Джон Нанс
Насрещен вятър (26)

26

„Юнайтед“ 958, в полет — вторник

Джей Райнхарт се сепна в креслото на първа класа и тутакси го обзе тревога, че е спал през последните три часа, вместо да работи. Стюардесите вече разнасяха из салона ароматна закуска и нахлуващите отвън слънчеви лъчи се смесваха с великолепния мирис на прясно кафе.

Той погледна малкия цветен екран пред седалката, който отразяваше хода на полета над Атлантика. До кацането оставаше около час и десет минути.

Джей се разкърши и разтърка очи. Чувстваше се смачкан и мърляв. Докато отиваше към тоалетната, той с изненада откри, че краката му се подгъват, но беше решил твърдо да си придаде поне донякъде обществено приемлив вид — един не особено ефикасен процес, който му отне по-малко от десет минути, най-вече за разглеждане на избора от одеколони и друга козметика, предлагана от авиолинията в малък безплатен комплект. Върна се на място и с радост прие чаша кафе и кифличка, после извади бележниците и се опита да се съсредоточи върху планирането на стремителната поредица от събития, които трябваше да организира в Лондон. Упрекна се, че не е свършил тази работа няколко часа по-рано, още преди смяната на часовите пояси, безсъницата и сухият въздух в салона да замъглят мисленето му.

Първата точка в плана бе да наеме подходящ английски адвокат, който под негово ръководство да защитава интересите на Джон Харис.

Но кого да избере? Трябваше му адвокат, с чиято помощ бързо да установи в кой съд са представили заповедта хората на Камбъл, какви съдебни нареждания са дадени и точно каква е английската процедура за екстрадиране. Освен това трябваше да разбере дали Камбъл вече е в Лондон, или не. Нуждаеше се и от преценка на опитен местен юрист какъв е най-безумният трик, към който би прибегнал Камбъл, за да ускори делото и да убеди съответните органи на британското правителство да предадат Харис на Перу, след като съдилищата приключат с въпроса. Значи най-вероятно щеше да му трябва международна фирма.

Не, чакай. Най-спешното сега е да се свържа с тях в „Сигонела“, напомни си той, като погледна часовника. В Италия беше осем часът сутринта, в Англия — седем. Трябваше да им позвъни, преди да потегли към центъра на Лондон, просто за да е сигурен, че няма промени.

След това трябва да разговарям с правителството. Да разбера как ще реагират на едно искане да арестуват и екстрадират бивш президент на Съединените щати.

Нов взрив на съмнение и тревога задейства тревожен сигнал в главата му — почти както предупреждението за блокиране на двигателя в малката чесна бе пронизало право в сърцето надеждата му да оцелее до края на онзи невероятен полет.

Нима беше само преди няколко часа?

Джей с усилие откъсна мислите си от онзи спомен и ги насочи към работата. Безспорно Камбъл беше високопоставена фигура — рицар на Британската империя и елитен юрист от категорията, обозначавана с инициалите СК, тоест „съветник на кралицата“, — а това поставяше Джей в ужасяващо неизгодна позиция от самото начало. Камбъл имаше безброй познати. Джей не познаваше никого. Как можеше да преодолее всички тези пречки, за да узнае навреме каквото му трябваше?

Все пак въпросът е изцяло правен. Не политически. Съдът би трябвало да е сляп за общественото положение на Камбъл.

Но Джей не си правеше илюзии. В крайна сметка екстрадирането зависеше от британския министър на правосъдието и политиката на правителството.

В ума му изплуваха дълбоко запечатани картини на Парламента, Камарата на общините и полузабравени спомени за някогашни контакти с британските власти. В същото време той осъзна, че отдавна няма никаква връзка с правителството на Нейно Величество.

С кого да се свържа? Как изобщо да проникна в този лабиринт?

Беше опитал да потърси из интернет имената на опитни юристи с кантори в Лондон, но откри само трима, а в този ранен утринен час лондонските кантори още бяха затворени.

Отново си помисли за Джон Харис и самолета в „Сигонела“. Дали през нощта не се бе случило нещо ново? Знаеше, че донякъде просто се опитва да отклони мисълта си от предстоящата непосилна задача, но не се удържа и грабна слушалката. Вложи в процепа кредитната си карта и набра номера на Шери Линкълн. Когато я чу отсреща, гласът й прозвуча в ушите му като музика. Тя го увери, че нищо не се е променило. Джей обеща редовно да се обажда с вести за хода на работата в Лондон и приключи разговора, после разтвори портативния компютър, включи го към телефона и отново се свърза с интернет, докато боингът започваше да се спуска над Ирландия за кацането в Лондон. Все още трескаво търсеше възможности за правни контакти, когато огромният самолет излезе на правата за финален заход над английското поле. Една от стюардесите се приближи към него, шеговито сложи юмруци на кръста си и му нареди да изключи компютъра.

