Джон Нанс
Насрещен вятър (41)

41

Дъблин, Ирландия

Сряда, 17:30 ч

Слънцето клонеше към хоризонта на запад, когато Джей Райнхарт напусна сградата на Шомъс Дънам, следван от останалите. С усилие си наложи да забележи красотата пред себе си — бледорозовия оттенък на косо падащите слънчеви лъчи, които обливаха с огнена червенина тухлените стени, хвърляха ярки отблясъци по пътните знаци и караха минувачите да крачат едва ли не слепешком, засенчили очите си с длани. Градът преминаваше от летаргията на ленивия следобед към буйния празник на свети Патрик, хората бързаха по улиците със заразителен оптимизъм, сякаш забравили факта, че далеч не всичко е розово в красивия Дъблин. Привечер щеше да има величествени фойерверки над източния край на града, където река Лифи се влива в залива, и движението в центъра вече ставаше натоварено.

Джей обичаше да гледа залеза, но човек рядко е настроен за красиви природни картини, когато над главата му се задават буреносни облаци. И все пак обагреният в червено град просто настояваше за възхищение, та макар и по-късно, в спомените, след като дойде мечтаното време на мир и покой.

Президентът учтиво отхвърли предложението на Гарити да отидат на фойерверките и предпочете да се прибере в хотела и да си поръча сандвич в стаята, а бдителният Мат Уорд се престори на очарован от подобна перспектива.

Шомъс Дънам отиде при съпругата и децата си, тъй че Шери и Джей останаха в здравите ръце на Майкъл Гарити, който явно не познаваше думата „не“.

— Глупости! — весело заяви той, когато Джей се опита да се измъкне от предстоящата обиколка на дъблинските кръчми. — Каквото и да стане утре, местните закони повеляват да ви покажа Дъблин. Не искам да ме сочат с пръст като враг на туризма.

— Майкъл, наистина съм ти благодарен, но…

— Никакви възражения! — гръмогласно отсече Гарити, после кимна на Шери. — Това се отнася и до вас, млада госпожице!

Очевидно възраженията бяха безсмислени, тъй че двамата неохотно се съгласиха да направят бърза обиколка на града и да похапнат в едно от любимите заведения на Майкъл.

Нищо повече, предупреди Джей. Сега не им беше до веселби.

Колата на Майкъл Гарити се оказа истинско изпитание. Беше скъпа, но прекалено малка, за да се настани удобно Джей отпред или отзад. Реши да бъде галантен и отстъпи предната седалка на Шери. В крайна сметка се озова седнал на една страна, защото нямаше място за краката му дори когато Шери изтегли седалката си напред.

Тя настоя да се сменят при първото спиране и Джей колебливо прие. Майкъл спря колата и Шери се премести, забелязвайки как Джей й хвърли благодарен поглед, преди да заеме предната седалка. Майкъл отново натисна газта със самочувствието на автомобилен състезател.

— Винаги ли карате така в Дъблин? — попита задавено Джей, след като сърцето му бе подскочило в гърлото при една близка среща с насрещен камион.

— Как, Джей? — попита невинно Майкъл и Джей се отказа да разисква темата.

Четирите съдилища задължително влязоха в обиколката, макар че в момента вратата беше затворена.

— Утре ще гледате колкото ви се иска — обеща Майкъл, сякаш ставаше дума за някаква радостна перспектива.

Сетне той отново подкара колата с безумна скорост покрай Тринити Колидж, Дъблинския замък и О’Конъл стрийт, „наречена с името на патриота, а не на нашия скапан съдия“, както обясни Майкъл, докато взимаше поредния завой със свръхзвукова скорост, или поне такова чувство имаше Джей.

— Виждате ли онази бронзова статуя там? — попита той, протягайки безразсъдно показалец навън през стъклото, докато колата прелиташе покрай грамадната фигура на гола русалка, изтегната блажено сред струите на голям фонтан. — Повечето дъблинчани не показват на туристите тия неща, но аз смятам, че те са част от нашата култура. Казват, че това била богинята на река Лифи, или нещо такова. Вече съм забравил историята. Ние я наричаме простичко „Флузи в джакузито“.

Майкъл направи обратен завой със сръчността на пилот изтребител и отново подкара на юг, към центъра, после отби надясно покрай южния бряг на реката и докато отминаваха някаква гара, отново размаха показалец навън.

— За нас, дъблинчаните, това е нещо като Мека — обяви той, сочейки пивоварната „Гинес“. После печално добави: — Вече не правят туристически обиколки из предприятието, но все още черпят безплатно туристите. И знаете ли, до портата на пивоварната бирата наистина е по-вкусна, отколкото където и да било другаде.

— Чувал съм го — избъбри с усилие Джей, вкопчил до болка пръсти в седалката. Когато се озърна към Шери, видя, че и тя прави същото, а очите й са с един размер по-широки от обичайното.

— Е, така си е, няма лъжа. Пил съм този еликсир къде ли не, но се кълна, че можеш безпогрешно да определиш направлението към Дъблин, като опитваш къде бирата е най-сладка.

