Джон Нанс
Насрещен вятър (19)

19

Летищна зона на флотска авиобаза „Сигонела“

Понеделник, 18:40 ч

Настаняването в компактния салон на „Лиърджет 35“ винаги е сериозно затруднение за мъж, висок над метър и деветдесет. С ловкост, породена от дългогодишен опит, Стюарт Камбъл се пъхна на едно от кожените кресла и свали сгъваемата масичка. С крайчеца на окото си видя как колата, която го бе докарала от първа зона, се отдръпва на почтително разстояние и спира.

Посегна към бордовия сателитен телефон, но внезапно ръката му застина във въздуха.

Прекалено избързваш, дебелане, помисли си той, използвайки нарочно закачливото прозвище, получено от една някогашна любовница, когато бе купил имение в Нортъмбърланд, заедно с което вървеше смехотворната титла „шамбелан на замъка“.

— „Дебелан“ би ти отивало повече — бе заявила дамата.

По онова време Камбъл беше с три-четири килограма по-тежък и изобщо не познаваше идеята за редовни физически упражнения, но през следващите години нещата се промениха. Наченките на бирено коремче изчезнаха заедно с младата жена, която не харесваше физиката му. Остана само прякорът и, кой знае защо, споменът продължаваше да го развеселява.

Камбъл се приведе напред, сплете пръсти върху малката масичка и изцяло се съсредоточи да открие грешката в разсъжденията си. Потресението от предполагаемия успех на американската спасителна акция бе засенчило факта, че засега не разполагаше с нито едно истинско доказателство за нейното осъществяване.

Дали лукавото дърто копеле не е още на борда, запита се той. Едва ли, но трябваше да отложи разговора с Лима, докато узнае със сигурност.

Докато се измъкваше от креслото и слизаше на пистата, пилотът надникна от кабината.

— Ти и Джина останете тук, Жан-Пол — каза Камбъл и се усмихна на съпругата на Жан-Пол, която бе и втори пилот. — Ще се върна след малко.

Още щом стъпи върху бетона, служебната кола включи на скорост и подкара към самолета. Камбъл не се съмняваше, че шофьорът има заповед да го следи плътно.

 

 

На борда на „Юро Еър“ 42

Флотска авиобаза „Сигонела“, Сицилия

Сто и осемнайсет пътници се изнизаха по стълбата и пресякоха пистата, докато сетните лъчи на залеза гаснеха над „Сигонела“, хвърляйки неземни отблясъци по връх Етна на североизток. Всички хеликоптери на различни италиански телестанции бяха отлетели веднага щом редакторите узнаха, че американската мисия е приключила и бившият президент пътува към Съединените щати — легенда, поддържана от няколко сензационни изявления на неназован източник в Белия дом. Източникът не потвърждаваше присъствието на Джон Харис в транспортния самолет, но охотно споделяше съвършено верния факт, че при кацането на С-17 във Вашингтон ще има официално посрещане. Естествено, премълчаваше се дребният факт, че за събитието отговарят един стюард и един скромен сътрудник от Белия дом, които не очакваха да „посрещнат“ във военната база „Андрюс“ никого освен уморения екипаж. Подведени от това недоразумение, медиите гръмнаха по цял свят: Арест на бивш американски президент предотвратен чрез въздушна спасителна акция! Сензационните заглавия мигновено засенчиха темата за отклонените пътници от полет 42.

От кабината на „Юро Еър“ 42 командир Крейг Дейтън гледаше шествието на пътниците и чакаше по сателитната връзка да му се обади директорът на авиокомпанията. Разговорът нямаше да бъде от най-приятните.

— Какво искат? — смаяно възкликна от Франкфурт директорът Хелмут Валтерс.

— Две неща, сър. Първо, да вземат на чартър самолета поне за два дни. Второ, да ви платят разноските по връщането на пътниците от тук до Рим. Ще поемат и всички допълнителни разходи, предизвикани от инцидента.

— Капитан Дейтън, на това „инцидент“ ли му викате? Тук все още никой не знае какво правите! Отвлечени ли бяхте?

— Не — отвърна с въздишка Крейг. Разтърка чело и се помъчи да подбере най-подходящите думи.