— Иначе ще избухнем във въздуха по ваша вина и повече няма да ви говоря — заяви тя.

— Наистина ли? Имам предвид избухването.

— Не, шегувам се според добрата английска традиция. Но няма как, в професията ни учат на такива глупости, тъй като шефовете предполагат, че ние, стюардесите, нямаме и грам мозък. Всъщност единственият начин да застрашите полета с тази ваша машинария е, ако халосате някой пилот по главата с нея. Но не ви съветвам. Много се ядосват, когато ги нападат с компютри.

— Ще го имам предвид — отговори Джей и неволно се усмихна въпреки умората.

— Но сега наистина трябва да го изключите, сър, иначе ще се наложи да ви убия.

— Дадено. Сигурна ли сте, че не работите за „Саутуест Еърлайнс“? Там имат подобно чувство за хумор.

— Бих работила, но страдам от алергия към фъстъците.

Джей почти не усети кацането и само разсеяно се запита дали след преживяното край Денвър страхът му от летене не е отлетял веднъж завинаги — макар и нелепо оформена, мисълта беше твърде приятна.

Едва ли. Просто съм толкова изтощен и замаян, че не ми пука.

Бързото минаване през британските гранични и митнически проверки на Хийтроу се сля в поредица от мъгливи образи и петнайсет минути по-късно той стоеше в багажната зала, едва удържайки желанието незабавно да хукне към Лондон. Забеляза наблизо банкомат и след като изчака да минат няколко души, въведе основната си кредитна карта и набра кода.

— Картата, която въведохте, не се обслужва от тази фирма — обяви глас от екрана.

Джей порови из портфейла си и извади карта VISA, с която рядко си служеше.

— Неверен ПИН код. Наберете верния ПИН.

Той опита отново, като напрягаше памет да си припомни кода, който смяташе, че е научил наизуст. Машината отново отказа. Джей извади картата на „Американ Експрес“.

— Вашата сметка не обхваща тази услуга.

Джей разтвори портфейла си и преброи оставащите банкноти — около петдесет долара. Сигурно нямаше да му стигнат и за такси, камо ли за всичко друго, което възнамеряваше да направи.

Той погледна часовника си, който показваше малко след девет сутринта, и усети, че времето вече му се изплъзва. Наблизо имаше валутно гише и той обмени петдесетте долара в английски лири, като взе една част в монети, за да се свърже от телефонния автомат с трите адвокатски кантори.

— Ужасно съжалявам, сър, мистър Томпкинс не поема международни дела.

— Искрено съжалявам, мистър Райнхарт, но не съм специалист по международно право. Откровено казано, не знам кого бих могъл да ви препоръчам.

— Мистър Блайстоун е извън страната до края на седмицата.

Джей разгърна телефонния указател на Лондон и започна да прелиства специализираните страници в търсене на адвокати. Записа си номерата на няколко фирми и им позвъни, но откри само една с опит в международното право.

— Само че мистър Смит няма да дойде в кантората преди десет сутринта.

— Няма значение — отвърна Джей. — Продиктувайте ми адреса си и в десет ще бъда при вас. Налага се да ползвам телефона в кантората ви.

Джей си записа адреса и на път към изхода спря в едно бюро за клетъчни телефони, което бе забелязал. Набързо попълни документите и използва една от кредитните си карти, за да наеме телефон. После се отправи към билетното гише за новия високоскоростен „Хийтроу Експрес“, където с облекчение забеляза емблемите на познати кредитни карти.

Слава богу, помисли си той. Приемат „Американ Експрес“.

Купи двупосочен билет и след по-малко от двайсет минути пристигна на гара Падингтън, оттам се прехвърли на метрото и излезе навън под ситния студен дъждец. Джей закопча палтото си и решително тръгна да търси кантората.

Бяха му казали, че адресът е само на няколко пресечки от Олд Бейли, както наричаха Лондонския криминален съд. Но след като обиколи няколко пъти напред-назад и прахоса половин час, Джей най-сетне се видя принуден да потърси помощ от полицай. Черната му коса беше подгизнала, а крачолите — мокри почти до коляното, когато отново разгъна листчето, за да го покаже на служителя на реда.

