Баю Баев
Ние, българските моряци (135)

През Атлантика със собственоръчно направена карта

Двата рейса имат няколко общи неща помежду си, но аз ще се спра само на две от тях, които са свързани с темата.

Първи рейс. Пътуваме от Варна под баласт за Рио Гранде и Порто Алегре, откъдето трябваше да вземем пълен по обем товар соев шрот за България. По пътя на първи май се отбихме в Лас Палмас за гориво, вода и продукти. Тук трябваше да се снабдим и с навигационни карти за прехода през океана и около Бразилското крайбрежие до Рио Гранде. Нужните карти не можахме да получим. В Лас Палмас съответното учреждение не разполагаше с такива. Отплавахме същата вечер. За архипелага на Канарските острови имахме карти, но за следващите дни? На сутринта заварих старши помощника да предава вахтата си. Изчаках го да попълни навигационния дневник и:

— Старпом, какво ще правим без карти? За десетина дни, докато наближим крайбрежието на Южна Америка, да речем, бихме се справили, но после?

— Вие ще кажете, другарю капитан.

— Добре. Предлагам да си направим карти сами.

— Сами. Но как?

— Не е много лесно, но ще стане. Аз вече съм имал на три пъти случай да влизам в пристанище с „наши“ карти. Първият път капитан Камбуров ми възложи да направя карта за влизане в Триполи. В последния момент се оказа, че за там нямаме подробна карта, а нито той, нито аз, нито някой друг от помощниците бе ходил там. Пък и да бяхме ходили, знаеш, че без карти нищо не може да се направи, освен някоя беля, нали? Втория път, вече като капитан на м/к „Васил Друмев“, с наша собственоръчна карта се приближихме до остров Мавриций и с нея влязохме в пристанището на Порт Луис. И знаеш ли, по този случай си спомних за капитан Камбуров и много му бях благодарен за това, че на времето ми подсказа как се прави това при корабна обстановка. Третия път с м/к „Вола“ тръгвах от Триест за Сфакс. И тук (кой да се сети предварително да провери?) се оказа, че нямаме карти за залива на Сфакс. Ти ходил ли си там?

— Не, не съм още.

— И аз не бях ходил. Това е един широк залив с много плитчини. Фарватерът му е много дълъг и начупен. Действително има някаква съвсем недостатъчна навигационна обстановка без видими брегове, тук–там по някоя шамандура, която я има, я няма огън, че и без номер. И тук влязохме с наша карта. Питаш как се прави? Отваряш съответния том на нужното място от лоцията, избираш си три по-основни, по-характерни брегови точки, взимаш им координатите и с тях построяваш триъгълника.

— Достатъчно, другарю капитан. Ясно ми е всичко. Само дето досега не бях чувал нищо за това.

— Добре. Сега ще се съберете тримата помощници, нека и другите двама да се учат. Отваряте томовете на лоцията. Имате много време, но преди това по формулата на големия кръг намерете генералния курс от Канарите до Рио Гранде. При това ви предлагам за удобство, вместо сами да правите мрежа на Южния Атлантик, да вземете готовата карта на Северния. Сещате се, нали?

— Ами да. Става, но трябва човек да се сети. Картата се обръща така, че югът да стане север, а северът юг и готово.

С тая наша карта стигнахме до пилотното място на Рио Гранде. В Рио Гранде купих за същия район бразилски карти. Когато сверих нашия път, по който бяхме се движили до Рио Гранде по нашата карта, изтръпнах. Бяхме минали покрай неподозирана от мен плитчина. Нито аз, нито помощниците ми бяха проследили по лоцията пътя в открития океан. Добре, че бяхме без товар. Това ни бе спасило.

До първото товарно пристанище Порто Алегре пристигнахме, като от Рио Гранде с пилот на борда пътувахме 15 — 16 часа във вътрешното езеро Патус. За два дни натоварихме 7000 тона соев шрот насипано и веднага се върнахме в Рио Гранде. Тук дотоварването продължи цели два дни — нямаше достатъчно количество шрот.

Агентът, симпатичен 43 — 45–годишен мъж от ирландски моряшки произход, ни предложи да разгледаме терминала за складирането и товаренето на шрота. Една група от 7 — 8 души от екипажа се отзова на поканата му. Терминалът отвън с големите си размери и особена форма приличаше на огромен пътуващ цирк. Човек ще си помисли, каквото е смайващо името „терминал“, че вътре сигурно е натъпкан с най-съвременна техника. Скоро обаче се разочаровахме. Терминалът беше един грамаден елипсовиден склад, осветен само с две мижави електрически лампи, висящи от тавана на кабелите си и… никаква техника. Само един булдозер-наривач и една дузина работници, голи до кръста и облени в черна, кална пот, с големи огнярски лопати ринеха неспирно шрота върху транспортната лента. В помещението се вдигаше толкова прах, че на няколко метра мъчно можеше да се познае човекът насреща ти.

Дотоварихме шрота и с новите бразилски карти отплавахме през Атлантика за Бургас.