Джон Нанс
Насрещен вятър (18)

18

На борда на „Юро Еър“ 42

Флотска авиобаза „Сигонела“, Италия

Понеделник, 18:30 ч

Въпреки разстоянието от десет хиляди километра отсреща вдигнаха слушалката още при първото позвъняване.

— Мистър Райнхарт? Джей? Обажда се Шери Линкълн.

— Слава богу, Шери. Имам много неща да ти казвам, а в момента на другата линия съм във връзка с Белия дом. Къде е президентът?

— Седи до мен. Защо?

— В първа класа?

— Да.

— Кой от базата знае, че още е в самолета?

— Аз… защо питаш?

— Кой знае? Кой го е виждал? Нали не е излизал навън, където биха могли да го забележат?

— Не. Предполагам… чакай да си помисля. Освен нас тук в самолета го е виждал командирът на базата капитан Суонсън и неколцина от хората му. Това е.

— Суонсън там ли е още?

— Да. Разговаря по телефона.

— Ако обичаш, помоли го да не разговаря с никого за присъствието на президента в самолета. И продължавайте да го криете.

— Кого? Президентът ли? Не те разбирам.

— Да. Укривайте го. Пътниците знаят ли, че той е на борда?

— Всички знаеха, но сега… нямам представа.

— Слушай много внимателно, моля. Виждал ли го е някой пътник, след като С-17 включи двигателите?

— Той си седеше в креслото през цялото време, а в първа класа няма други пътници и завесата към съседния салон е затворена.

— Моля те да отведеш президента… и аз не знам, може би в предния кухненски бокс. Самолетът е боинг 737, нали?

— Да.

— Тогава го отведи в предния кухненски бокс, без другите пътници да разберат, и дръпни завесата, ако има такава, после помоли командира да свали пътниците от самолета. Имаш ли клетъчен телефон, с който мога да се свържа, докато сте на земята?

— Да… да, разбира се. Бях забравила. Чакай да го включа. — Докато диктуваше номера, тя извади телефона и натисна бутона за включване. — Добре, Джей. Все още не съм наясно какво замисляш.

— Моля те, просто направи каквото казах и повикай командира на базата… но преди всичко имай грижата екипажът да не споменава пред никого, че той още е там.

Шери въздъхна дълбоко, остави слушалката и забеляза озадаченото изражение на Джон Харис, но реши първо да действа, а после да обяснява. Сложи клетъчния телефон на седалката и изтича при капитан Суонсън, който стоеше до входа.

— Защо? — попита Суонсън, след като чу молбата й.

— Още не знам, но така иска адвокатът му. Изчакайте за секунда.

Вратата на пилотската кабина беше широко разтворена и докато влизаше, тя видя как Аластър Чадуик подава телефонна слушалка на Дейтън, който изненадано се обърна към нея.

— Шери?

Тя вдигна пръст пред устните си и посочи телефона. Крейг го закри с длан.

— Какво има?

— Адвокатът на президента моли да не разкриваш никому, че той все още е на борда. Не си казал на никого, нали?

— Не — отговори Крейг и погледна Аластър, който поклати глава.

— Моля те, мълчи си и занапред. След малко се връщам.

— Какво е замислил той? — попита Крейг.

— Не знам — каза Шери и понечи да излезе.

Докато се обръщаше, Крейг я хвана за ръкава.

— Чакай. Тъкмо се готвех да помоля за наемане на самолета от името на президента Харис.

— Изчакай. Моля те — каза Шери и излезе, като затвори вратата зад себе си.

Крейг въздъхна и поклати глава, после вдигна слушалката и обеща на директора по летателната дейност, че ще се обади пак след няколко минути.

— Ей, че го думна — подхвърли Аластър, когато разговорът приключи. На лицето му грейна широка усмивка.

— Моля?

— Казах „ей, че го думна“.

— Чух какво каза. Само не съм наясно какво имаш предвид. Да не е пак от вашия британски жаргон?

— Имам предвид, че е адски хитро! Не можаха да качат президента на онзи С-17, но ако се преструват, че е станало, хората със заповедта за арест ще си идат.

— Ако се преструват.

— Да, ако се преструват. Няма го тук, нали? Тайно се е промъкнал, без да го забележат. Вероятно можем да се върнем в Рим, да свалим пътниците и най-спокойно да си продължим работата, без някой изобщо да усети присъствието му. Естествено, после оставаме на топа на устата, но това е друга история.