— А, това ли било, сър — заяви полицаят с възмутителна жизнерадост. — Ще го откриете зад тази улица вляво. Просто вървете напред, при „Виадукт Пъб“ завийте отново наляво и няма начин да сбъркате.

— Имате предвид едно от онези ресторантчета, които ме подлудяват с благоуханията си? — попита Джей.

— Точно така. За ваше сведение именно с тази цел монтират вентилаторите над входа.

Върху тухлената стена на сградата имаше лъскава медна табелка с името на фирмата, а кантората се намираше на втория етаж. Личеше, че зданието е било старо още по времето на кралица Виктория, но модерното обзавеждане вътре стопли надеждите на Джей да открие възможности за съвременни комуникации и бърз достъп до данни.

Докато жената в приемната се свързваше със съответната секретарка, Джей погледна часовника си. Беше точно десет сутринта.

— Още не е пристигнал, мистър Райнхарт, но разполагаме с офис, който можете да използвате до идването на мистър Смит.

Една консервативно облечена млада жена със снизходителна усмивка дойде да го придружи до тясна стаичка в съседство с библиотеката на фирмата.

— Надявам се да водите само градски разговори — каза тя.

— Да, но ще компенсирам всички разходи.

— Разбира се, мистър Райнхарт, но вие несъмнено разбирате, че ни трябва одобрението на мистър Смит, преди…

— Преди да ме смятате за клиент ли? Да. Аз съм американски юрист. Разбирам как стоят нещата.

— Много добре, сър.

— Има ли мистър Смит връзки с държавни служители по външните работи, международните договори и тъй нататък?

— Да, разбира се. Той беше ЧП.

— Добре.

— Член на парламента, искам да кажа — обясни секретарката.

— Да, разбрах. Чудесно. О, щях да забравя още нещо. Трябва да бъда сигурен, че няма сблъсък на интересите. Нали вашата фирма не поддържа преки връзки със сър Уилям Стюарт Камбъл от Брюксел?

Върху сдържано любезното лице на жената изведнъж цъфна широка усмивка.

— Проверявате ли ни? — попита тя.

— Моля? — сепна се Джей.

Усмивката охладня.

— Мистър Райнхарт, ние водим всички служебни дела на сър Уилям в Лондон. Всъщност той е собственик на сградата.

— Аз… аз смятах, че той има собствена фирма.

— Съвършено вярно. Именно затова ние се грижим за финансовите му интереси. Смущава ли ви това?

* * *

Дъждът се бе засилил, когато Джей отново излезе на улицата с намерение да намери такси и да стигне до фирмата на Джефри Уолас, която му бяха препоръчали. Адресът беше нейде отвъд центъра на Лондон и той спря в един вход, за да позвъни по телефона. Загуби още петнайсет минути, докато най-сетне Уолас вдигна слушалката, увери го, че няма никакви връзки със Стюарт Камбъл, и изслуша молбата му.

— Извънредно интересно, мистър Райнхарт. А аз си мислех, че ме чака поредният скучен ден.

— Можете ли да ми помогнете?

— Не виждам никакви пречки. Доколкото си спомням, през последните няколко десетилетия не ми се е случвало да работя за американски президент.

— Чудесно. Ето какво трябва да направите, докато пристигна при вас.

Джей продиктува серия от въпроси, като спомена за необходимостта да намерят връзка с някого от правителството.

— В това отношение едва ли ще ви помогна особено — каза адвокатът. — Но можем да почнем от един мой познат във Форин Офис. Докато аз уреждам останалото, вие ще се срещнете с него.

— Как да стигна дотам?

— Това е на Сейнт Джордж стрийт, близо до парка Сейнт Джеймс. На две крачки от Парламента. Но непременно хванете такси. Шофьорът ще знае как да намери адреса.

Джей продиктува номера на наетия клетъчен телефон и приключи разговора, след като накара адвоката да обещае, че веднага ще се свърже с познатия си от Външно министерство.

Докато прибираше телефона, Джей изведнъж осъзна, че се е облегнал до банкомат. Той изрови от джоба на палтото си листче и провери отново ПИН кода, който си бе припомнил във влака от Хийтроу. Вложи кредитната карта, набра цифрите и с облекчение чу шумоленето на отброявани банкноти.

Пътуването до невзрачната правителствена сграда отне почти трийсет минути сред металния поток на лондонското автомобилно движение. Джей влезе в масивното здание, усещайки болезнено собствената си незначителност. Пред него се разкри лабиринт от зали, коридори, стълбища и врати, и той се опита да носи багажа си невъзмутимо, сякаш бе свикнал винаги да ходи с куфар на служебни срещи. Куфарът имаше колелца, но Джей не си позволи да ги използва. Стигаше му и това, че носи проклетото нещо. Да го влачи щеше окончателно да срине образа му на „мъжко момче“, както се изразяваше Линда.

