Баю Баев
Ние, българските моряци (98)

Лявата котва на м/к „София“ отказа да работи и… отиде в морето (1965 г.)

Ще започна малко по-отдалеч. В Хамбург натоварихме на „София“ пълен товар 5 500 тона брашно в чували — по 100 килограма всеки, за Александрия. Моряците, струва ми се по своя инициатива, решили при талиманенето да „откраднат“ 50 — 60 чувала, защото от опит знаели, че в Александрия арабите гледали при разтоварването да ги минат с някоя и друга десетка пълни с брашно чували. Дори и за мен не остана тайна, че са успели действително да „откраднат“ три–четири десетици.

В Александрия всичко по разтоварването вървеше нормално, но в края на третия работен ден стана спор на втория хамбар между местните брегови и нашите, корабните талимани. Винчарите залюляват силно сапана, дръпват го с все сила, когато той вече е под самата палуба и силно го опъват нагоре. Сапанът опира в ръба на люковия отвор. Чувалите, вече поразкъсани от силното опъване, падат в хамбара. Възниква малка разправия. Когато разправията отива към своя край, арабските талимани започват да твърдят, че нашите вече са записали сапана, състоящ се от 30 чувала, като разтоварен. Тъй и не се разбрахме.

През следващите дни се повтори същото и при другите хамбари. След приключването на разтоварването арабската страна твърдеше, че липсват 80 чувала. При спора с местните власти не се стигна до никъде. Капитанът поиска интервенция от Кайро. Дойдоха 4 — 5 души, начело с един помощник-министър. Капитан Георги Генов ги черпи с кафе и ги пои с уиски цяла нощ. На сутринта отстъпиха и си заминаха с обещанието, че ще потвърдят съгласието си телеграфно. Потвърждение обаче не последва. Капитан Генов, ще не ще, подписа липсата. Това — между другото, но урокът за мен бе: при следващото идване в Александрия, че и в което и да било друго източносредиземноморско пристанище, да си отварям очите.

А сега за котвата.

От Александрия отплавахме за Бейрут, за да натоварим 2 600 тона ориз за България. Не знам как и защо, но при вдигането на котвата в Александрия котвеният рудан заяде. Намеси се дори и главният механик Иван Андреев. След дълго „врачуване“ котвата бе вдигната и застопорена на място.

В Бейрут застанахме на котва при необичайно голяма дълбочина — тридесет и пет сажена. Още не бях се прибрал от мостика, когато на бака се събраха капитанът, старши помощникът Димитър Михайлов, главният механик, вторият механик и двамата боцмани. Отново нещо „врачуваха“ върху рудана. Аз се прибрах в кабината си и се „вглъбих“ в учебника по английски език. Не бяха се минали и петнадесет минути, когато нещо засвистя през илюминатора. Масата, столът и аз се замятахме напред-назад. Това трая не повече от десет секунди. Щом свистенето, скърцането и люлеенето спряха, веднага изскочих на мостика. Там разбрах, че при пробата на рудана бяха вдигнали котвата догоре, без предварително да отдадат другата котва. Звездата на рудана отказала да държи и котвата хукнала заедно с натежалата и засилваща се верига към дъното. Краят на веригата се откачил от жвака-галс. На него това му е работата в такива случаи — за избягване на по-голяма беда автоматично да освободи веригата.

Все пак, макар и малка, беля беше станала. Вътрешният край на отвора, водещ към верижния сандък, бе деформиран. Без поправка към него не можеше да се подаде друга верига със същия калибър. Лентъчният спирач се бе пречупил на две. Едното парче със свистене пада в морето, минавайки покрай главата на палубния боцман, а второто с гръм пада в краката на главния механик.

Когато премина зашеметяването ни, отдадохме внимателно, по всички правила на добрата морска практика, дясната котва. Спуснахме лодка и оградихме вероятното място на изтърваната котва с три вехички, поставени в триъгълник на около стотина метра разстояние една от друга. На следния ден капитанът поиска моторна лодка, която заведохме на мястото на потъналата котва, където лодката започна веднага да „дращи“ по дъното. Драскаха повече от час. Най-после закачиха нещо. Отидохме и ние със „София“. Подадохме стоманено въже. В лодката го съединиха със своето. Започнахме да обираме въжето. То силно се натегна. Взехме мерки да не пострада някой, ако въжето се скъса и… то наистина се скъса. Къде и как ще намериш с многорожка струпана на куп верига, и то на 60 метра дълбочина! Само един бог можеше да знае какво сме закачили.

И до ден–днешен мисля, че опитният капитан Георги Генов е знаел много добре, че веригата нито може да се намери, нито да се извади, но с това той се подсигуряваше пред застрахователя. И правилно — беше „направил“ всичко необходимо, за да се защитят интересите на параходството и на капитана пред застрахователя. Котвата и веригата ни бяха фатално необходими от една страна, а от друга — струваха около 2 500 английски лири.

А аз лично, от по-рано, още като пилот, си имах едно на ум: Винаги при закотвяне искай „Двете котви готови за отдаване“. Случилото се само потвърждаваше моето „на ум“.