическа и духовна енергия, която щяха да му осигурят няколко часа сън.

Нагласи будилника на нощното шкафче за шест сутринта, изгаси лампата и заспа почти мигновено.