— Ами пътниците…

— Вероятно не са забелязали нищо след потеглянето на Дебелия Албърт.

— Дебелия Албърт ли?

— Имам предвид С-17.

— Не, не, Аластър. Дебелия Албърт викахме на С-5. Не знам какъв нелеп прякор са измислили за С-17.

— Както и да е. Няма го вече. Това е нашата история и няма да я променим, както се пее в доброто старо кънтри. Адски хитро.

 

 

Ларами, Уайоминг

На борда на „Юро Еър“ 42

— Мистър Ролинс? Обажда се Джей Райнхарт. Споменахте ли вече пред медиите, че президентът Харис не е напуснал „Сигонела“?

За момент отсреща настана тишина.

— Не, но в момента подготвяме изявление за печата. Защо?

— Аз… мисля, че разбирам защо президентът Кавано реши да не изтегли мистър Харис оттам…

— Мотивите му са основателни, мистър Райнхарт, макар че, между нас казано, бих желал да ви кажа колко бях разочарован… че не излезе нищо.

— Все още може да стане.

— Не, решението е взето и самолетът…

— Знам това — бързо изрече Джей. — Но все още сме в печеливша позиция, ако поне за няколко часа оставим противниковата страна да вярва, че той е на борда на С-17.

Джак Ролинс притисна слушалката по-плътно до ухото си и седна зад бюрото.

— Продължавайте.

— Разговарях с юриста, представляващ Перу. Той ми се обади веднага след излитането на С-17 и предполагаше, че президентът Харис е на борда. Подхраних това подозрение, без да казвам нищо конкретно, и италианските сили, които трябваше да осъществят ареста, вероятно вече си тръгват. Докато смятат, че президентът Харис е напуснал страната, имам шансове да подготвя реалното му освобождаване.

Джей обясни идеята за наемане на боинга и Ролинс незабавно отговори:

— Главната причина президентът да отмени операцията, мистър Райнхарт, беше опасността тя да се превърне в катастрофално лошо послание към света. Едва ли ще възрази срещу малко временни недомлъвки, докато уредим нещата по друг начин.

— Благодаря. Вие как смятате?

— Не знам, но сега е по-добре да приключвам с разговора и да спра всякакви изявления. В момента нашите хора отиват към залата за пресконференции.

 

 

На борда на „Юро Еър“ 42

Шери Линкълн се върна на мястото си и уморено се отпусна в креслото. Виеше й се свят от смесени чувства — надежда и страх. Тя вдигна слушалката, за да помоли Джей Райнхарт да изчака, докато тя осведоми президента, но не получи отговор — макар че през тихото съскане на сателитната връзка чуваше приглушено как Джей говори по другия телефон. Вероятно сметката за разговори щеше да се измерва с хиляди, но Харис можеше да си го позволи, а и мисълта да се борят с този кошмар без светкавични комуникации сама по себе си беше кошмарна.

Тя се обърна към Джон Харис и обясни идеята на Джей Райнхарт, както и по какъв начин ще я подкрепят.

— Шегуваш ли се? — попита накрая той със скептично изражение на лицето.

— Ни най-малко. Защо?

Харис се усмихна, опипа брадичката си и погледна настрани.

— Предполагам, че така бихме спечелили време, Шери, но заповедта продължава да виси над главата ми. А остава и доста сериозният проблем с другите пътници.

— Пътниците ще бъдат свалени от самолета веднага щом минете в кухненския отсек.

— Защо просто да не се скрия в пилотската кабина?

— Италианските журналисти имат телеобективи и ще разпознаят лицето ви дори през стъклата на кабината.

— Имаш право. — Харис се озърна през рамо, после пак я погледна. — Сега ли? Веднага ли да отида отпред?

Шери стана и погледна над седалките към дъното на салона. След това кимна.

— Тръгвайте, сър. И вътре стойте с гръб към завесата за в случай, че някой надникне.

— Ще заръчам на Мат да пази.

Президентът бързо се изправи и тръгна към кухненския бокс, като направи знак на Мат Уорд да го последва.

 

 

Джилиан бе останала при пътниците заедно с още две стюардеси и се опитваше да овладее напрегнатото положение. Крейг й даде инструкции по вътрешния телефон, после бързо напусна кабината, за да поговори с капитан Суонсън.

— Трябва да сваля тези хора от самолета, сър. Скрили сме президента в кухненския бокс.