И Майкъл погледна назад, за да види дали го слушат.

— Вярно ли е, че в някогашните реклами са обявявали „Гинес“ едва ли не за лекарство? — попита Джей.

Майкъл извърна глава и се ухили.

— Как тъй „обявявали“, момко? Бирата наистина е полезна. Тукашните доктори дори я предписват на кърмачки.

— Какво? — разсмя се Шери. — Давате на кърмачетата по половинка дневно?

— Не, не, Шери. Даваме на кърмачките, за да имат повече мляко.

— Само в Ирландия — пак се разсмя тя.

След малко влетяха в един гараж западно от района Темпъл Бар. Джей се извлече от предната седалка, помогна на Шери да слезе и двамата последваха Майкъл към една кръчма, наречена „Бронзовата глава“, от която се виждаха Четирите съдилища на другия бряг на Лифи. Опушена, шумна и тясна, кръчмата бе претъпкана с клиенти от юридическото братство. Преди да бутне вратата, Майкъл се завъртя и обяви, че това е една от най-старите кръчми в Дъблин, а местните адвокати я смятат за своя „библиотека“.

— Това достопочтено заведение е отворило врати още през седемнайсети век — добави той.

— Библиотека ли?

— О, значи не съм ви споменал за библиотеката? В Четирите съдилища използваме вместо кабинети главната юридическа библиотека. Утре ще ви покажа. Много е стара. Вътре допускат само адвокати, а вие може да стоите отвън и да надничате. Струва си да видите как се мъчим да си закрепим перуките, когато ни викнат да се явим пред съда.

Откриха свободна масичка в дъното и Майкъл поръча тъмен „Гинес“, като го обяви за национално питие, когато трите халби пристигнаха с великолепни корони от кафява пяна.

— А сега да се споразумеем, ако нямате нищо против. Никакви приказки за утре.

— Подкрепям идеята — каза Джей и се почувства почти спокоен. Очите му жадно погълнаха кротката усмивка на Шери, която кимна одобрително.

— Много обичаш този град, нали, Майкъл? — попита Шери, но заради шумотевицата й се наложи да повтори въпроса.

— Дума да няма, обичам го, особено откакто светът се промени толкова много. Преди по-малко от петнайсет години бяхме все същата малка бедна страна на факти и фантазии, на хора с храбри сърца и празни джобове, сетне изведнъж светът ни откри. И ето… огледайте се. Днес се наричаме „келтските тигри“. И дори казваме: келтският тигър пристигна. Благоденствието приижда, а ние се щипем, за да повярваме, и постепенно привикваме с представата за една икономически силна Ирландия. Представете си само! Напоследък приемаме емигранти в Ирландия, можете ли да го повярвате?

— Радвам се да го чуя — каза Шери.

— Джей, ти спомена, че имаш ирландски произход — каза Майкъл. — Как ти се струваме засега?

Джей се усмихна.

— Нямах много време да ви преценявам, Майкъл, но…

— Но… ако не беше толкова разтревожен за Джон Харис, щяхме много да ти харесаме, особено пък ако пуснем твоя клиент да си върви.

— Да, нещо такова.

— Бива — одобри Майкъл и вдигна халбата. — Сленте!

Джей и Шери повториха наздравицата и жеста. Пред смаяните им погледи Майкъл изпразни половината халба на един дъх.

— Казаха ми, че не пиеш, Майкъл — отбеляза Джей и видя как веждите на адвоката подскочиха смаяно, преди да отлепи халбата от устата си.

— Какво? За бога, кой ти е казал тази скандална лъжа? — попита Майкъл със скептична усмивка.

— Лондонският юрист, който те препоръча. Джефри Уолас.

— А, Уолас! Това му е спомен от срещата в Единбург. По принцип не пия много, Джей, но тогава просто си направих майтап.

— Майтап ли?

— Да. Скапаният британец взе да разправя, че всички ирландци са пияндета, което е най-срамна заблуда, и затова реших да го опровергая. Явно се е хванал на въдицата.

— Майкъл! — извика някой от другия край на залата.

Майкъл Гарити енергично размаха ръка, после направи знак на човека да се приближи.

— Страхотно! — възкликна Майкъл, когато непознатият започна да се провира между масите в тяхна посока. — Този приятел е Бърн Макхенри, вероятно най-добрият комик и имитатор в Ирландия. Като почне да имитира Роналд Рейгън, дори и Нанси може да се припознае.

Макхенри се добра до масата, енергично стисна ръката на Майкъл и му подхвърли няколко закачки, докато адвокатът го запознаваше със спътниците си.

— Значи всички сте от Тексас? — попита Макхенри, имитирайки удивително точно гласа на Джордж Буш.

— Как я караш, Бърн? — попита Майкъл.

Двамата си побъбриха две-три минути, после Макхенри погледна часовника.

— След един час имам представление, тъй че трябва да бягам, приятели. Беше ми много приятно.

Докато ставаше, двама адвокати дойдоха да поздравят Гарити, а сервитьорката донесе сандвичи и още три халби тъмно пиво.