— По някое време контролният център в Рим смяташе, че сте катастрофирали. И ние смятахме същото! Чакайте… включвам спикерфона. Главният пилот също е тук. Всички искаме да знаем какво правите.

— Добре, ето какво стана — започна Крейг. — В Атина възникна ситуация, при която сметнах, че ще бъдем отвлечени или атакувани. Не бях сигурен дали става дума за военен преврат в Гърция или пряко нападение срещу присъстващия на борда бивш американски президент.

Отсреща долетя стреснато възклицание.

— Капитане, от въздушния контрол твърдят, че са ви казали да останете до терминала, но вие сте потеглили, разпръсквайки мимоходом купища багаж — извика директорът.

— И можехте да повредите двигателите, ако в тях бе попаднал външен предмет, Дейтън — добави главният пилот. — Да не говорим за факта, че движението на собствен ход е нарушение на всичките ни процедури.

— Господа — възрази Крейг, — щяхте ли да се чувствате по същия начин, ако бях останал там и бездействието ми бе предизвикало кървава баня, в която да загубим пътниците и самолета? Не забравяйте, че нямаше начин да знам дали някой не е притиснал пистолет към главата на нашия представител.

— Но положението не е било такова, нали, капитан Дейтън? — запита директорът.

— Не, но сега, след като всичко мина, хер Валтерс, ви е лесно да говорите така и да ми натривате носа с голямата новина, че нямало истинска заплаха. Аз обаче усещах заплаха! Сериозна, непосредствена заплаха. На онова място и в онзи момент аз командвах, аз трябваше да решавам, а винаги бих предпочел по-скоро да се окажа излишно предпазлив, отколкото безразсъдно самонадеян. Другояче ли искате да постъпвам? Пътниците определено нямаше да са на това мнение.

Отсреща изведнъж настана тишина и Крейг усети, че за момент са стъписани от логиката на думите му.

— Много добре, капитане, но защо след това не се приземихте в Рим, а отлетяхте за Сицилия, задържахте пътниците в салона и накарахте въздушния контрол да си мисли, че сте катастрофирали?

— По същата причина, сър. Изглеждаше, че опасността дебне не само в Атина, но и в Рим. Сметнах така по причини, които в никакъв случай не мога да обсъждам по открита телефонна връзка.

Крейг забеляза как на съседното кресло Аластър притисна устата си с длан, за да не се разсмее.

— Бях твърдо убеден, че са застрашени всички на борда и избрах „Сигонела“, тъй като това е американска военна база — продължи той. — На борда имаше бивш американски президент, преследван бог знае от кого, и смятах, че пътниците — впрочем сред тях има група от четирийсет и четирима американски туристи — там ще бъдат в безопасност. Не познавам италианските военни бази, но съм посещавал „Сигонела“. Преди да ме питате, нека ви кажа защо внезапно изключих транспондера и намалих височината. Защото, ако случайно не знаете, бяхме преследвани в пълния смисъл на думата от друг самолет и няколко изтребителя. Исках да се откъсна от тях. Нямах желание да ме прострелят на финалния подход, когато съм най-уязвим и нямам на борда нито ракети, нито средства за противодействие.

При споменаването за ракети Аластър не издържа и тихичко се разсмя в шепа, клатейки глава. Крейг го погледна и едва не последва примера му, но с отчаяно усилие овладя гласа си и се вслуша в объркания отговор от Франкфурт.

— Това е… как така да ви прострелят, капитан Дейтън? — задави се директорът. — Какво, за бога, ви накара да смятате, че някой ще се опита да стреля по вас?

— Дейтън — изръмжа на свой ред главният пилот, — това несъмнено е най-фантастичната измислица, която някога съм чувал от служител по нашите линии.

— Когато ме назначихте, господа, вие съвсем съзнателно наехте опитен пилот с хиляди летателни часове във военната авиация. Доколкото си спомням, хер Вуртшмит, вие сам казахте, че това е много ценно за компанията. Като ветеран аз съм много чувствителен към всички въздушни заплахи, дори към онези, за които не знам. Ако смятате тази реакция за пресилена, обяснете ми, моля, кой ни преследваше и защо?

