Баю Баев
Ние, българските моряци (37)

Край на плаванията

Най-после край на плаванията. На първи ноември се прибрахме във Варна. Завързахме миноносците на кея, на борд един до друг. Загасихме котлите. Вечерна проверка в 21 часа и веднага лягане, ако не си дежурен по наряд. Ставане в 6 часа. Минахме на намален оклад. Храна вземахме от флотската кухня. Храната се състоеше почти ежедневно от готвено постно кисело зеле. Спахме непробудно три поредни нощи, но нали бяхме привикнали да не спим, скоро си отспахме. И започнахме едни безкрайни нощни приказки, закачки и дори не съвсем безопасни шеги. На нашия миноносец имаше един старши моряк Иван, по прякор Палаврата. Беше едро, високо, живо и добре сложено, не глупаво момче. Беше софиянец и като такъв се считаше за тарикат. Имаше и едно момче — Абаджиев, електротехник. Той беше дребен на ръст и слабоватичък, пълна противоположност на Палаврата. Добре бе усвоил тайните на електричеството за своето ниво и добре си гледаше работата. Но иначе беше разхвърлян. Докато Палаврата беше човек на реда. На кораба беше свързист. Носеше се винаги спретнато. Побратимът му Абаджиев нямаше дори и своя койка. Спеше по палубата, където намери. За спане използваше дори и камбуза, като главата и тялото му бяха в камбуза под самата палуба, а краката и част от тялото му оставаха навън, на самата палуба. Въпреки всичко той имаше добро сърце. Те двамата бяха неразделни приятели. Не зная точно какво ги свързваше, но освен физическото им различие и подчертаното различие на характерите им, навярно най-вече ги свързваше вечната им надпревара кой на кого да погоди повече номера. Но честно, без всякакви задни намерения.

По него време флотът, а това значи и миноносците, се осветляваше от един трицилиндров дизелов мотор, 75 конски сили, който в 12 часа през нощта биваше спиран. Целият район на флота, включително и корабите, оставаха без каквото и да било осветление. И ето, сгоден случай за Абата да погоди, да повтори, че и да потрети корабния си номер срещу Палаврата.

В кубрика всички койки са опънати, наредени една до друга и една над друга, а моряците са легнали в тях. Аз вече споменах на какво ограничено пространство ставаше това. Никой не заспиваше… просто не ни се спи. Само Абата го няма и сигурно няма и да го има. Може дори някъде на брега да се е проснал, на голата земя. Там поне почвата е по-топла от ламаринената палуба на миноносците. И ето, че часът става дванадесет. Осветлението угасва. В кубрика настъпва абсолютен мрак. След десетина минути нещо захърква над главите ни. Пръв Палаврата разбира какво става. Разбира пръв, защото неговата койка се разтриса. Той с ужасен вик полита от четириметровата височина, като в опита си да се задържи преобръща две съседни койки. Техните собственици, от своя страна, също политат, повличайки със себе си съседите си. Получава се нещо като „верижна“ реакция. Само за секунда–две всичко е скупчено на пода — хора, дюшеци, одеяла, възглавници.

Палаврата пръв излита по стълбата, но къде и как ще намери Абата в тъмното?

Абата бе срязал с кухненския си нож предното въже на койката на Палаврата. Този номер се повтори и потрети. В резултат на това никой не заспиваше. И все пак Абата идваше, макар и със закъснение, докато една нощ Палаврата се спотаи зад навигационната рубка и го спипа, така че Абата не помисли повече да си прави шеги.