Джей захапа сандвича, отпи малка глътка бира и мислите му се зареяха надалеч от оживения разговор на Шери и Майкъл за келтското изкуство. Детайлите от интериора на старата кръчма и разговорите на клиентите му се струваха много по-интересни. Таванските греди вероятно датираха от средата на деветнайсети век — личеше си по характерната сглобка и по грижливото налагане на корнизите.

Самият бар не можеше да се похвали с прекомерна резба или украса като някои други барове в Англия или източните щати, но в него имаше нещо типично, някаква майсторска изработка, личаща дори след век и половина непрекъсната употреба.

Джей с усмивка си спомни, че малко преди да влязат, бе забелязал наблизо истински магазин за юзди и хамути. На тезгяха в дъното лежаха все същите сурови кожи и стари инструменти, които някога бяха обслужвали дъблинските кочияши.

Ненадейно Джей осъзна, че някой е произнесъл името му сред глъчката.

— Извинявай, какво?

— Още ли си при нас, Джей? — попита със смях Майкъл.

Джей се усмихна, кимна и бавно избута стола си назад.

— Просто си мислех, Майкъл. За съжаление трябва да се прибираме в хотела.

— Ще изпуснете представлението — възрази Майкъл. — А фойерверките са невероятна гледка. С всяка година стават все по-внушителни, но и навалицата е ужасна. Не се излагай, приятел, нощта едва започва.

— Не и за мен — отвърна усмихнат Джей и докато ставаше, забеляза със задоволство, че Майкъл се изправя без повече възражения. — Имам много работа, Майкъл, а и все още не съм се опомнил от смяната на времето.

— О, разбира се! Извинявай, трябваше да се сетя.

Майкъл грабна сметката и махна с ръка на сервитьорката.

 

 

Четирийсет и пет минути по-късно Майкъл остави Джей и Шери пред хотела. Двамата изпроводиха с развеселени погледи пълничкия адвокат.

— Свестен човек — каза Джей.

— Добре си го избрал — кимна Шери. — За кога си уговорихме среща?

— За девет и половина сутринта в Четирите съдилища.

Тя се разсмя.

— Нямаш представа колко съм ти благодарна, че не прие предложението му да ни вземе утре с колата.

Джей също се разкиска и едва на рецепцията сдържа смеха си, за да попита дали има нещо за него.

Дежурният му подаде запечатан плик от дебела хартия.

— Какво е това, Джей? — попита Шери.

— Това — отвърна той, като се вгледа в надписа — е копие от видеозаписа, който Бари Ренълдс твърди, че е направил в Овалния кабинет.

— Как ще го изгледаме?

— Днес наех от хотела видеокасетофон и поръчах да го занесат в стаята ми. Ти… искаш ли да го видиш? — попита Джей, докато натискаше бутона на асансьора.

Шери кимна.

— В моята стая, ако нямаш нищо против — добави той.

Вратата на асансьора се отвори. Шери влезе в кабината и като хвърли предизвикателен поглед през рамо, изрече със зле имитиран немски акцент:

— Значи смятате, че ще ми трябва и придружителка, хер Райнхарт?

— А, не… искам да кажа…

— Значи все пак намеренията ви не са били почтени? — закачи го тя.

— Намеренията ми?

— Точно така. Както рекла мухата на паяка: „На каква точно вечеря ме каните?“.

По лицето на Джей плъзна смутена усмивка и той леко се изчерви, преди да схване закачката.

— О! Не, исках да кажа…

Шери се усмихна.

— Няма нищо, Джей. Беше просто шега. Не се опитвам да кокетнича.

Той объркано тръсна глава, осъзнавайки със закъснение накъде е тръгнал разговорът.

— Нямах намерение да те подмамя в леглото си, Шери.

— По дяволите! — ухили се тя и Джей тутакси млъкна.

След малко измънка неуверено:

— Какво…

— Джей, ало! Наистина се шегувах. Не, че аз… нали разбираш, не че не би ми било…

Изведнъж и тя започна да се изчервява.

— Добре де — каза Джей, ядосан на себе си, че не може да измисли по-умен отговор.

Асансьорът спря на третия етаж и двамата излязоха в коридора.

— Ама че сме двойка! — разсмя се Шери, докато вървяха към стаята на Джей. — И армейските свързочници едва ли биха разгадали тая бърканица от сигнали, които си подадохме.

— Права си — изкиска се Джей, докато отключваше вратата и й правеше път да влезе.

Шери обаче спря и се обърна към него.

— Добре. Дай да започнем отначало. — Тя посегна и стисна ръката му. — Привет на симпатичния адвокат. Аз съм Шери и бих желала да вляза в стаята ти, за да седна на благопристойна дистанция и да изгледам със служебна цел един видеозапис. После ще побързам да се прибера, преди да е почнало нещо по-романтично… без да коментирам дали изобщо има шансове да започне.

Джей я погледна в очите и се усмихна.

— Казано в най-общи линии, смятам формулировката ти за изчерпателна.