— Ами… засега не се знае… все още е твърде рано…

— Слушайте — каза Крейг, — тепърва имате време да решите дали да ме уволните, или да ми връчите медал за храброст. Засега дайте да се заемем с по-непосредствените въпроси. Ще разрешим ли на тези хора да наемат самолета, или не? И преди да отговорите, ще ви дам телефон във Вашингтон, на който да се обадите.

— Какъв номер?

Крейг продиктува името и телефонния номер.

— Това е началникът на кабинета в Белия дом. Разговорът ще бъде поверителен. Правителството на Съединените щати официално ви моли за съдействие.

— Но… нали току-що казахте, че ще бъде платено с кредитна карта или чрез паричен превод? Сега пък американското правителство се опитва да наеме чартърен самолет от нас.

— Не. Екипът на президента Харис се опитва да ни наеме. Хер Валтерс, имате ли някакъв опит по проблемите на сигурността или на разузнавателните операции?

— Не.

— Тогава просто ми се доверете. Има си причини някои неща да бъдат платени с лична кредитна карта, чек или паричен превод, понякога това се налага по политически и други съображения. Но това също не мога да ви обясня в разговор по открита линия.

Отсреща отново настана мълчание. В кабината също цареше тишина, нарушавана само от тихия шум на климатика и задавения кикот на Аластър, който се засили при споменаването на „откритата линия“.

— Е, добре — каза накрая Валтерс, — имате ли поне представа къде искат да отидат?

— Още не. Може би ще решат просто да останат тук. Определете им цена, която покрива всички разноски.

— Добре. Пак ще ви се обадим. Всичко това е крайно нередно.

— Моля ви, господа. Първо се обадете в Белия дом.

— Ще го направим. Благодаря, капитане. И… имате право. Държим да се доверявате на инстинкта си за опасност. Не сме искали да кажем противното. Когато се върнете, ще трябва да го обсъдим подробно, но… засега приемаме вашето обяснение.

— Благодаря, сър — каза Крейг с цялата почтителност, на която беше способен.

Той прекъсна връзката и се обърна към втория пилот с вдигнати вежди и изражение на пълна невинност. Аластър избухна в гръмогласен смях.

— Това — заяви той, сочейки командира си с пръст, — беше най-смешното… и безсрамно баламосване… което съм чувал някога!

— Моля? — едва избъбри Крейг и се опита да направи обидена физиономия, но на лицето му неволно цъфна широка усмивка. — Как така баламосване?

— Открита линия! Ха! — Аластър отново размаха пръст. — Ракети? Какви ракети, за бога? Мили боже, ти си бил шампион на локумите, Дейтън!

— Аз съм пилот изтребител. То си е все същото.

 

 

Ларами, Уайоминг

Щом президентът Харис не може да отлети за Съединените щати, реши Джей Райнхарт, тогава адвокатът му ще трябва да отлети при него.

И то колкото се може по-скоро.

Никакъв друг план нямаше смисъл. От Уайоминг не можеше да свърши кой знае какво по телефона, а предстоящите битки трябваше да се водят лично отвъд Атлантика. Това означаваше нова мъчителна среща с едно от най-неприятните за него неща — да се носи с безумна скорост из небесата в претъпкана алуминиева тръба, наречена „самолет“.

Добре, каза си той, трябва да отлетя дотам. Всичко ще е наред. Нямам избор.

Страхът от летене бе недостатък, който се опитваше да прикрие и овладее през целия си живот без особен успех. Беше прибягвал до лекции, хипноза, мазила, хапчета, но в крайна сметка винаги стигаше до същия първичен, почти неудържим страх от неестественото състояние да увисне без друга опора освен въздуха.

Ще отлетя до Европа. До Лондон. Или Париж. Няма да ми хареса, но ще го направя.

Джей въздъхна и осъзна, че потропва все по-бързо по кухненската маса с връхчето на химикалката.

