Баю Баев
Ние, българските моряци (141)

Проливен тропически дъжд сред джунглата

Уточних със старши помощника Димитър Къдрев начина на товарене и обвързване на трупите. Мислех надвечер да изляза и разгледам града. Към два часа следобед камериерът ми докладва, че някаква българка с мъжа си искала да ме види. Българка в Буханан? Всичко бях очаквал, но не и това чудо. Поканих ги на кораба. Българката беше съвсем млада жена. Като чула, че тук пребивава български кораб, сърцето й трепнало. Поискало й се да послуша българска реч. Била дъщеря на специалист от министерството на външните работи. Преди години баща й бил на работа в Алжир. Там тя се запознала със съпруга си, млад представител на италианска фирма в Алжир. Сега той бил на работа в Либерия. Днес било националният празник на Италия и те били поканени на приема в Монровия в италианското посолство. Пътували с микробусче. Това се оказа удобен и неочакван случай аз и пратеникът на софийския ежедневник, мой първи помощник по политическата част, да отидем до Монровия.

Тръгнахме набързо, без да се бавим. Веднага навлязохме по главната, а може би и единствена улица на Буханан. От двете й страни се редяха неравномерно разположени приземни, съвсем примитивни бамбукови къщурки, покрити с палмови листа. В центъра имаше няколко двуетажни дървени къщи, покрити с бамбукови клони. Озовахме се под сводестите клони на огромни тропически дървета, навярно като тези, които товарехме. Пътят бе чудесно асфалтиран, но необичайно тесен. Обаче нашият шофьор, местен жител, не се притесняваше от това, а натискаше педала до краен предел.

Нашата сънародничка се оказа не само любезна и словоохотлива, но и много добре осведомена. Компетентно ни запозна с поминъка и начина на живот на тукашните селяни. Както ние сами видяхме по пътя, селяните палеха гората, за да си отвоюват земя, която ползват три–четири години, докато се изтощи почвата и… ново палене на гората. Интересно бе за нас, че сред опожарената гора само палмите успешно се противопоставяха на пожара. И ние ги видяхме да стърчат сред почернялата земя със зелените си чадъри.

И още нещо за обичаите и нравите на тукашното население. По-точно на заможните семейства. Когато детето порасне, независимо дали е момче или момиче, и навърши 14 години, родителите му го отвеждат далече, навътре в гората и го оставят там само. Безкрайната гора е разделена на две. Едната част е предоставена на момчетата, другата на момичетата. Никой няма право да пресича междината. Всяко момче или момиче е длъжно, без да се събира или влиза в контакт с когото и да било, да преживее в гората цели три години и чак тогава, ако оцелее, то се завръща и има право да се ползва с уважението на пораснал истински мъж или жена, и може да встъпва в брак. Родителите, „отгледали“ такива деца, се радват също на почит и уважение. А как преживяват децата в джунглата, човек може да добие, макар и бледа, представа от следното.

На връщане, вече при пълна нощна тъмнина, по пътя ни връхлетя тропическа буря. Дъждът се лееше от небето толкова силно, че тясното шосе мигновено се превърна в пълноводна река. Предложихме на шофьора да спрем и да изчакаме дъждът и бурята да преминат. Той обаче категорично отказа, въпреки че фаровете осветяваха пътя едва на двадесетина метра във водната стена. Причината за отказа му беше, че се боял като спрем, да не ни връхлетят горски разбойници, които ще ни отвлекат в джунглата и там ще ни опекат, след спирането на дъжда, разбира се. Такива неща ставали често. Ние не вярвахме, но няколкото подробно разказани случая ни убедиха в това.