Баю Баев
Ние, българските моряци (81)

Павел Паскалев (Пайчо) с гребло върви по леда

Вече стана дума, че морето през зимата на 1941/42 година замръзна. Тази зима беше студена и продължителна. Само срещу Нова Година времето малко поотпусна. Дори за ден–два снегът се стопи. Пътищата обаче си останаха непроходими. Два дена преди Коледа трябваше да отидем до Атия, за да занесем там вода, а и някакви продукти носехме за лавката. Студеничко беше, но слънцето, макар и да не грееше, светеше весело.

Де в лед, де без лед стигнахме на 700 — 800 метра пред пристана на Атия. Целият залив бе покрит с гладък, засипан със сняг лед. Имаше добре очертано мъртво вълнение. Вълните минаваха под леда и плавно го повдигаха и приспускаха. С три–четири засилвания в леда успяхме да се доберем до пристана на едно разстояние от 300 — 400 метра. По-нататък нямаше как да се върви. Пред носа на кораба се натрупа грамадна купчина сняг и лед. На пристана се събра народ. Работници от каменоломната, предимно от Габровско и Тревненско, се бяха приготвили да си отиват за празниците. Имаше и петнадесетина селяни от Св. Никола. Димитър Ведов, управителят на каменоломната, опитен и авторитетен човек с дългогодишен стаж като морски строителен техник, очевидно разбра, че ние няма да можем да пристанем, и се провикна:

— Господин Баев, кажете на жена ми, че аз тук имам много работа по привършване на отчета за годината и затова няма да си дойда.

Това беше за пред работниците. Атия имаше телефонна връзка с пристанище Бургас, доста отдавна.

— Добре, добре. Непременно ще й предам.

Извиках Павел и му наредих:

— Ще обуеш ботуши, ще облечеш полушубката си, ще преметнеш през рамо чантата с писмата, ще вземеш едно гребло и ще тръгнеш по леда. — Павел ме гледа и не може да разбере това заповед ли е или пак някоя шега. — Не ме гледай така. Ще вървиш внимателно и ако ледът се пропука, слагай греблото върху двата блока. И така ще чакаш. Аз тук машината ще изкъртя, но ще дойда да те взема.

Павел тръгна по леда като чудотвореца Свети Никола от евангелието. Върви, опитва на всяка крачка леда. Разчита най-много на греблото. Също като балансьорите на въже.

Не бе изминал още половината от пътя, когато един възрастен селянин стъпи на леда и с някакво чувалче на гръб пое насреща му. После поеха и други. Станаха толкова много, че аз взех да се плаша дали ще ги издържи ледът. Един от последните тръгна по леда и Ведов. Навярно бе забравил, че има много работа за довършване. Първият селянин дойде до кораба. Помогнахме му да се подеме по стълбата. Стъпи на палубата. От челото му се стичаха едри капки пот. Прекръсти се и каза:

— Боже, цял живот не бях правил такова чудо!

Зад десния борд някой извика уплашено: „Помощ, потъвам!“. Потъваше едно подофицерче артилеристче, което пътуваше с нас от Бургас за батареята си. Като видяло, че ледът е здрав, слязло да направи снимка на влекача, както е скован сред леда. Нагласил апарата и тръгнал назад да избере най-подходящото място, за да хване целия кораб. Ледът се пропукал, но момчето успяло да се залови някак. Хвърлихме му брусателното въже и го изтеглихме. Щастлив за него ден. Но кой ли ме бе накарал да върша такива глупости?