Не избързвай, каза си той. Основният проблем беше да намери място, където да прехвърлят президента, ако изобщо успеят да го измъкнат от „Сигонела“. Италия нямаше да е най-доброто бойно поле. Той не говореше италиански, а съдебната им система се основаваше на наполеоновото гражданско право — твърде различно от английското и американското обичайно право. Толкова различно, че в съдебните зали на повечето европейски страни един обикновен английски или американски юрист се чувстваше като риба на сухо. Разбира се, имаше изключения. Имаше английски, ирландски, шотландски и дори неколцина американски адвокати, изучавали гражданско право и упълномощени да практикуват в европейските съдилища. Съвсем рядко се срещаха и свръхзвезди на международното право като сър Уилям Стюарт Камбъл. За останалите — дори за юристи с широк опит в международното право като Джей — липсата на местни адвокатски права означаваше, че трябва да наемат фирма или адвокат от страната и дори невинаги да успяват да следят какво върши той.

Джей разбираше законите и безбройните варианти на европейската съдебна практика, но никога не си бе правил труда да опита да получи адвокатски права. Дори и в Щатите би му се наложило да наеме местен адвокат, защото нямаше да му позволят да говори на открито съдебно заседание.

Отново избързвам, каза си той. Най-напред трябва да измисля как ще стигна дотам.

В редките прекъсвания между напрегнатите трансатлантически разговори Джей се бе опитал да открие какви директни полети има от Денвър до европейските столици. Разпокъсаните му усилия си личаха и по записките, надраскани набързо в полетата на третия бележник за деня, докато притичваше за справки между телефона и компютъра.

Имаше само една възможност — новият всекидневен полет на „Юнайтед Еърлайнс“ до Лондон. Всички останали имаха поне едно междинно кацане в някой град по Източното крайбрежие.

— Където и да попаднеш, Джон, ще намеря въздушна връзка от Лондон — каза той на президента при последния им разговор. — Но за десетина часа няма да можем да се свързваме редовно.

— Непременно лети с първа класа, Джей — посъветва го президентът, — и то само с линии, които осигуряват сателитна телефонна връзка.

— Но… това са хиляди долари в повече — възрази Джей, търсейки претекст да остане в туристическия салон, който беше значително по-близо до опашката на самолета. Стомахът му се свиваше от перспективата да лети в предната част. Въпреки разпалените твърдения на един познат пилот, че това е безпочвен мит, Джей отказваше да повярва, че задната част не е по-безопасна за пътниците.

— В туристическия салон ще ми е напълно удобно.

— Да ги нямаме такива — отвърна Джон Харис. — Това е цената на бизнеса. Помисли малко, Джей. Искам да работиш и да поддържаш връзка по целия път през Атлантика. Само първа класа.

— Щом настояваш — промърмори Джей, като се мъчеше да прогони чувството, че току-що е осъден на смърт в самолетна катастрофа.

— Добре, дай да обсъдим какво ще правиш. Каква е стратегията ти? — попита Джон Харис.

— Де да имах стратегия — отговори Джей. — Засега още се мъча да позная колко време ще трае стъписването от малката гатанка къде се намираш. Вероятно разполагаме с времето, докато военният самолет кацне в базата „Андрюс“. А след това? Боингът, в който си сега, не може да носи достатъчно гориво за полет през Атлантика без междинно кацане, тъй че дори ако успеем да наемем машината и екипажа и да те измъкнем от „Сигонела“, налага се да разгледаме перспективата за приземяване на някое място извън американски контрол, а това означава, че най-вероятно Камбъл ще цъфне там със заповедта и местните власти.

— Ами ако не кажем никому къде ще кацнем? Може ли Камбъл да действа толкова бързо?

— Пилотите трябва да попълнят план за полета, Джон. Уверявам те, че щом го подадат, Камбъл веднага ще узнае крайната цел.

— Но, Джей, кой ще разбере, ако всички смятат, че съм изчезнал и в самолета са само сътрудниците ми?

— Медиите ще разберат. Те ще чакат в базата „Андрюс“, когато самолетът пристигне, и няма да те видят да слизаш. Точно тогава шилото ще изскочи от торбата със светкавична скорост.

— Но… да предположим, че уредят С-17 да бъде изтеглен и скрит в един от хангарите за президентския самолет. Бил съм там по време на мандата си, Джей. Тези хангари са огромни!