Стройна секретарка го въведе в един кабинет и докато я следваше, той неволно си припомни колко изкусителна походка има Линда.

Джей тръсна глава, за да прогони мисълта, и с усилие се съсредоточи върху предстоящата задача.

— Джефри Уолас ме уведоми, че идвате — каза заместник-министърът, който се занимаваше с международните договори, след като Джей се представи и седна. — Боя се обаче, че не мога да ви помогна пряко. Естествено, знаем за случая с Пиночет, но нямам пряка връзка с Министерството на правосъдието, нито пък с която и да било друга официална инстанция по вашия хипотетичен въпрос.

— Кой има връзка?

— Между другото, мога ли да ви предложа чай или кафе?

— Не, благодаря — излъга Джей, потискайки отчаяното си желание за чаша кафе. — Кой може да ми помогне, ако вие не сте в състояние?

Заместник-министърът се усмихна, наклони глава настрани, скръсти ръце върху солидния си корем и се облегна назад.

— Предполагам, че мога да ви пусна да обикаляте с този въпрос из цялата държавна машина, мистър Райнхарт…

Джей опря длани в ръба на бюрото и се приведе напред.

— Вижте какво, този проблем скоро ще нахлуе във вашето въздушно пространство, а решението му ще засегне много сериозно висшата международна политика, договорните отношения, а и рискува сериозно да застраши връзките между САЩ и Великобритания. Необходима ми е вашата помощ, за да открия кой може да каже недвусмислено как ще постъпи британското правителство, когато получи заповедта за арест.

Човекът зад бюрото бавно кимна.

— Е, мистър Райнхарт, току-що обяснихте съвсем ясно и точно защо вашите въпроси са дотолкова над нивото ми, че на практика просто не мога да отговоря. — Той с усилие се изправи, заобиколи бюрото и протегна ръка. — Съжалявам, че не успях да помогна, старче. Между другото, винаги съм се възхищавал на президента Харис. Има стил на истински джентълмен. — Заместник-министърът въздъхна. — Добре. Нека да ви запиша четири имена. Разбира се, вероятно просто ще си прахосате времето.

— Поемам този риск.

Заместник-министърът придърпа бележника си, развинти капачката на писалка „Монблан“, записа имената и разположението на службите, после откъсна листа и го подаде през бюрото.

Джей му благодари и излезе. Посети един след друг първите три кабинета, но навсякъде получи същия сдържан и неопределен отговор.

Когато отново се озова в поредния коридор, той погледна табелката с четвъртото име и реши, че му стига толкова. Вмъкна се напосоки в един кабинет, поиска да види служебния указател и след това помоли да ползва телефона.

Онова, което смяташе да извърши, вероятно също щеше да се окаже загуба на време. Беше чист плод на отчаянието. А може би и проява на бунт.

Но твърдо смяташе да опита.

Джей набра номера и зачака.

— Кабинетът на министър-председателя — изрече любезен женски глас.

— Моля ви, слушайте внимателно — започна Джей. — Аз съм Джей Райнхарт, адвокат на мистър Джон Харис, бивш президент на Съединените американски щати. Занимавам се с въпрос от извънредно значение за националната сигурност на Съединените щати и Великобритания и трябва лично да дойда, за да го обсъдя колкото се може по-скоро с премиера или някой от преките му помощници.

Предполагаше, че ще последва дълго мълчание или просто ще му затворят телефона, но жената отвърна бодро:

— Очаквахме да се обадите, мистър Райнхарт.

— Моля?

— Един момент, ако обичате.

Джей постоя съвсем объркан със слушалка в ръката. След по-малко от минута помощник на вицепремиера се обади и му определи незабавна среща.

— Разбрах, че ме очакват — каза все още обърканият Джей. — Мога ли да попитам кой точно ме чака и как е разбрал?

— Бих предпочел да обсъдим това на четири очи, когато пристигнете, мистър Райнхарт. Не се доверявам особено на откритите телефонни линии.

— Да, разбира се. Как да ви намеря? — попита Джей, след като обясни къде е.

— След пет минути пред сградата ще ви чака кола, мистър Райнхарт. Името на шофьора е Алфред. Кара черен даймлер.

— Много ви благодаря — каза Джей, после остави слушалката и въздъхна дълбоко. Виеше му се свят от въпроси без отговор.