— Както знаете, до самата писта имаме военен терминал — отговори Суонсън. — Можем да ги задържим там поне няколко часа, докато ми кажете какво смята да предприеме вашата компания.

— Могат ли ваши хора да свалят багажа им?

— Разбира се.

— В такъв случай след колко време мога да опразня самолета?

— Още сега, ако желаете.

— Значи след пет минути.

— Дадено — каза Суонсън.

— Благодаря, капитане — каза Крейг и понечи да се обърне, но флотският офицер положи ръка на рамото му.

— Вижте какво. Целта е да защитим президента. Ако не ми заповядат нещо друго, ще ви помагам по всеки възможен начин, но трябва да ви предупредя… и знам, че като бивш военен пилот…

— Продължавам да бъда на служба, сър. Аз съм майор и военен пилот от запаса. Донякъде… донякъде заради това се забърках в цялата каша тази сутрин. За да защитя президента. И на практика си загубих работата.

— Съчувствам ви, но уважавам вашето чувство за дълг, майоре. Просто исках да разберете, че командването може да ми нареди да сторя всичко — да задържа самолета или бог знае още какво. И ако не противоречи на закона, длъжен съм да се подчиня.

— Разбирам, сър.

Крейг бързо се върна при Шери Линкълн и се приведе до креслото й.

— Готова ли си да разтоварим пътниците? — попита той.

Шери кимна.

— Само ще те помоля за още една услуга. Искаме да наемем самолета, но не президентът да бъде клиент, а неговият екип. Кажи на компанията, че ще им пратим паричен превод или ще използваме „Американ Експрес“.

— Ще се обадя, но това са много пари, Шери. Може да става дума за трийсет, четирийсет, петдесет хиляди долара, в зависимост от времетраенето и крайната цел на полета.

— Няма проблеми. Само… не казвай нищо, което би опровергало идеята, че в момента той вече лети през Атлантика.

— Не бой се. Но все още остава да съобразим какво ще правим с другите пътници, след като слязат.

— Не знам. Можеш ли да уредиш чартърен полет, който да ги откара до Рим? Ще платим и него, разбира се.

Крейг въздъхна и приведе глава.

— Може би. Първо да свалим хората, а след това ще разговарям с компанията. — Той стана, но веднага спря и пак се обърна към нея. — Какъв е планът сега, Шери? Къде другаде можем да отидем?

— Не знам.

— Разбираш ли, мислех си, че тук ще бъде на сигурно място, защото това е американска военна база. Между другото, осъзнаваш ли, че с този самолет не можем да стигнем до Щатите?

— Осъзнавам го.

— Сигурно бихме могли да стигнем до Исландия, а оттам може би да се доберем до Канада или дори до старата авиобаза „Лоринг“ в Мейн, но Исландия е чужда страна и ако някой надуши, че президентът е на борда, отново се озоваваме на изходна позиция.

Шери поклати глава.

— Не знам каква ще е следващата стъпка. Адвокатът му действа буквално минута за минута и все още се мъчим да решим как ще постъпим после. Дори не знам дали ще ни разрешат да излетим.

Крейг се усмихна и посочи с пръст към изхода зад гърба си.

— Капитан Суонсън ми каза, че карабинерите са напуснали базата, а Камбъл отива към самолета си. Не знам как точно е станало, но са се хванали на въдицата.

Докато се връщаше към кабината, Крейг спря до предния кухненски отсек да провери дали президентът е там. Още щом докосна завесата, отвътре изскочи Мат Уорд, но веднага го разпозна и се отдръпна.

— Готов ли е? — попита Крейг.

— Да.

— Джилиан идва да ви помогне да пазите бокса.

— Добре — отговори Уорд. — Аз ще съм плътно зад завесата.

Крейг прекрачи в кабината, седна на мястото си и накратко осведоми Аластър за последния развой на събитията, после извади микрофона от гнездото.

Дами и господа, говори командирът. Обещах ви, че щом С-17 излети и проблемът бъде приключен, ще ви разрешим да слезете от самолета. Вече сме готови. Моля, вземете си всички лични вещи и напуснете през предната лява врата — същата, през която се качихте на борда. След няколко минути ще дойда в чакалнята, за да отговоря на вашите въпроси и да обясня как ще ви превозим до крайната ви цел.

Крейг повтори съобщението на френски и немски, после се обърна и заключи вратата на кабината.

— Аластър, свържи се отново с компанията, ако обичаш. Пак се заемаме с въпроса за чартърния полет.