— Пропускаш нещо много основно — каза Джей, прехвърляйки слушалката на другото си ухо. — Кавано реши, че не може да те изтегли от „Сигонела“, защото Съединените щати не бива да проявяват двуличие, когато става дума за важен международен договор.

— Знам. Той ми обясни мотивите си. Не го обвинявам.

— Е, той се съгласи известно време да води медиите за носа, за да ни помогне, но вероятно възможностите му се изчерпват дотук, тъй като хитрината крие сериозен политически риск.

Джон Харис въздъхна.

— Знам. Просто се опитвах да си затварям очите. Той наистина трябва да каже на света, че не е погазил правните норми.

— Превключвам телевизора от канал на канал, Джон. Негативната кампания вече започна, сипят се най-различни догадки и вероятно всичко ще падне на гърба на Кавано. Едва ли можем да разчитаме на Белия дом за каквото и да било, докато нещата не стигнат до съд. Вярно, мнозина американци ще бъдат възмутени, че те е изоставил, но когато медиите открият как ги е заблудил с полуистини, ще нададат вой, че президентът лично е организирал цялата работа, за да можеш да се измъкнеш от международното правосъдие. А опозицията ще се разкрещи, че не му е стискало да уреди въпроса с помощта на военната авиация. Чакай само, и ще видиш. Щом стане ясно, че още си в „Сигонела“ или някъде другаде из Европа, Камбъл ще хукне към теб със заповедта. Сигурен съм, че е пуснал пипала из всички страни.

— Вероятно си прав, Джей — отговори Харис и помълча. — Знаеш ли — продължи президентът с уморен глас, — чудя се дали най-доброто… най-правилното… не е да избера подходящо място и да се предам. В края на краищата обвинението е валидно по цял свят, а аз поддържам принципите на договора.

— Знам ли…

— Когато ми позвъни тук, в самолета, Камбъл каза, че бягството от заповедта е под достойнството ми. Джей, може и да е прав.

— Не знам, Джон. Ако можех да бъда сигурен…

— Може би ще е най-добре да преценим коя страна никога не би ускорила процеса на екстрадиране и да приемем ареста там. Боя се от всичко това, Джей. Боя се, защото винаги има поне малък шанс някой съдия да полудее и да подкрепи искането на Камбъл, а ти знаеш, че ако ме отведат в Лима, няма да се върна оттам много, много дълго… ако изобщо се върна.

Джей затвори очи и се помъчи да обмисли положението.

— Джон, да се предадеш, е прекалено рисковано. И недей да смяташ, че си двуличник само защото отказваш да се подчиниш на една безпочвена заповед. Ние знаем, че е безпочвена, нали? Искам да кажа… неприятно ми е да питам, но…

— Разбира се — отговори тихо Харис. — Разбира се, че е безпочвена.

— Е, в такъв случай ти знаеш що за стока е Камбъл. По дяволите, Джон, той написа онзи договор и се обзалагам, че вече е разработил подробен план как да ускори процеса за екстрадиране поне в десетина страни, ако не и в цяла Европа. Този човек се слави със способността си да мисли пет хода напред. Това ме плаши най-много. Можеш да се окажеш някъде в капан за цяла година и накрая пак да те пратят в Лима!

— Само ако някой съдия обяви заповедта за правомерна, а не вярвам това да се случи в една добре уредена правна система. Помисли за това, Джей. Помисли си дали да се предам, или не. Качвай се на самолет за насам, но размишлявай по пътя, защото… не съм сигурен дали опитите за бягство са най-доброто решение.

— Ще си помисля.

— И прецени какво смяташ за Англия. Може би трябва да отида там и да се предам. Те се държаха внимателно с Пиночет и им трябваше цяла година, за да стигнат до частична готовност да го предадат на Испания. В края на краищата английската правна система е майка на нашата, естествено, без онези натруфени перуки.

— Винаги съм харесвал перуките, Джон. Те придават достойнство на една дейност, която често съвсем не е достойна.

От „Сигонела“ долетя нова дълга въздишка.

— Е, това е девизът, нали?

— Сър?

— Достойнство. Не искам да извърша нещо недостойно, Джей, колкото и да ме е страх. Дори и след изтичане на мандата един американски президент носи достойнството на поста със себе си и аз се старая никога да не го забравям.